Години наред един от хърватските острови в Адриатическо море, Голи оток, е бил място, от което мнозина са мечтали да избягат. Немалко са опитали, а някои са и успели. Сега тук можеш да дойдеш по собствена воля и също така да си тръгнеш. Лагерът за политически затворници на острова е затворен преди 30 години. Където някога са изолирали хора, сега изолират миналото.

"Сега там има само овце, зайци и змии”, обяснява Дарко, който с лодката си вози туристи до Голи оток.

Необитаемият остров крие останалото от най-големия лагер за политическо превъзпитание в бивша Югославия. Парчето земя наистина е голо. Отдалече върху него се виждат само няколко порутени сгради и къс зеленина. Камъкът е господар на всичко останало. От лодката на Дарко Голи оток изглежда като купчина скали, свлякла се от склоновете на Велебит и паднала в морето.



Лагерът на Голи оток е отворен през 1949 г. след разрива между Тито и Сталин. Тук несъгласните с Маршала трябвало да преосмислят позициите си. Малко от тях са пратени на острова след произнесена съдебна присъда. Голи оток е нарицателно за мъчения, принудителен труд, глад и зарази - инструментите на властта в това смутно за Югославия време. След 1956 г. лагерът действа и като политически затвор. Закрит е 8 години след смъртта на Тито, през 1988 г. За близо 40 години на острова са изпратени около 16 хиляди души.



Видяно отблизо, зеленото петънце на пустия остров представлява дърветата, които затворниците са посадили. Дарко разказва как всеки затворник имал дръвче, около което бил принуден да се върти през деня, за да го прикрива със сянката си от слънцето. Истории като тази, която вече малко хора могат да потвърдят или оборят, осигуряват прехраната на Дарко. Издържа се от превоза на туристи до острова, а при интерес влиза и в ролята на екскурзовод. Иначе рибар, той вече е усъвършенствал репертоара си от истории за Голи оток. Оставя ни на брега и поема обратно към съседния остров Раб.



Близо до табелата „Голи оток - Добре дошли!” се извисява „хотелът”. Тук са живяли служителите на УДБА – югославските тайни служби. Гостите на „хотела” разполагали и с бръснарница и малък магазин, а за надзирателите в лагера бил изграден кино салон.



Вятърът и времето са разрушили част от останалите сгради. Помещенията, в които са живяли затворниците, макар с пропаднали покриви, все още не са напълно сринати. Между ръждясалите рамки на леглата се разхождат овце, докарани от стопаните си от съседния Раб.




Тук още личат и следите от „лагера в лагера”, наречен „Петрова дупка” - на името на първия затворник. На това място са затваряни най-непоколебимите поддръжници на резолюцията на Информбюро от 1948 г., която остро критикува Югославската комунистическа партия.

„Петрова дупка” е най-строго пазената тайна на Голи оток”, смята Мартин Превишич, асистент в Университета в Загреб. На лагера е посветил докторската си теза, а скоро ще представи и първата си книга по темата.

„Затворниците тук са държани в дупка в земята, в пълна изолация. Малкото вода и храна, които им давали, са оставяни на поне 100 метра от дупката. Идеята била да се избегне всякакъв контакт на най-верните поддръжници на Сталин с останалите затворници”, разказва Превишич, който е интервюирал оцелели от Голи оток.



Последните затворници си тръгват оттук в края на 80-те, а с тях и техните пазачи. Закрит е и заводът за плочки, в който хиляди мъже се трудят принудително десетилетия наред. Вече 30 години никой не живее на острова. Това обаче не означава, че тук няма хора. Туристите, които наемат лодки като тази на Дарко, пристигат ежедневно. През последните години броят на посетителите през лятото е толкова голям, че пустият остров се сдобива с барче, което предлага минерална вода и кафе на тройни цени няколко месеца годишно. Туристи от различни краища на континента и света идват да видят „хърватския Алкатраз”.



„Туристите си тръгват с разказите на хитреците, които са ги докарали тук, това не са историци. Държавата не прави нищо, за да запази спомена за станалото.”, смята Влади Бралич от Сдружение „Анте Земляр”.

Той и съмишлениците му упорито разменят преписки с институциите, настояват тук да се изгради мемориал в памет на загиналите. Казват обаче, че не срещат разбиране и сами търсят средства и експерти, които да направят архитектурна и еко оценка на Голи оток.

„Сградите се рушат, а почти всички оцелели вече са си заминали от този свят. Какво ще остане от Голи оток? Сега нито децата ни се учат от това място, нито ние печелим от туристите.”, казва Бралич.

А що се отнася до туристите - пластмасовите бутилки, които оставят след себе си, са единствената статистика за броя посещения на острова. И в Хърватия, както в останалите държави от бивша Югославия, процъфтява така нареченият ”мрачен туризъм”. Интересът към места, които историята е белязала със смърт и трагедии, не е подминал голия остров.

Далеч по-малобройни от туристическите групи са възпоменателните церемонии тук. Организират ги децата и внуците на бившите затворници, държавници не присъстват. Темата за Голи оток е сред „избираемите” в училищните програми по история – урокът се преподава по преценка на учителя.



Защо това е повече остров на забравата, отколкото остров на паметта, обяснява историкът Борис Стаменич от неправителствената организация „Документа”:

„Повечето затворници тук са били сърби или черногорци, хърватите са били малко. Затова десните не се интересуват от Голи оток. Левите, разбира се, също нямат интерес да си спомнят тази страница от историята. И така 30 години нито едно хърватско правителство, независимо от партията, не предприе стъпки, за да запази или поне обезопаси мястото”.

След години подчинение, на острова сега няма никакви правила. Тук всеки може да вземе или да остави каквото си поиска. Едни оставят фасовете си, а други – овцете си. На една от рушащите се сградите някой е оставил надписа „Свърши!”.

Друг по-късно е добавил - „А сега какво?”.

А Дарко се оглежда нетърпеливо. Следващата му група вече го чака отсреща на Раб.




Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;
отмъкне ли Морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък
на твой приятел или твоя собствен Замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото Човечество;
и затова недей да питаш за кого бие камбаната:
камбаната бие за теб.

Джон Дън,

1624 г.


Още от Диана Тодорова


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове




Отново ще си спомним за Панде Ефтимов

03.11.2018, Костадин Филипов



Историята, тази шегобийка...

25.10.2018, Костадин Филипов


По света и у нас, емисия – 8:30, 15 ноември 2018 Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----