Не му е за първи път на нашия премиер Бойко Борисов да бъде в Скопие, нали? Някога, като кмет на София бе треснал с юмрук по масата на тогавашния скопски градоначалник, бизнесменът Трифун Костовски със заканата, че ако не сложат по кръстовищата на македонската столица пътеуказатели за София, ще свали всички, които сочат към Скопие в нашата столица. През миналата година на 1 и 2 август също бе там, за да подпише Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между България и Македония.

© БТА

В понеделник Борисов също бе край Вардар. Но тази му визита имаше особен смисъл - той взе участие в отбелязването на 75-тата годишнина от депортирането на македонските евреи в лагера на смъртта Треблинка. Местните хора, а и нашите журналисти отбелязаха справедливо, че това е първото посещение на български премиер в Скопие с цел да участва в проявите по повод годишнината. Борисов заедно с колегата си Зоран Заев положи цветя пред новопостроения монумент в памет на повече от 7000-те евреи, събрани из цяла Македония през месец март 1943 година. Той говори пред хората, изрази съжаление за жертвите и призова днешните и утрешни генерации да пазят спомена за загиналите, за да не се повтаря ужасът на онези дни.

Това бе добър жест! Дали го разбраха в Скопие или не, не знам, въпреки че отдавна го чакаха. Особено през април 2003 г., когато на тридневна визита в Македония дойде тогавашният премиер Симеон Сакскобурготски със съпругата си Маргарита. Някак си в очите на местните хора в Македония изглеждаше съвсем естествено, ако някой от българските управници някога все пак реши да вземе отношение по ролята на Царство България за депортацията на македонските евреи, това е тъкмо синът на цар Борис ІІІ. Е, не се получи.

След това не помня колко точно пъти сме си говорили с писателя Младен Сърбиновски за това, че е крайно време България да направи някакъв жест, че е нужно някакво разумно и цивилизовано решение на този въпрос. Младен казваше - всяка година през март пред паметната плоча на стената на някогашния Монопол в Скопие, където евреите са били събрани преди да ги качат на вагоните и да ги отправят на север, се организират някакви прояви за отбелязване на годишнината. Какво пречи на българския посланик да се включи в тях, да отиде и да запали една свещичка в памет на онези повече от 7 000 евреи от Македония, пратени в лагерите на смъртта.

Ама щели да го атакуват, може и да го освиркат, може и да се случи какво ли не, ама все от някъде трябва да се почне. Тази ситуация със завиране на главата в пясъка за отговорността на българската държава тогава не е продуктивна, напротив, казваше Младен Сърбиновски.

И това не се случи. За да дойде 12 март на 2018 година, когато Борисов реши, че е време да се направи нещо. И взе, че отиде в Скопие и се включи в предните редици на събраните от цяла Македония и от цял свят хора, които минаха в „Маршът на живите” от някогашната гара на Скопие, сега Музей на града, до сградата на вече споменатия някогашен тютюнев Монопол. Самото му присъствие там вече означаваше нещо голямо, макар че като чета някои източници от македонската столица, имало и разочаровани. Очаквали друга реторика от Борисов, очаквали вербално да се извини за действията на тогавашните български власти, събрали евреите от Македония, и да поеме вината за жертвите.

Бил изпуснал шанса да постъпи като балкански Вили Брант. А Брант бе германският канцлер, социалдемократ, който при първата си визита във Варшава отиде най-напред в еврейското гето в града и падна на колене пред паметника на жертвите от Холокоста. Това бе впечатляващ и исторически момент, може би защото бе първи.

Все си мисля, че Борисов нямаше да има смелост да отиде в Скопие, ако не беше преценил, че тъкмо сега е моментът за това. А и едва ли някой от неговите съветници би му дал подобен акъл. Новата атмосфера в отношенията между България и Македония, личното приятелство с македонския му колега Заев, позитивната геополитическа ситуация в района са предпоставките, които направиха жестът на Борисов възможен. И му дадоха храброст да пренебрегне евентуалните местни реакции, че не е направил това, което в Скопие очакват, че е поел само отговорността, но не и вината за изпращането на евреите в Треблинка.

Вероятно си е дал сметка, а може би някой му е подсказал, че забавянето на жеста с отиването в Скопие не само ще увеличава материалната претенция на наследниците на жертвите, но и ще дава аргументи на онези в Скопие, които на всяка цена искат да имат право да сочат с пръст към България и да я обвиняват за какво ли не. Претенцията към България е и материална, но повече е доктринална. Значи, тя е в подкрепата на македонистката доктрина за българската фашистка окупация в Македония в периода 1941-44 г., от която доста хора в Скопие никак не искат да се откажат. Или поне да я преразгледат на основата на научните факти.

И която доктрина очевидно ще бъде формулирана като „червена линия” в комисията за образованието и историята, която Македония и България трябва да формират според Договора между тях от миналата година.



Още от Костадин Филипов


Името, глупако, името!

10.08.2018


И пак за Илинден, който разделя, но и сближава

03.08.2018


Един спомен отпреди 55 г.

27.07.2018


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове


Името, глупако, името!

10.08.2018, Костадин Филипов




Един спомен отпреди 55 г.

27.07.2018, Костадин Филипов



По света и у нас, емисия – 9:00, 14 август 2018 Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----