Преди 9 години на 5 септември петнадесет български туристи от няколко села в Пирдопско намериха смъртта си в иначе спокойните води на Охридското езеро. Цялата група, предимно пенсионери, бе дошла да види изконните български земи и се бе качила на туристическото корабче „Илинден”.

Идеята бе да се разходят из езерото и да стигнат до другата забележителност в района - манастира „Свети Наум”. Традиционен маршрут, нищо особено, как да го пропуснеш, когато си в Охрид. Пък и евентуалното пътуване с автобус до манастира е далече по-скучно и безинтересно. Затова - плащаш 400 денара, което е горе долу 12 лева, и се качваш. Само че собственикът на „Илинден”, местното момче Сотирчо, нарушил лимита от хора, които може да качи на кораба, може би и се е полакомил за онези няколко хиляди денара, които ще вземе повече от курса. Та, качил 57 човека, вместо 43-45. Има си лиценз човека, даден му от хърватския клон на Лойд, езерото е равно като тепсия, слънцето грее, няма никаква опасност.

И тръгнали. „Илинден” следвал курс близо до брега, за да могат туристите да видят красивите хотели и малкото плажове на сушата. А нашите хора, за някои от които пътуването до Охрид било първото им излизане зад граница, /няма да кажа „чужбина”!/, любопитни и любознателни, се събрали на едната страна на корабчето, откъдето се вижда по-добре на брега. И някъде - километър - два след тръгването, „Илинден” се наклонил опасно тъкмо на тази страна, където туристите се били събрали, някои от тях паднали във водите на езерото, други се разпищели, настанала паника, някои се хвърлили да спасяват падналите...и драмата настъпила. Петнадесет човека от българската група намерили смъртта си в езерото. Удавили се. Още тогава експертите казваха, че е било въпрос на късмет, ако това може да се смята за късмет, че инцидентът е станал само на някакви си 200-250 метра от брега, близо до плажа в местността „Еленец”. Беше събота, почивен ден, имало хора на плажа, имало и във водата, имало е и хора на спортни и други лодки, които се втурнали към мястото на трагедията и помогнали с каквото могли. А труповете на удавените петнадесет българи бяха наредени на пясъка на плажа, и досега си спомням...

...Толкова кореспондентска работа в този и в следващите дни никога не съм имал, май. Може би само пред 1995 година, когато в началото на октомври в центъра на Скопие бе извършен атентатът срещу тогавашния президент Киро Глигоров. С тази разлика, че тогава, през 95-а, бях единственият български журналист в македонската столица, докато при трагедията в Охридското езеро почти всички наши медии изпратиха свои екипи. И какво видяха тогава? Видяха едни уплашени местни власти, които се чудеха какво да правят. Видяха един бял като платно македонски президент Георге Иванов, избран само преди няколко месеца, да посреща плахо българския си колега Георги Първанов, който дойде на място още същата вечер. Видяха доста местни хора, които бяха помогнали с каквото могат и които с искрено съжаление разказваха за това, което са видели.

Видяха, но не можаха да различат истинската загриженост на властите в Охрид и в Скопие от демагогията и безразличието. Те се проявиха по-късно, когато стана ясно, че българската държава и нейните институции няма да търсят отговорност от македонската държава и нейните структури. Когато стана ясно, че вината бе хвърлена главно върху собственика Сотирчо, местно охридско момче, което получи присъда само от една година затвор. Като му приспаднаха предварителния арест от осем месеца, Сотирчо всъщност „лежа” само четири.

Дори тогавашният кмет на Охрид Александър Петревски, който в израз на някаква мнима скръб и загриженост отиде на погребението на петнадесетте български туристи в село Антон, ми се похвали, че след като излежи присъдата, Сотирчо ще бъде отличен с най-високата награда на Охрид за проявеното мъжество по време на трагедията. За какво, стреснато го попитах. Как за какво, за това, че се е хвърлил да спасява давещите се... И го наградиха. Същият Ацо Петревски пред мене поне пет пъти се заканваше, че ще бъде изграден мемориал в центъра на Охрид за загиналите петнадесет българи. Това трябваше да стане за 40-те дни от гибелта на нашите хора, не стана, после за една година от инцидента, и това не стана. В крайна сметка струпаха няколко камъка в зелената трева на пешеходната алея покрай езерото в края на града, сложиха една мижава табелка с абстрактен надпис, от който не може да се разбере нито поводът за изграждането на каменната пирамидка, нито пък-най-малкото, националността на жертвите. На всичко отгоре от време на време се намират хубавци и бабаити, които оскверняват мястото... Примитивизъм, какво да се прави.

Достатъчно демагогия и цинизъм проявиха и централните власти в Скопие. Даже обявиха понеделника след съботата за ден на траур в цяла Македония по повод трагедията. Един от тогавашните министри в кабинета на Никола Груевски, неговия доверен приятел Миле Янакиевски дори подаде оставка, защото службата, която контролира водния транспорт в страната, е към ръководеното от него ресорно министерство. Когато стана ясно, че България няма да съди Македония и че всичко отива в частни дела между опечалените роднини и Сотирчо, оставката изведнъж не се намери. Не била писмена, била устна, а щом я няма формално в деловодството, значи я няма изобщо...

И ако има нещо, което никога няма да им простя на онези покрай Вардар, това е този случай...


Още от Костадин Филипов


Къде отиваш, Македонио*?

23.09.2018


Правете филмите си навреме...

14.09.2018


Нерде Австрия, нерде Латвия...

12.09.2018


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове


Къде отиваш, Македонио*?

23.09.2018, Костадин Филипов


Правете филмите си навреме...

14.09.2018, Костадин Филипов


Нерде Австрия, нерде Латвия...

12.09.2018, Костадин Филипов



Отсъствие по време на референдум

31.08.2018, Костадин Филипов


По света и у нас, емисия – 20:00, 24 септември 2018 Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----