Днес излиза малък сборник с разкази - Наръчник за оцеляване, събрал реални истории на серопозитивни българи. Хора, които са принудени да крият заболяването си дори от лекарите, ако искат да получат някакво лечение. Какво стои зад статистиката, с която 1-ви декември винаги ни припомня - интервю на Мария Чернева с Милен Чавров, един от авторите на сборника.

Мария Чернева - ащо трябваше да съберете тези истории, кое го наложи?

Милен Чавров -: Ами същност не съм ги събирал целенасочено аз просто ги подбрах от многото, които знам и които съм натрупал в работата си с хора, така че те някак си от само себе си се подбраха за да има различни гледни точки върху проблема и да бъде показано колко различни хора биха могли да се припознаят в тези истории или примерно да припознаят свои близки свои познати. Много от историите, които са описани тук са свързани с това, че тези хора в ролята си на пациенти не са скривали статуса си и поради това точно, са получавали откази. Имаме и съответно и трагични случаи. Така че това е цялата драма, която се случва и която меко казано остава скрита.

Бих разказал накратко една история, свързана с един едни страхове и разбирания и надежди, че да кажем човек може да се справи сам със свои усилия или със съвети от интернет или с някакви от някъде другаде получена информация, само и само да не попада така в ролята си на пациент, регистриран като ХИВ-позитивен, да излъжа себе си е системата. Това е една история за човек, който си беше направил тест за ХИВ беше излязла първоначално положителен резултат, не беше продължил да си направим последващия тест, който вече е окончателен и съответно вече може да се официално да се каже за него, че позитивен и да се регистрира като такъв и съответно да получи лечение и всичко, което се осигурява от държавата. В един момент този човек изчезна. Изчезна за няколко години.

Мария Чернева - Какво е правил тези години?

Милен Чавров - Ами живял си е живота работил е забавлявал се, оказа се, че има кръг от приятели които са така с хора, които се занимават с култура, със здравословен начин на живот, спортуват нали той не е човек, който ниските слоеве. Няколко години след това получих едно обаждане от негова приятелка, която ми каза че този човек всъщност е в лошо състояние. По спешност задействах така, че да бъде приет в специализираното отделение в София макар, че не е потвърден като позитивен, но има такава практика при всичките тези симптоми и положението, в което и беше изпаднал.

Мария Чернева - Успя ли, имаше ли късмет?

Милен Чавдаров - Не, нямаше късмет. Той беше вече с ХИВ деменция, т.е. на моменти губеше памет, губеше ориентация къде е

Мария Чернева - А можеше да не се стига дотам нали?

Милен Чавров - О, разбира се! Ако годините, когато беше дошъл за първи път при мен беше отишъл, беше си направил съответния тест, беше се регистрирал и беше започнал да пие терапия. Но имаме история, която показва като цяло цялата безпомощност на системата, комбинирана с дискриминацията и стигматизацията към тези пациенти тъй като, когато се казах примерно в тази история за спешна спешен случай, съответно необходимост от прием в болница за спешно състояние и се получава ...то си има една хубава терминология между другото в нашите среди - футболизиране на пациента, т.е. пациентите почват да бъде прехвърлен от тази болница, в другата болница и така докато се чудят къде да го приемат, се губи много време.

Конкретната история за едно момиче, което от дълги години има здравословни проблеми след време се оказва че е позитивна и един божи ден получава остри болки, диагнозата се нарича панкреатит изострен панкреатит, която е наистина като цяло доста тежка диагноза. Тя самата страда и от бъбреци от години и поради своята ХИВ-позитивност всъщност се получава така че първо получава отказ да бъде приета в първото лечебно заведение там се оправдават, че трябва да се направи консултация с уролог, което да голяма болница и да нямат уролог. Така бива съответно прехвърляне на следващата линейка, изпратена в Пирогов, в Пирогов правят набързо консултация решават, че няма да я приемат искат да върнат в първоначалното лечебно заведение, там обаче отново не я искат. И всъщност спасява я не някой друг, а лекарят от последната линейка, който остава няколко часа до нея и самата линейка стои повече, a една линейка да стои няколко часа не е приемливо в София. Но въпреки всичко лекари остават до нея докато не накара съответния дежурен в болницата да я приемате и да се погрижат за нея.

Мария Чернева - Познавате ли пациент номер 1?

Милен Чавров: Пациент номер 1 не познавам, но пациент номер 3, 6, 9... Живи са, здрави са работят и живеят това ако искате мога да ви кажа, че познавам тези хора много от първите хора познавам.

Мария Чернева -: Това е за добър сигнал, че с лечение биха могли да живеят ...

Милен Чавров -...Съвсем нормално, аз не знам вече към кого да е този сигнал, защото като че ли до лекарите, като че ли по презумпция голяма част не искат да чуят такъв сигнал, не искат да прочетат, не искат да разберат, че те няма да се отърват. Тези, пациенти ще живеят и така тази диагноза се смята за хронична и то не от сега, от 10 години поне.