Денят бе събота, 5 септември 2009 г. Денят бе топъл и слънчев, Охридското езеро гладко като стъкло. Нищо не предвещаваше, че може да се случи най голямата катастрофа, която езерото помни, при коятозагинаха 15 български туристи.

Десет години не са чак толкова дълъг срок за да забравим тази катастрофа. И не бива. Поне моите спомени от този и следващите дни е твърде пресен, всяка минута от получаването на първата информация от приятел от Охрид, през нейното потвърждение на място, до мерките, предприети от София и от Скопие, са запечатани ярко в съзнанието ми. И няма как да е иначе - толкова години прекарах като кореспондент на български медии в Македония, толкова впечатления - приятни и не толкова, върнах със себе си у дома, но споменът за тази трагедия остана най-тъжният и най-гневният от всички.

Няма как да е другояче - и досега, десет години след този ден съм убеден в няколко неща, които не позволявам на никой да оспорва: първо, че трагедията с българските туристи можеше да бъде предотвратена, ако не беше пълното безхаберие на местните контролни органи за корабоплаването по езерото, второ, ако не беше лакомията на капитана на корабчето „Илинден“ Сотирчо, който заради някакви си 300 или 400 денара на пътник качи на борда за екскурзията до манастира „Свети Наум“ цялата група от Пирдопско от 57 човека, а не „нормативните“ 43.

После, когато белята стана на около 250 метра от брега, капитанът даде тревожен сигнал, с който призова другите съдове наоколо, също пълни с туристи, да се притекат на помощ, а и самият той се хвърли да спасява давещите се. Това пък даде основание на тогавашния кмет на Охрид Александър Петревски - Ацо, да обяви Сотирчо за почетен гражданин на Охрид и за герой.

Е, това беше част от демагогията, макар и на местно равнище, с която тогавашните власти в Скопие обвиха случая. Същият Ацо, който бе уплашен не по-малко от управляващите, поне десетина пъти ми се хвалеше какъв паметник в центъра на Охрид ще издигнат в памет на загиналите 15 български туристи, че ако не успеят за християнските 40 дни от гибелта им, това ще стане за годишнината, е, и ако и тогава не се получи, при всеки удобен повод паметникът ще бъде въздигнат.

Накрая всичко се сведе до една малка купчинка камъни, струпани накрая на пешеходната алея покрай езерото, при това имаше няколко опита те да бъдат осквернени. Показвал съм го на екрана на БНТ няколко пъти - и в репортажи от мястото, и когато съм снимал филми в района. Показвал съм и това, което е останало от корабчето „Илинден“- един куп старо ръждясало желязо, след като бе решено то да бъде изтеглено от употреба и закотвено в един от страничните канали на езерото. Правилно, само че цената за това закъсняло с години решение бе твърде висока.

Трето, това нямаше да се случи, ако представителят на застрахователите на „Илинден“ от фирмата „Лойд“, някакъв хърватин, при своите посещения на място в Охрид се е отнасял сериозно към задълженията си и не е гледал през пръсти, когато е давал лиценз на старото корито да пренася пътници през езерото. Или по-скоро е гледал в ръцете собствениците на „Илинден“, за да разбере какво съдържа поредното пликче с рушвета, който да тури в джоба си и доволен да се върне на север. Четвърто… и пето… и така нататък.

Ако все пак имаше нещо радостно, което топли душата, то бе отношението на нормалните хора от Охрид към трагедията. Не онези от институциите, от правителството на Груевски, от неговите министри и депутати. А тези, които помогнаха при спасяването на останалите от групата, които се притекоха на помощ или помогнаха с каквото могат - чай, кафе, топла завивка. Трагедията имаше и своите герои - за репортажа си за един тях, Георги от Скопие, дори получих похвали от шефовете на БНТ.

А, то, момчето, следвало в София авиационна техника, същият ден бил с баща си с лодка точно около мястото на трагедията и веднага, щом разбрало какво става, се хвърлило във водата. Доста хора извлякъл живи на брега, но и доста не могъл да спаси. Скромно дете, което и така не искаше да се шуми около него… Бързаше да се върне в София и да се види с приятелката си в квартал „Надежда“.

Впрочем, в деня на тъжната годишнина общината в Охрид свали наполовина трите знамена, които стоят на пилони пред нея - общинското, на държавата и на Европейския съюз. Така се прави при траур. Добър знак, че нещастието все пак не е забравено, че то е трагедия не само за семействата на загиналите, а и на охридчани. А ако това, което се случи на 5 септември преди десет години в Охридското езеро стане повод повече за сближение, а не за подялба между хората от двете странни на границата, може би тъгата ни няма да бъде толкова остра.

Знае ли човек?

Последвайте страниците ни във Facebook и Instagram:    Facebook  Instagram

Още от Костадин Филипов


Стружките моми вече не тракат с налъмите...

Днес, 15:18


Зад маските на фалшивия патриотизъм

14.09.2019


Ей, Калина е дойдена!

01.09.2019


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове



Зад маските на фалшивия патриотизъм

14.09.2019, Костадин Филипов



10 години по-късно

06.09.2019, Костадин Филипов


Ей, Калина е дойдена!

01.09.2019, Костадин Филипов


По света и у нас, емисия – 12:00, 23 септември 2019 г. Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----