Писателят Георги Господинов е носител на швейцарската награда "Ян Михалски" за романа "Физика на тъгата", има номинация за международната дъблинска литературна награда. Писателят даде специално интервю за БНТ, което беше излъчено в новинарския обзор на събитията от 2016 година.

При толкова много лични успехи има ли нещо, което Ви натъжава ?

Светът е достатъчно тъжно място. Това, което разбрахме тази година е, че всичко, което боли светът, боли и нас. Светът е станал много лично място и боли по много личен начин. Т.е. онова, което се случва в Берлин, Ница или Брекзит е нещо което боли лично.

- Българската тъга, като че ли става световна?

Да. Когато започнах "Физика на тъгата", аз исках да разкажа българската тъга. България беше обявена за най-тъжното място на света. И в хода на писането и героя и автора разбраха, че света е станал тъжно място, че тъгата се разпространява и наводнява всичко. Нещо повече съществува миграция на тъгите. Не можеш да бъдеш щастлив в един свят, в който боли, в един свят, който е тъжен навсякъде.

- Вие сте човек, който борави с думите. Тази година беше белязана от думата "постистина". На Вас лично коя искате да бъде думата, която да бележи 2016 година?

Първо трябва да кажа, че "постистина" е много точна дума, за съжаление. Тя отбелязва точно това, което се случи и след Тръмп, начина по който този който крещи, разделя, атомизира света, дава етикети може да спечели. Ето това боли лично, и тази дума е точна. На мен лично ми се иска думи на годината да са като "милост"-много хубава стара славянска дума. Кундера казва на едно място "милост" или по-точно "милоч" е най-хубавата любовна дума, думата за любов.

Би ми се искало такава дума да бъде "смирение", би ми се искало такава дума да бъде "смълчаване", ако може. Мисля, че имаме нужда малко да се смълчим и да се смирим. Годината беше пълна с много смърт, ако смъртта не ни смирява не виждам какво.

- Думите омайват, но и раняват. Имате ли рецепта за лек?

Думите болят не по-малко от другите удари. Това, което си причиняваме, понеже не знаем, че сме направени от думи. Понеже не си даваме сметка, че думите значат. За мен разказването на истории и литературата могат да свършат поне три неща:

- Могат да утешат, а светът има нужда от утешение

- Могат да дадат смисъл, а има остър дефицит на смисъл

- Могат да ни накарат да изпитаме съчуствие към другия

Само историята може да ни накара да видим човека в другия човек. Без история,(а на това разчита пропагандата) човек е отделна единица.

Това, което може да даде литературата е, да ни каже, че човек е триизмерен, човек е обемен, а не е някаква плоскост, не е лош или добър, бял или черен. Тази сложност и нюанси дава литературата.

- Вашата литература се чете в цял свят от различни хора. Вие обичате да снимате Вашите читатели. Какво четете в очите им на различните места по света?

Вижте, читателите са самото събитие и за мен наистина трябва да се снимат читателите, а не авторите и трябва да се говори с тях. Снимам читателите си на различни места: в Италия, в Рим, в Лондон, в България. Това, което те ми дават е невероятен кураж да продължа да пиша.

Дадох си сметка, че стават 25 години, от както публикувах първата си книга, и тези хора не са ме предали 25 години. Така че аз съм отговорен към тях. И когато на снимките се видят техните светнали лица, човек си казва, че има смисъл да продължи. Всъщност те пишат втората и по-важна половина на книгата.

- Във времето, когато се издигат бариери и различията стават още по-големи, четете ли в тях падането на бариерите и различията?

Тази година мисля, че нещо наистина се случи и бяха пуснати бесове, които разделят хората, атомизират света. Разпадите минаха граници, които не бива да бъдат минати. Много ми се иска в очите на тези, които четат годината, която идва да започннем да залепяме счупеното. Да започнем нещо много важно, което се случва на тези срещи - да започнем да си говорим!

Мисля, че рязко спряхме да си говорим и това е основна част от проблема.

Аз съм си чупил и двата крака и съм прохождал, и знам колко е трудно човек да проходи, и как се учиш отново на нещо, което знаеш по принцип, нещо токова се случва и с говоренето. Ние просто сме забравили какво е да си говориш без да удряш.

- Необходими са думи и говорене. Това ли е изходът от лабиринта?

Интересното при лабиринта е, че там има много изходи. Това е проблемът, че изходът не е само един, а във времена на "постистина" всеки се опитва да ти покаже изхода. Другото лошо при лабиринта е, че там трябва да знаем, че хоризонта е много къс, ти виждаш следващата стена, а нямаш усещането за хоризонт. Мисля, че това е нещо с което трябва да се справим сега и тук. Да имаме усещането, че живеем за някакво бъдеще не само наше, но и бъдеще на децата ни.

- Какво вижда Вашата героиня Вайша в бъдещето?

В самия филм и в разказа Вайша вижда страшни неща. Но това, което ми се иска да види Вайша в бъдещето е да види един обитаем свят. Много важно е този свят да е обитаем. Да си дадем бъдеще, да не го изяждаме сами.

Мисля, че добрия вариант на това, което Вайша вижда е едно обитаемо бъдеще, където не са прекрачени човешки граници. Това което ние можем да направим и то ми се струва страшно важно: каквото и да се случи, каквото и да дойде, каквато и истерия да ни връхлети - да запазим човешката си същност!