Нещо ретро и носталгично взех да го давам в последно време - все текстове за минали събития пиша. Само гледам да се зададе някоя „юбилейна“ дата и хоп, почвам да въртя рулетката на спомените.

Така и сега – сядам пред клавиатурата на 3 октомври вечерта. Преди 24 години на този ден работех в Скопие като кореспондент на Българското национално радио. Бях сам, „монополист“ един вид, в информацията от Македония за България. Прекрасен есенен ден, вторник, ако не се лъжа, в залите на Скопския панаир се провеждаше традиционното есенно изложение на селскостопанска продукция и техника. От София бе дошла група колеги от „Български фермер“, между тях и моят верен приятел от ранните ни години в някогашния „Народна младеж“ Любо Коралов. Имали интерес към изложението, да видят туй-онуй, да понапишат нещо за вестника си, пък разбира се, после да отпрашат към Охрид – какво да правят повече в Скопие. Бяхме седнали за малко да позакусят на масичките пред една от преносимите бараки, които в този случай се бяха превърнали в ресторантче за скара.

В един момент радиото, което свиреше на щанда, замлъкна. После се чу гласът на журналиста Сашо Ордановски, който в този момент бе шеф на Македонска телевизия. Самият факт, че програмата бе прекъсната, ми подсказа, че нещо сериозно се случва, това не се прави току-така. Така и така, срещу президента Киро Глигоров преди минути бе извършен атентат, там и там, президентът е откарана в най-близката Градска болница. „Момчета, прощавайте, оправяйте се, имам работа“. И хукнах. След минути бях на мястото на атентата срещу хотел „Бристол“, на петдесетина метра от кръстовището при Старата железопътна гара. Съсипаният от взрива служебен „Мерцедес“ на Глигоров още беше на мястото, от малкото „Пежо“, в което се е намирал динамитът, не беше останало нищо. На тротоара лежеше мъртъв невинен минувач, който пострада само защото е имал нещастието в момента на избухването да минава по улицата. Другите пострадали – загиналият личен шофьор на Глигоров, раненият му телохранител и самият президент бяха спешно откарани в Градска болница. Не защото е най-добрата в Скопие, а просто защото се намира най-близко до мястото на атентата. Полицаи се суетяха наоколо, опъваха ленти, блокираха движението, хора се събираха и коментираха грозната картина. Никога няма да я забравя, тя влезе в „албума“ на ситуациите, които за всички години като кореспондент на български медии в Скопие след завръщането си скътах и върнах заедно с багажа си в София. И досега нося този „албум“ с образите със себе си навсякъде. Колкото и да искам, тези картини от различни места в Македония не ме напускат.

Тогава квартирата, която бях наел и в която работех и живеех със съпругата ми, също бе наблизо – на улица „Пролет“, до полицейската поликлиника и зад Държавното застрахователно дружество на Македония. Когато с няколко скока се озовах на третия етаж, телефонът вече звънеше. И се започна: този ден ще запомня с онези 24 информации и кореспонденции, които предадох на различни български медии, при това без никоя от тях да се повтаря или дублира една с друга. Който се обади, получи информация, който каквото поиска, му бе дадено. Толкова много работа не съм имал до този момент, но и толкова много чисто човешко и професионално задоволство не съм изпитвал. Всички радиоапарати и телевизионни апарати в жилището ми бяха пуснати, от там течаха непрекъснати информации най-вече за здравословното състояние на президента Глигоров. Появиха се и първите версии за евентуалните поръчители и извършители, по-късно през деня бяха направени и първите арести на заподозрени някакви млади хора с бради (аха, щом са с бради, значи са от опозиционната тогава ВМРО-ДПМНЕ), както после ги нарекоха „внуците на Ванчо Михайлов“.

Малко по-късно стана и ясно, че Глигоров е получил първа помощ в Градската болница, но че е бил преместен внимателно в хирургическото отделение на комплекса клиники под хълма Водно край Скопие. Трябваше да се вземе решение кой да оперира тежко контузената глава с изтеклото едно око на Глигоров, нямаше време да се чака светило от чужбина и затова хирургът д-р Угриновски се нае. И свърши работа човекът – животът на президента бе спасен. Глигоров доизкара мандата си на държавен глава до 1999 г., отказа да се яви на избори за още един, на който имаше право, написа книга със спомени, и седемнадесет години след атентата край хотел „Бристол“ в Скопие на 3 октомври 1995 г. почина на 94 години. Датата бе 1 януари 2012 г.

Започна най-мащабното разследване, което край Вардар въобще е било правено някога. Какви ли не версии бяха разисквани, какви ли не връзки бяха разчепквани, в какви ли не посоки беше ровено и разравяно. Най-първата версия и най-основната посока, по която най-напред тръгнаха скопските ченгета, беше българската Мултигруп, която през това време започна да развива бизнес в Македония. Нищо не излезе от това – някога ще ви разкажа. За да се стигне до ситуацията след цели 24 години, през 2019-а, да говорим за атентата на вече починалия първи президент на суверенна Македония Киро Глигоров, без да можем да посочим кой го организира и кой го изпълни.

Последвайте страниците ни във Facebook и Instagram:    Facebook  Instagram

Още от Костадин Филипов


Албин Курти и неговото "Самоопределение"

13.10.2019


Край Охрид се спореше за проблемите на професията

28.09.2019


Стружките моми вече не тракат с налъмите...

23.09.2019


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове






Зад маските на фалшивия патриотизъм

14.09.2019, Костадин Филипов


По света и у нас, емисия – 20:00, 17 октомври 2019 г. Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----