Те изкачват тези стъпала за пръв път. Тук, където историята гледа към настоящето, а всяка следваща крачка е нова стъпка към старата родина. Бързат да открият България - всеки сам, за себе си. Не ги плаши нито студеният вятър, нито непознатото й лице. Всъщност са го виждали стотици пъти. В мечтите си.

Те изкачват тези стъпала за пръв път. Тук, където историята гледа към настоящето, а всяка следваща крачка е нова стъпка към старата родина. Бързат да открият България - всеки сам, за себе си. Не ги плаши нито студеният вятър, нито непознатото й лице. Всъщност са го виждали стотици пъти. В мечтите си.

Д-р Милен Врабевски:
- Това, което ме стопли най-много, е първата ми среща с тези деца, когато като ги запитах от какво имате нужда, какво искате да Ви донесем - ние имаме възможност, искаме да ви помагаме, да участваме във вашия живот, да станем част от вашето ежедневие - те казаха: „Нищо не искаме, всичко си имаме. Искаме да видим България!"

Така неговата фондация „Българска памет" кани 150 бесарабски деца от Украйна и Молдова. Някои от тях вече са били тук, но за други България е оживялата история от прашните албуми със семейни снимки и разкази, предавани от поколения.

Катя Таласимова:
- Много съм чувала от баба. Тя ми е разказвала как са се преселвали нашите прадеди, ми разказвала за всички наши род, който е дошъл от България в Кортен. И много ми беше интересно, защото се запознах с всичката история на моя род.

Катя е от бесарабското село Кортен в Молдова. Признава, че там бедността е разделила хиляди семейства - родителите често емигрират в чужбина, за да търсят работа. И макар че нейните близки засега остават в селото, Катя има свой изход - да учи в България. Подобно на много други бесарабски деца.

Румяна Кирнева:
- Въпреки, че живея в Молдова, винаги ме тегли към България и винаги България ми е в сърцето, така да се каже.

Катя:
- Тя е моята родина и е нещо родно, към което аз се стремя и много искам да се кандидатирам в България и да си остана тук, и да реализирам моите мечти.

Румяна Кирнева:
- За в бъдеще мечтата ми е да завърша 12-и клас, успешно да кандидатствам за България и да дойда тук да живея.

Татяна Раковчена:
- Има много деца, които са кандидатствали, учели тук и са останали, и работят по специалност - има, които са завършили психология и работят, има лекари, които са завършили, икономисти, прависти.

Милен Врабевски:
- Те се радват, че са оценени като българи, че им е обърнато внимание като хора, принадлежащи към нацията, която те обичат и която ценят.

Ето за какво всъщност мечтаят, тръгнали по пътя към себе си - да разберат откъде идват и дали са като техните връстници тук. Казват, че искат да приличат на „истинските българи" и дори малко се притесняват, че говорят български език с акцент. Но дали не са по-истински патриоти от всички онези, за които „национална гордост" днес звучи като клише?

Татяна Раковчена:
- При нас са запазени тези традиции, обичаи, които са предадени от нашите прадеди и от прабаби. И мисля, че повече са запазени отколкото тука, в България.

Отец Василий Шаган:
- За да успее един народ за 200 години да запази толкова характерни за него черти в културата, в бита и в езика, това означава, че наистина е обичал своя род и е милеел за него.

Още от дете се запалил по историята, в неговото семейство също се пазел споменът за преселването на българите в Бесарабия по време на османския период. Ето защо преди 10 години и той дошъл тук, за да търси себе си. Началото обаче било трудно - чувствал се някак по-различен.

Василий Шаган:
- Една от основните трудности, с които аз се срещнах тук, това беше този литературен български език, който за съжаление ние никога не сме учили там до началото на 90-те и който беше невероятно откритие в неговата пълнота и в неговата красота.

Но докато говори за ценностите на своята преоткрита родина, не спестява и критиките към обърканото настояще...

Василий:
- Ние имаме повече от 1000 г. история и повече от 1000г. християнска история и в същото време не знаем кой път да изберем и как да възпитаме своите деца.

Д-р Милен Врабевски:
- Много ми липсва защитата на националната кауза и липсата на национален идеал на този етап от развитието ни, на фона на най-щастливото събитие в българската история - приемането ни в Европейския съюз.

Може би затова изнася пред бесарабските деца лекция за българските ханове и князе. Слушат го с интерес, защото в училище нямат часове по история. Учат само български - и то 2-3 пъти седмично. Ето защо родният език се усвоява най-вече в семейството

Д-р Милен Врабевски:
- Наша е грешката, че не водим последователна политика българското да се самосъхранява. Винаги давам за пример преподавател по румънски език в Бесарабия, който взима 2000 евро заплата. Ние нямаме подобна политика на мотивация на специалисти от България да отиват да защитават българската кауза извън границите на родината.

Той е човек, който често говори за каузи. Но наистина работи за тях. Не обича думата „благотворителност", затова нарича дейността си „инвестиция" в общото ни европейско бъдеще.

Д-р Милен Врабевски:
- Моята мотивация да правя това е, че мисленето на хората трябва да се насочи да си помогнем първо сами, независимо от трудния период в момента - на спрени фондове, на недобре действащи институции, защото в българина има много висок потенциал. Това е вид мотивация за младите хора, които могат да насочват мисленето си точно към просперитета на една държава, към която се чувстват емоционално привързани най-малкото.

А дали те - бесарабските деца, които днес купуват български сувенири за спомен, вече са открили пътя към родината на своите предци? За всеки от тях изборът е различен... Марина и Денис например не знаят дали ще се върнат. И за двамата сега е важно само едно - да запомнят видяното, а после да разкажат на своите семейства в Украйна и Молдова колко хубава е тяхната България...

Марина:
- Сега, когато за пръв път дойдох тук, и отново със свои очи погледнах всичко, много ми хареса и ще ми остане за дълго тази страна в сърцето.

Денис:
- Най-важното нещо е, че видях своето родно място и никога няма да забравя това.

http://infocenter.bnt.bg/