От днес „Колумбарий за птици и мъртви илюзии“ тръгва сам по белия свят. Според неговия създател поетът и бард Ивайло Диманов пътят е свобода и надежда и ако търсите спасение от българския абсурд, ще го намерите в новата книга на поета.

Заглавието на стихосбирката не е свързано с откривателя на Америка Христофор Колумб. Новият свят можеше да носи неговото име, но съдбата избра Америго Веспучи. Ивайло Диманов избира метафората в древнолатинската дума колумабрий, която означава едновременно къщичка за гълъби и дом за нашите души.

Авторът се опитва да съюзи птиците и мъртвите илюзии, което също е един абсурд.

Ивайло Диманов, поет: Мъртвите илюзии са неосъществените ни мечти. Всеки живее с някакви стремежи и полети на вдъхновението и когато всъщност се изправи пред българския абсурд, мечтите се превръщат в мъртви илюзии.

“Колумбарий за птици и мъртви илюзии” съдържа 60 нови стихотворения, писани в различни настроения. Има тъга, но има и оптимизъм, така както и в живота се люшкаме между доброто и злото, обясни за news.bnt.bg Диманов.


Ивайло Диманов е известен български журналист, писател и бард. Роден е в София, автор e на 10 книги с поезия, разкази и театрална критика. Творчеството му е преведено на английски, френски, италиански, сръбски и руски език. Диманов е носител на множество национални и международни литературни отличия, между които на престижните награди "Димчо Дебелянов", Яворовата награда "В полите на Витоша", националното литературно отличие "Николай Хайтов", наградата "Джагаров" и др.

Пял е с култови световни изпълнители като Ал Бано и Ромина Пауър, със самия Окуджава. 20 години след първата си книга, превърнала се в най-известната стихосбирка на прехода - "Площад Гарибалди", Ивайло Диманов все още вярва, че честното изкуство е спасение за душата.

Поетът е посветил стихове в памет на Валери Петров и Ленард Коен, на Ал Капоне и Дилинджър, на витрувианската жена и Мигдалил, градът на гълъбите. Неговите най-верни музи са майка му и дъщеря му Ива. Няколко от стихотворенията се раждат в мрачните дни, когато Ивайло Диманов съпровожда майка си в клиниката по лъчетерапия.

Ивайло Диманов, поет: Това дълго и тягостно очакване, когато стисках в ръката си нейните обеци, защото при линейния ускорител не пускат с метални украшения. А те така пареха в ръката ми... И тогава се родиха няколко от стихотворенията в новата ми книга. Едно от тях се казва:
„Ако онколозите бяха импресионисти“

Злото е уличен помияр - не подбира

време и обстоятелства, точен адрес.

Тъкмо бялата лястовица закръжи над баира,

изведнъж те връхлита най-лошата вест.

Болницата напомня зловещ Освиенцим,

дебне страхът сред хроничния здрач.

Тук всеки копнеж и надежда са пациенти,

гайгер отмерва живота с импулсен брояч.

Ина мечтае да стане известен художник,

да рисува красиви пейзажи с бои...

Ала временно тук е един вид чертожник

и рисува с туш оперирани женски гърди.

Острият лъч на линейния ускорител

обявява дуел на коварния карцином.

Моля те, Ина, рисувай свойте картини!

Те ще върнат надеждата в нашия дом.

Болницата прилича на зъл Освиенцим.

Ръсят очите на Бог благодатен дъждец.

И един по един си отиват оттук пациентите

Ина рисува Джокондата с трънен венец.

На майка си посвещава и стихотворението

"Самота"

Дъжд плющи по паважа...

Реквием за несретна душа.

Като няма кому да разкажа,

да разкажа на теб, самота.

Маха за сбогом от кея

и си тръгва от мен любовта.

Като няма с кого да живея,

ще живея със теб самота.

Кой ще ме пусне във Рая?

Скитам без цел по света.

Като няма с кого да мечтая,

ще мечтая със теб, самота.

Пълня две чаши със узо,

Нова година танцува в снега...

Като няма с кого да празнувам,

ще празнувам със теб, самота.


Между мен и самотата винаги има химия, казва Ивайло Диманов. На тази тема е посветено и стихотворението:

“В цъфналата ръж”

Загърнат в студения шлифер на здрача,

окаян и тъжен самотник по пътя върви.

Той знае, че никъде никой не го и очаква

и надали някой за него изобщо скърби.

Пършив помияр подир скитника куца.

Навярно усеща доброто му бедно сърце.

И двете източени сенки по пътя танцуват

на фона на приказен валс от незнайно щурче.

Южнякът подритва листата в канавката кална

и пълни със есенно злато съдрания джоб.

С тройунция ще си купят сухар от бакалина,

а кучето ще му бъде верен приятел до гроб.

Не спирай човече, животът е толкова кратък,

върви и почукай на нечия чужда врата.

Знай - пътят е свобода и надежда, макар че

и най-свободният роб е. На своята свобода!

Загърнат в студения шлифер на мрака,

окаян бездомник се скита сред ситния дъжд.

Не спирай, самотнико, твой е Безкраят!

Там някъде някоя Джени те чака сред цъфнала ръж.

По време на премиерата на едноименния му спектакъл в столичния "Роял клуб" на НДК успяхме да се докоснем и до неговата музика с изпята поезия. Ивайло Диманов е познат на широката публика и с много концерти с негови авторски песни и поезия в различни градове на България и в много страни по света - Чехия, Румъния, Сърбия, Италия, Австрия, Словакия, Гърция, Канада, САЩ, Русия, Белгия, Франция, Великобритания.

"Българите по света жадува за повече срещи с родната култура. И колкото по-далеч са от родината, толкова жаждата е по-ненаситна", споделя Диманов.

В премиерната вечер поетът се пошегува, че наградата “Оскар” за най-добра женска роля всъщност е дадена по погрешка на Ема Стоун. Тя трябва да бъде връчена на Стефка Янорова, обяви Ивайло Диманов и покани красивата българска актриса на сцената.

Ивайло Диманов: Мислех си тия дни за онзи гаф, който се случи при награждаването с “Оскари”! И си казах - каква метафора бе онзи гаф – досущ като нашия живот. 45 секунди създателите на "Ла Ла Ленд" стискаха чуждия “Оскар”. И се радваха като малки деца! И животът ми така - уж живееш, пък всичко изтича за 45 секунди и всичко отива зад гърба ти. Имам стихотворение с подобна сюжетна история, което носи заглавието
„Номинация за най-добра поддържаща роля женска роля“

Кристина продава фъстъци,

стафиди и печени кестени.

Скъперник на думи е слънцето

Тъгува площадчето. Есен е...

Студеният вятър рисува

по бузите ярки съзвездия.

И свири машината с пуканки

токата за сакс и оркестър.

Кристина копнее да стане актриса,

в мечтите й Оскари пърхат...

Шампанско с фъстъци и стриди.

О, не, без фъстъци – омръзнаха й.

Окаян клошар се протяга

да стопли премръзнали пръсти.

Ароматът на печени ядки

се стеле над живите въглени.

Лицето на скитника тъжно е.

И сякаш молци са го яли.

Кристина му сипва фъстъци,

завива го с вехто одеяло.

Но шефът не дава да хранят

досадните улични просяци.

Кристина от днес е без работа.

И без пари за актьорски уроци.

Красивите й очи овлажняват,

ще трябва да плаща и глоба...

Сред живите въглени заблестяват

два Оскара и един Златен глобус.

Едно стихотворение, написано по време на разходка из Сентръл парк преди година и нещо, намира място в новата му книга.

„Обществото на безсмъртните поети“

Денят се шмугна в претъпканото метро,

белязан от хищната челюст на мрака.

Проблясваше долар от чисто сребро

над Сентръл парк в звездната арка.

Къде хайдаросваш, проклета Луна?

С Уолт Уитман върнахме стара хартия

и купихме в Бруклин на смешна цена

галон домашна канадска ракия...

Ще бъде много забавно, хайде ела!

Ще дойде и Емили с цял свитък стихове.

Дано донесе оная вълшебна пчела,

че инак кой ще сбъдне мечтите ни?!

Виж, Ърнест и Ърскин кладат барбекю,

Джон Стайнбек отваря консерва сардини.

Танцувам щастливо с неустоимата Дрю,

а вятърът свири “Рапсодия в синьо”.

Какво, да не би да ревнуваш, Луна?

Е, и аз към теб не съм безразличен.

Ала ти криеш твоята тъмна страна,

затова се страхувам да те обичам.

За бога, не ме изоставяй тъкмо сега

сам, в обществото на мъртви поети.

Навярно е страшно зразна мойта тъга,

щом бягаш и ти, хубавице проклета.

Съдбата е тайнствена, хитра жена!

Няма как да узнаеш какво ще се случи.

Може да си Колумб, и какво от това,

ако тя е избрала Америго Веспучи.

Не си отивай, моя печална Луна!

Любовта днес е глуха, сляпа и няма.

Сам съм. И ти ли си също сама?

Тогава нека да бъдем с теб двама...

Ето и стихотворението, посветено на незабравимия Валери Петров.

"Пощальонът"

Уж са същите - градът, морето...

Споменът придърпва струни уморен.

А е някак вяло, тъжно и смирено

носталгичното съзвездие над мен.

Няма го хвърчащият човек тъдява.

Отлетя със лястовичките на юг.

Рицарят без броня съчини обява:

“Давам своя меч за приказката „Пук“.

А отвън долита песничката стара

и китарата разказва с чуден звън

за пазачите на фара, трам-та-ра-ра.

Дъщеря ми шие копчета за сън...

Мека есен е. Като в сонет от Шекспир.

Хиляди добри писма летят навред.

Радостни лица, скръбта е произшествие.

Кой го стори ли? Хвърчащият поет.

Поезията все още има верни почитатели. В това се убеди и екипът на news.bnt.bg, който беше на премиерата на "Колумбарий за птици и мъртви илюзии" в "Роял Клуб" в НДК.

"Аз се радвам на едно добро внимание! При представянето на моите нови книги винаги идват много почитатели на поезията, които пълнят залите", разкри Диманов.

На сцената се качиха да го поздравят и известните актриси Стефка Янорова и Виолета Гиндева. Те също прочетоха избрани негови стихотворения.

"Когато някой чете на глас това, което си написал, той става съпричастен към текста и посланията в него", убеден е Диманов.

Ако търсите лек за душата, потърсете книгата в лилаво, това е любимият цвят на поета Ивайло Диманов.