Земетресението и възкресението – Добрина Чешмеджиева за италианския Великден

Мария Селваджи :

- Живея тук в Л`Акуила, всъщност живеех тук - в една къща, която вече не съществува.. Ние оцеляхме, но домовете ни ги няма.

Антоанета Анджелони:

Синът ми ме изведе навън като започна трусът.

- Кой ви помогна?

- Ами той, спаси ме синът ми.

Ето тук някъде е била къщата на Антоанета Анджелони. Искам да ви я покажа, но не мога. Всичко е в руини.
Как да разкажеш история за домове, които вече не съществуват? Как да заговориш човек, който преди часове е загубил този, когото е обичал. И е видял с очите си как се срива целият му свят... Или този, който бърза да изпревари времето и всяка минута търси живот в развалините...

Полицай:

- Откакто съм тук, за щастие, не сме намерили нито едно мъртво тяло. Открихме някои ценни вещи сред руините-карти за телефон, малки бижута. Сега ще ги занесем в в полицията.

- Каква е ситуацията в момента?

- Ами продължаваме издирването. Не сме спирали работа- непрекъснато търсим оцелели. Стигнахме до нивото на подземните етажи. Сега трябва да се разкопаят и отстранят отломките, за да видим дали има живи хора под тях.

Два дни след унищожителния трус в град Л`Акуила като по чудо бяха останали живи сред разрушенията. Ако няколко секунди могат да унижощат цял град, защо да не могат да спасят още един човек?

Сирените на линейките, които в обикновения свят ме изпълват с тревожност- какво ли е станало, кой ли е пострадал, тук ми звучат като вик за живот- значи може би някъде някой е оцелял.
Издирването продължава...
6.3 по Рихтер превърнаха в неделя през нощта един от най- важните центрове на областта Абруцо в призрачен град. Това са вестниците. В града няма кой да ги чете. По улиците сме само ние, журналистите и спасителните екипи.
Алдо София, журналист Швейцарската национална телевизия ( МИКИ):

Много ми е трудно, когато предавам картина оттук да обясня на зрителите защо градът е празен. Пристигнах в самото начало на трагедията - 3-4 часа след труса в неделя. Беше ужасно мъчително да видиш как се срива един град, как хората викат и плачат и не знаят къде да отидат. И ето, ние с вас сега сме на един абсолютно пуст площад...Можеш да чуеш собствения си глас сред руините. Това, което ме разтърси, когато дойдох днес сутринта тук беше тишината.
-
Пиаца Дуомо. Хората, които години наред са се събуждали с гледката към този площад сега ги няма. Вече живеят в палатки на километри оттук. Няма го и шумния италиански пазар. Разрушени са и катедралите. Чакаме часове, за да ни разрешат да стигнем до сърцето на Л`Акуила.
Заедно с нас чакат стотици.

Лилия:

Излязохме посред нощ като усетихме труса- по пижами и пантофи. Сега искаме да ни позволят да отидем вкъщи, за да си вземем някои неща от първа необходимост. От нощта на унищожителния трус синът на Лилия помага на Червения кръст. Семейството й сега живее в едно селце наблизо. Всеки ден идват тук, за да разберат дали могат да се върнат за малко в къщата си.

Никой не може да се прибере у дома. Доброволци записват имена и адреси. Пожарникарите отиват на място и събират в пликове това, което е останало от живота на тези хора. Взимат всичко, което намерят – от важни документи до разпилените монети.

Никой тук не се оплаква. Погледите трепват тревожно само, когато усещаме поредния лек трус под краката си. Никакви скандали. Никаква паника.

Това е новото лице на град Л`Акуила. Eдинственото място, където сега има живот са палатковите лагери. Пълни с доброволци от цяла Италия. На тях разчитат и спасителите, и Гражданска защита. За тази работа не получават заплата. Преминават специална подготовка и когато се случи нещастие се събират да помагат. В Абруцо тези дни има стотици хиляди като тях.

- Плашат ли ви трусовете?

Мауро Коцуто, доброволец:

- Единственото, от което се страхувам, е дъждът. Да се надяваме, че времето ще бъде с нас. Аз съм от север. И при нас преди години имаше земетресение. Всички тук сме преживели този ужас по родните си места и имаме опит в такива ситуации.

Тези мъже наричат себе си “terremotoni” - оказва се, че на италиански си има специална дума за хората, преживели земетресение. Днес едни “земетресенци” помагат на други. Една странна дума, която ги обединява и с която само те могат да си кажат всичко.

СХ - Лоренцо Чеза, депутат Обединен център (МИКИ):

- Всичко тук трябва да започне наново, а затова е нужда много сила. Това е град с богата история, преживял е много и жителите му имат голям кураж. Институциите сега работят като една и силно се надявам, че веднага след като приключи извънредното положение ще започнем с възстановяването. Вярвам, че Л`Акуила ще се изгради наново.

Кога ще стане това? Докога детсетки хиляди ще останат ..в тези домове? Никой не знае. До преди дни са се разминавали като непознати по улиците. Сега са като едно семейство. Terremotini.

Ето сега, в момента, отново има трус. За щастие, слаб. Всички остават по местата си. Някои се молят на Дева Мария. Други изпращат заедно с цяла Италия жертвите на трагедията. (кадри бабата се моли, хора гледат тв)
Хората мълчаливо се стичат към месата в памет на загиналите. Вървят километри извън града. Кортежите на министри и политици се смесват с тъжната процесия. На Разпети петък Италия е потънала в траур.
Гледам тези хора, говоря с тях и наистина не знам. Кое е по-трудно- да ви разкажа за тези, които с очите си са видели как се срива целия им свят. Или за другите, които час след час, минута след минута се питат дали това няма да се случи и на тях.
Трепери земята, треперят и хората- това е първото изречение, което чух, когато пристигнахме тук. Под краката ни трусове, над главите – тревога.
Хората в съседното на Л`Акуила градче Авецано вървят по стъпките на Исус към Голгота. Традиционното за Италия шествие преди Великден - с кръста и иконите.
После почти никой няма да се прибере вкъщи. Спят навън. В Авецано срещнахме и българи.
Ето там някъде е къщата на Паскуале, баща на пет деца. Искам да ви я покажа, но няма смисъл. Сега никой не живее там. Докато не спрат трусовете.

В началото се чудех как да ви разкажа историята на домове, които вече не същуствуват. А после заговорих хората. Така разбрах, че това, което си струваше да ви разкажа не е история за руините и тишината, а за честта. За достойнството, с което можеш да приемеш, че някъде в сухите цифри, с които се измерва силата на трусовете, си загубил всичко. Почти всичко. Но си останал жив.

Мария Селваджи:

- Единственото, за което мисля сега е да успея да вдъхна спокойствие на детето си. А после да запретна ръкави и да продължа живота си оттам, откъдето се разруши.

- Как се казваш?

- Марта?

- Как си?Всичко наред ли е?

- Да!

http://infocenter.bnt.bg/