В тази рубрика търсим и откриваме българите по света, за да ви го покажем през техните очи. Защо пътуват и как укротяват пространствата, за да се вслушат в гласовете на мечтите си. Понякога тези хора ще събират в куфарите си ума, таланта и емоциите. Друг път ще пъхват в багажа си единствено малките спомени и талисманите, които им помагат да преминат отвъд границите. И още – ще търсим погледите към свободата и смисъла в стремежите и целите им.

Първият ни герой е Моника, която е журналист. Любовта към свободата я отвежда зад Океана, а професионализмът и страстта към работата като призвание - в една от най-горещите и опасни точки на света. Интелигента, емоционална и отдадена. Представяме ви Моника Евстатиева.

Част първа:

„Нито една история не е толкова важна, че някой да загине, отразявайки я!“

Атакуваха нашето Humvee. Обстрелваха ни повече от 15 минути и беше много страшно. Едва успяхме да се доберем до една база наблизо и започнахме да чакаме останалите хъмви от нашия конвой. В едно от тях трябваше да бъдат останалите хора от екипа ми – фотографът Дейвид Гилки и нашият преводач и приятел журналистът Забихулах Тамана, когото за по-кратко наричахме Заби. Заби живее… живееше в Кабул и много ни помагаше при тази мисия. Първоначално информацията беше, че колата, в която пътуваха колегите ми, е спукала гума и ние бяхме спокойни. Бях благодарна, че им е спестено това ужасно преживяване и си казах: „Господи, добре че стреляха само по мен и Том“. Изведнъж започнаха да пристигат много камиони с ранени. В един от тях имаше двама души без униформа, разпознах Заби…. мъртъв… и това беше истинска изненада и шок за мен… и ми беше много тежко и болезнено да проумея, че моят колега и приятел си е заминал… 45 минути по-късно докараха и Дейвид… също мъртъв… изпратих Том, защото аз повече нямаха сили, не можех да го идентифицирам…
Така загубихме нашите колеги и приятели. Но ужасът продължи, защото за да си ги приберем вкъщи, трябваше отново да излезем на същия този път, по който ни бяха обстрелвали. Пътувахме близо час заедно със загиналите и ранените, преди да се качим на хеликоптерите. И това беше не по-малко страшно и ужасно. И в такива моменти, когато отидеш на такова място, въпреки че знаеш, че е опасно, започваш да се питаш има ли смисъл от това, което правиш. Ние с Том дълго говорихме и мислим, че нито една история не е толкова важна, че някой да загине, отразявайки я!
Българка оцеля при обстрел в Кабул

Българка оцеля при обстрел в Кабул

Българската журналистка Моника Евстатиева оцеля при обстрел в Афганистан. Двама души от екипа, с който е работила там загинаха -американски журналист...

С този разказ започна познанството ни с Моника Евстатиева през пролетта на 2016-а година. Успяхме да се свържем с нея по телефона, докато се връщаше в САЩ, седмица, след като беше загубила своите колеги и приятели в Афганистан. Беше развълнувана, разплакана, уморена, емоциите ѝ се сменяха всяка минута, и все пак в нея личеше овладяност, твърдост и решителност:

Ние ще разкажем тази история не само заради ужаса, който се шири в Афганистан. Ще я разкажем и защото го дължим на нашите приятели и колеги Заби и Дейвид… От висшите етажи на афганистанските военни изтичаше вътрешна информация, някои от тях работеха и на страната на талибаните. Бяха ни предали – откъде ще минем, в колко часа, всичко… като целта на талибаните беше да убият един афганистански генерал, който пътуваше с конвоя ни и освен това – да отвлекат мен, защото като жена и журналист от Щатите щяха да искат много пари за мен… Това показа разследването. Дори предполагаме кой ни е предал…

© Моника Евстатиева

Моника Евстатиева е старши продуцент на най-слушания следобеден блок за политика, музика, изкуство и култура на Американското национално радио NPR.

Предаването ѝ „All Things considered“ („Всичко предвид“) се слуша от 14 милиона души и на двата бряга на САЩ.

Когато Моника заминава за Афганистан на 15 май 2016-а година е на 33 и е работила в NPR малко повече от десет години. В екипа ѝ са репортерът Том Боуман, фотографът Дейвид Гилки и преводачът им, журналистът Забихулах Тамана (Заби). За целта на мисията им Моника разказва:

Ние наблюдавахме как протичат тренировките на афганистанската армия с американските войски. Нашите войски ги обучават как да се справят с криминалните организации и талибаните в Афганистан. Освен това искахме да отразим най-опасните южни части на Афганистан. Това са четирите провинции - Кандахар, Хелмад, Забул и Орузган, които най-често влизат в новините, защото там се отглежда 80% от опиума на света. И за съжаление техният опиум се използва само за производството на хероин. Хората, които отглеждат опиума, са бедни фермери, които водят, труден живот в пустините и повечето криминални групировки се възползват от това. Те са свързани с Пакистан и една групировка, която се казва „Хакани“, които са и най-големият спонсор на талибаните на юг. През трите седмици, докато бяхме там, всеки ден имаше мисии срещу талибаните, които не водят класическа война, а правят малки засади – партизанска война. И аз наблюдавах много мисии срещу тях на живо – как наш хеликоптер каца в някое село, за да го прочисти и започват да се стрелят… и талибаните бягат към планините… Страшно е…

Докато слушах разказа на Моника, си мислех как между двете телефонни слушалки – тази в ръката ми и тази в нейната – се простират един континент и целият Атлантически океан. Гигантско разстояние, което сякаш илюстрираше и разликата между това да си журналист по време на война и на някоя улица в София или Вашингтон. Казах ѝ го с въпрос. Тя се засмя и ми отговори:

Когато си журналист, ти си винаги журналист. Това не е професия, това е част от твоето ДНК. Но когато си в стресова ситуация, като тази на войната, и има непрекъсната опасност за живота ти, тогава се чувстваш сякаш е много важно да разкажеш на света за място, за което хората имат или много малка, или грешна представа. И затова работата ти става много по-отговорна. И аз съм убедена, че тези места трябва непрекъснато да се отразяват. Когато ние бяхме там, имаше само един журналист, който отразяваше същите неща като нас. Няма много журналисти в Афганистан и това е жалко.

При тази наша първа телефонна среща с Моника говорихме може би час. Харесахме се. Имаше заряд в думите, въпреки че никога не се бяхме виждали. От тогава мина малко повече от година, през която общувахме рядко, но не се забравяхме.

Когато обмисляхме тази рубрика, в която да разказваме за българи по света, които прескачат невъзможното без отчаяние, а с идеята за свобода, Моника беше първият човек, за когото се сетих. И заради нишките в гласа ѝ, които така се оплитат, че те пускат в себе си без резерви, и заради искреността, с която разказва за трудните моменти в живота си, и заради искрицата звънлив смях в усмивката ѝ. За втори път говорихме отново преди седмица.

Част втора:

„Не се страхувам от нищо в живота“ и пътят до NPR

Защо замина за САЩ?

Винаги съм искала да работя в радио, защото още докато учех в Американския, в Благоевград започнах да работя в първото частно радио там „Радио Аура“, основано 1992 година. Накрая бях и негов директор. Така че страстта ми към радиото е от много отдавна. Но още през втората ми година в университета (Американският университет в Благоевград - б.а.) реших, че искам да уча журналистика извън България и по-специално в САЩ, защото тогава смятах, а и сега го мисля, че журналистиката в САЩ е на най-високото ниво, което може да се практикува. По това време в България имаше страхотни журналисти, които правеха журналистически разследвания, но мафията започна да ги притиска. Помня бомбите в колите на журналистите, залетите с киселина колеги… И аз реших, че за да практикувам професията, която искам, трябва да се махна от България, защото демокрацията в България е само на хартия и криминалните групировки са толкова властни дори и в момента, че няма място за истинска журналистика… Избрах Американския университет във Вашингтон, защото исках хем да уча в престижен университет, хем той да е в голям град, където се случват неща, които да мога да отразявам.

Моника завършва радио и телевизионна журналистика в Американския университет във Вашингтон. Малко по-късно печели стажантско място в сутрешния блок на NPR измежду 400 кандидати. През смях си спомня:

Даже пари ми дадоха, въпреки че тогава не даваха пари на стажанти. Но аз бях толкова бедна, бях емигрант, имах 19 долара в джоба си и те разбраха, че е важно да ми дадат някаква, макар и малка финансова помощ, колкото да не умра от глад.

Как преминава един работен ден сега?

Кога за първи път излезе извън България?

Аз пътувам от много малка. Между 1994 - 1996 година живях в Германия. През 1999 година за първи път отидох в САЩ за едно лятно училище, после четири години, докато учих в Американския колеж в Благоевград, всяко лято ходих на бригада в САЩ, за да изкарам пари, с които да си плащам образованието в България. До двадесет и третата ми година бях ходила в около 16 държави.

Имаш ли любимо пътуване или любим спомен, който пазиш от пътуване?

Дълбоко в душата си много обичам Германия, защото там бях като дете, с цялото ми семейство. Имам много приятели там. Майка ми е научен работник и я бяха изпратили там за няколко години. Винаги съм се възхищавала на мама, защото тя е учен, който търси лекарство против рак и това е много важно за света. Когато я изпратиха в Германия, татко дойде с нас, въпреки че нямаше работа там, но дойде, за да сме заедно и това беше голям жест. Не знаехме никакъв немски, но след месец – два започнахме да си говорим помежду си и това беше много хубаво, много хубав спомен от това пътуване.

Как пристигна в САЩ?

Със самолет. (смее се)

Когато пътуваш, къде сядаш? До пътеката или до прозореца?

Винаги до пътеката. (през смях) За да мога да се разхождам по време на дългите полети. Не мога да седя на едно място.

Имаш ли нещо любимо, което винаги носиш в куфара?

(отново започва да се смее) Ох, аз колко много малки неща имам като талисмани… значи, винаги… ох, това е много смешно, но когато си тръгна от България, мама винаги ми дава здравец, който изсъхва след известно време, но аз го нося навсякъде със себе си докато не се върна отново в България и не си получа новия здравец. По едно време добавих и кестени и тях нося навсякъде със себе си. И чуй, нещата вместо да намаляват започнаха да се умножават, защото много обичам совички… (смее се с глас) И моята леля ми подари една совичка, и аз си я нося и нея навсякъде… (вече и двете се смеем с глас.) Значи – да съм мъдра, да съм здрава, а кестенът е да се взимат всички лоши енергии от мен… може да са глупости това, ама какво да правя… нося си ги… карат ме да се чувствам по-добре…

Страх ли те е от някакво превозно средство?

Абсолютно от нищо не ме е страх в живота… е, има, разбира се, но то е много тъжно…, но все пак… страх ме е, че някога ще загубя хората, които обичам… от това пътуване ме е страх… но то е нормално…

Кое е най-значимото пътуване?

Със сигурност Афганистан е едно от най-значителните пътувания в професионален план, защото там се случиха неща, които не бяхме предвидили. Все още разследването за това, което се случи продължава. Важно е и защото показахме с голям документален репортаж истини, които скоро няма да могат да се оправят. Друго важно пътуване беше, когато избраха Барак Обама за президент. Тогава аз бях в Южна Каролина. И във въздуха дори се усещаше тази промяна в света, която можеш да усетиш само, ако си на правилното място, в правилното време. В Афганистан се чувствах по същия начин – аз осъзнах защо ситуацията там е толкова трудна и защо толкова години тя не се променя.


Има ли места, където не би искала да отидеш?

Да. В Сирия, защото там трябва да прекараш години, за да вникнеш в нещата, които се случват, защо се случват, кои са важните хора, с кого трябва да се познаваш. Журналистиката не е просто да преминеш отнякъде, да си направиш материала и после да си тръгнеш. Трябва да усетиш, да проучиш, да разбереш, да осъзнаеш проблемите на мястото. Да прекараш години там.

Как се успокояваш, в какво намираш утеха, когато изпаднеш в критична ситуация?

Чисто физически със спорт. А чисто психологически… (тук прави голяма пауза, поема въздух и продължава): ...може да звучи глупаво, но това, че знам, че съм от България. Защото всеки път в критична ситуация си казвам, че сякаш съм преживяла всичко. Аз съм родена 1982 г. преживях промените, глада, нищетата, протестите, това са неща, които дори и да не осъзнаваме са ни направили много силни, калили са ни. А и аз не се страхувам дори и утре да остана без работа и пак да съм с 19 долара в джоба… е, какво… ще си намеря някаква работа и ще започна отначало. Не се вкопчвам в нещата, не ме е страх от промяната или от това, че всичко може да ми бъде взето и да започна от нулата… нямам проблем с това.

Имаш ли мечта да работиш на някакво различно място от САЩ?

Много искам да отида в Нова Зеландия и Австралия. Много бих искала да поживея поне 2 години в Латинска Америка, да работя в Бразилия или Аржентина. Както и в Африка – въобще да е различно от Европа или САЩ и Канада. Искам да видя целия свят. Защото аз не си представям света като мои и чужди места. Светът за мен е нашето място. Например нямам желание да отида до Марс. Това не е моят свят. Но Земята, тя цялата е моя, наша, защото аз не смятам, че ние сме от едно място, а че целият свят си е наш.

В какво вярваш?

В любовта, в силата на всеки човек, в Бог и в доброто, защото съм убедена, че ако правиш добро – добро ти се връща. И въпреки че е изтъркано, аз дълбоко вярвам в това.

Има ли житейска ситуация, която е събудила един от тези погледи към вярата?

Мисля, че едно от нещата, които са ме направили човека, който съм, е любовта, която моите родители ми дават. И аз я усещам тази любов, и тя ме прави силна, колкото и да съм далече. Много е трудно, когато си далече от семейството си цял живот. Винаги се чувстваш, сякаш изпускаш изключително много... Аз където и да съм била, винаги нещо ми липсва. Ако съм тук, ми липсват моите родители и семейството ми, ако съм в България - ми липсва животът ми тук.

Какво е свободата?

Това е нещото, което най-много съм искала в живота си – да не съм зависима от никого и от нищо и всичко да мога да правя сама.