Маргарита Желязкова живее в чужбина от близо 30 години. Днес тя е преподавател в Университета на Твенте и кандидат за общински съветник в град Енсхеде, Холандия. За обвързаността между политиката и образованието, пътуването, силата на водата и любовта към планината, в “Отвъд границите” ви представяме доктор Маргарита Желязкова.

Политиката

Аз съм на четвърто място, първа жена в листата. Този път ще е много интересно, в общинския съвет ще влезе партията на Вилдерс (Геерт Вилдерс, лидер на холандските популисти – б.а.), ще влезе и една турска партия – DENK, както и няколко локални формации.

В тази цветна група в общинския съвет на Енсхеде може да намери място и една българка. Маргарита Желязкова живее в града, намиращ се на границата между Нидерландия и Германия, от 1998 година, две десетилетие по-късно решава да се кандидатира за общински съветник от листата на либералната формация Демократи 66.

Как протича кампанията и какъв е тонът на дебата?

Тук тече процес на децентрализация и все повече функции се прехвърлят към общините. Много ми се иска да има висока активност. На последните общински избори гласувалите бяха 40%, което е страшно малко. В момента тече една кампания “Подписвам за 80”, която цели да постигне 80% активност на изборите.

Макар активността да е ниска, хората използват възможността за пренареждане на листите или т.нар. преференции. За Маргарита това има голямо значение, тя разчита на подкрепата и на българите в Енсхеде, които могат да гласуват на местните избори, дори и да не са холандски граждани.


Специално при нас нещата са много изострени. Енсхеде е един от първите градове, които са приели т.нар. гастарбайтери. Тук има много мигранти, най-голямата църква на кюрдите в Европа е при нас. Имаме и много турци, сирийски бежанци. По принцип нещата винаги са били много мирни и толерантни. Миналата година имаше протест срещу построяването на нова джамия, но болшинството от протестиращите дойдоха от Германия, голяма част бяха представители на Алтернатива за Германия (крайнодясна евроскептична партия – б.а.), по една практика с автобуси, която ние добре познаваме (смее се). Така че ситуацията е изострена при нас, затова и заключителният дебат на 20 март, който ще се излъчва по националната телевизия, ще бъде от нашия град.

Маргарита също е участвала в телевизионни дебати, единият от тях – с министърката на образованието.

Миналата седмица участвах в дебат на живо, предстоят ми още четири (интервюто е взето в края на февруари – б.а). Тук кампанията е много динамична, а програма - наситена. На 14 март например всяка партия ще има възможността в рамките на половин час да се представи и на живо хората могат да задават въпроси. Всичко това се излъчва.

Образованието

Образованието и политиката си бяха свързани за мен. Много исках да разбера как е направена политиката. Затова отидох да уча политология. Завърших там и после заминах за Холандия.

Мястото е Ню Йорк, годината е 1990. Маргарита е завършила “Философия” в България и е преподавала “Обществознание”. Докато работи върху докторантурата си, Желязната завеса пада и тя решава да замине зад Океана. Завършва програмата “Философия за деца” в Университета “Рутгерс”, Ню Джърси, преди да се насочи и към политологията.

Това е една програма, която помага на учители да учат философия и критично мислене с деца в много ранна възраст - на 5-6 години. Тази програма днес, с мой принос, е разпространена и в България, вече е специализация във Факултета по философия към Софийския университет.

Пътуването и “Голямата ябълка”

Летях през Лондон и полетът ми закъсня, така че имах шанс да разгледам летище “Хийтроу”, което и тогава беше огромно. Беше много чисто и приветливо, но е леко неприятно, когато човек няма пари. А аз нямах пари, разбира се. Около 6 часа стоях там и резултатът беше, че стигнах в Щатите много късно, пристигнах (на летище Джон Ф. Кенеди, Ню Йорк – б.а.) и този, който трябваше да ме посрещне там, ме беше забравил. Така че първото ми изпитание беше да разбера как работи телефон с монети. Накрая на терминала остана само едно момче от Ямайка, което работеше на летището, той стоя с мен и през цялото време говореше някакви неща, много приятелски, но аз нищо не разбирах (смее се). Само кимах. Говореше ми с някакъв безумен акцент, но беше много усмихнат и добронамерен.

За Ню Йорк Маргарита говори с особен заряд, описвайки енергията, която самият град ѝ е дал.

Ню Йорк е място, в което си заслужава да живееш. Но в един момент усещаш как цялата тази енергия, която си получил от града, той започва да я изсмуква обратно. Така че не знам какво щеше да е, ако бях продължила да живея там. Сега чувам, че климатът там се е променил много и не е това, което беше. Аз бях в САЩ, когато избраха Бил Клинтън. Това бяха други години. Тогава Анита Хил, много преди #MeToo, си позволи да обвини кандидата за съдия във Върховния съд в непристойно поведение. След това Моника Люински. Беше много интересно да си там.

Първите познанства в САЩ са с колеги, с група канадци поддържат контакт и до днес. Описва начина, по който хората в Канада гледат на нещата от живота, като много близък до европейския. Записва се и на хор, там се запознава с много хора, които “иначе няма как да срещна”.

Това, че е от Европа буди възхищение, дори и да има някои географски неясноти.

Като им казваха, че съм от България, хората си мислеха, че е град. (смее се) Питаха ме дали съм виждала пералня. Повечето си нямаха никаква идея за България. Знаеха, че някъде между Букурещ и Будапеща има нещо такова, ама къде точно. Но пък бяха винаги възхитени, като разберат, че си европеец. В южните щати, ако чуят акцент, веднага решават, че си британец. Но там е много различно. Разликата между Ню Йорк и южните щати е много по-голяма, отколкото между България и Холандия например.

В първите дни в САЩ успява да се запознае и с българин.

Видях в другия кампус името му и реших да се свържа с него, пратих му имейл, в зората на електроните пощи, бях много горда. Той ми се обади и ми разказа следната история: Беше там на специализация и има такава традиция в САЩ професорите да канят студентите в магистърските и PhD програми на вечеря. Поканили го и него. И професорът го питал “А ти откъде си? Ааа, България, ами аз съм бил там преди много време. Имам много хубави спомени. Развеждаха ни напред-назад, но не можехме да си говорим с хората, те не знаеха много английски, а и не ни даваха. И в един момент видяхме едни деца до един блок, които играеха баскетбол. И те говореха английски.” И нашият човек му отговорил: “Аз съм едно от тези деца”. Светът е наистина малък.

Новият дом и водата

Ние не тръгнахме да бягаме или непременно да емигрираме. Аз заминах, защото вече можеше. Исках да отида в Щатите, за да видя какво е. Учих там три години, срещнах човек, с когото исках да си продължа пътя и той ме доведе в Холандия.
За Холандия не знаех много, освен дървените обувки и лалетата (смее се). Мъжът ми тогава се шегуваше с мен, че Холандия е толкова гъсто заселена, че като дойде нов човек, трябва да бутнат някой в морето. Те са 17 милиона, а територията е около 1/3 от българската, а и една голяма част от нея е блато. От тази гледна точка, тук никога не можеш да бъдеш сам. И може би това обяснява толерантността в тази държава. Хората трябва да се разбират, защото живеят толкова близо един до друг. А другата причина е водата или по-скоро общата борба с нея. 30% от територията на страната е отвоювана от морето. Управлението на водата тук е делегирано на специален орган, има си отделни избори за него.

Водата сигурно има голяма роля и във фолклора.

Най-популярният им фолклорен герой тук е Sinterklaas. Той идва на пети декември. Това е Свети Никола, който по някакви незнайни причини живее в Испания. И като реши да си празнува рождения ден, идва на кораб в Холандия и носи на децата подаръци. На този кораб има цял екип от Черни Петровци. Този фолклор включа водата, включва и колонизаторската история на Холандия. В момента е сериозен разговор по този въпрос, дали тези Черни Петровци трябва да са черни, защото те са роби.

Коя разлика ти прави най-силно впечатление в културен план?

Нашата музика например не може да бъде сравнена с тукашната. Холандия е страна на словото. Тук имат една мелодия и поне 10 текста. В България има един текст и всяко село си има собствена мелодия. Тук, като стане въпрос за някоя песен, казват “Много хубаво, ама какво значат думите?”. Това е свързано и с протестантската традиция.

А в социален?

Ние често казваме, че българинът на работа мисли за почивка, а на почивка мисли за работа. Тук балансът между личния и професионалния живот е по-добър. Хората се трудят много, но в момента, в който работният ден приключи и се седне в заведение за по бира, разговорът за работа приключва. Може да е имало остри дебати, караници дори, но това вече не се обсъжда, работният ден е приключил. Има и нещо друго, което мен в началото много ме изненада. Тук е напълно нормално някой колега да напише и разпрати един много обширен мейл, в който да обясни за здравословните проблеми на жена си, хората това искат да го знаят, не от любопитство, а защото е важно. Това е голяма разлика с американците, там, каквито и проблеми да имаш, трябва да си на работа и да действаш.

Как започна да преподаваш?

Първо трябваше да науча езика. В Холандия може и само с английски, но донякъде. Ако искаш наистина тук да се чувстваш у дома си, трябва да научиш езика. Първата ми работа беше в Министерство на образованието и беше по-скоро консултантка. С такива проекти се занимавах 4-5 години. После започнах в Енсхеде в един център за изследване на висшето образование. Постепенно тръгнах към преподаването, оказа се, че това ми харесва повече и преди 10 години направихме една програма за обучение на учители по обществознание (в Университета на Твенте – б.а.). Работя и в постмастърски програми с хора, които вече практикуват и преподават. При тях е съвсем различно, защото те са хора с много опит. В нашия университет почти всички магистърски програми са на английски, но моите са на холандски.

Холандският език е доста особен.

Холандският е много идиоматичен език. Произношението също е много трудно. На мен най-голямото ми постижение е, когато ми кажат, че идвам от Белгия. Защото те говорят малко по-меко. Докарам ли го дотам, значи добре. Но наистина, както и в България, има адски много пословици. Разни изрази, за които трябва да знаеш цяла история, за да разбереш откъде идва. Например, когато някой е въвлечен в нещо лошо и се държи гузно, казват, че има масло на главата. Като го нагрее слънцето, лъсва и потича. А ако примерно не си подготвен за нещо и си проличи, значи си паднал през кошницата. Идва от специалната кошница с дупка, която мери яйцата. Малките пропадат... Моят любим е "ik ben zo druk als een potje met pieren", буквално: неспокоен съм, зает съм, като буркан с червеи. То това си е малко механизъм за изключване. Ако го сравниш с американския английски, който е почти напълно изчистен от такава идиоматика. Той е много по демократичен от тази гледна точка, защото всеки го говори и го говори както си иска. Езикът е повлиян и от географските дадености. Тук има адски много думи за реки, малки и големи, поточета и т.н., но има само една дума за планина – berg. Много е равно тук, планината е нещо, което определено ми липсва.

България и планината

Вече съм живяла по-дълго в чужбина, отколкото в България, наскоро си дадох сметка. А за България? (прави пауза) Ето ги Родопите зад мен.

Какво ти липсва?

Свърши ми лютеницата. Който идва, да ми донесе. (смее се) Много неща липсват, липсва ми общуването на родния език. Въпреки че тук си имаме общност, даже вчера си говорихме да се съберем. Три пъти вече успяхме да организираме секция за изборите. Има много студенти от България, има много хора, които работят в IT сектора. Също така преди тук имаше българин, преподавател по пиано в Консерваторията, Христо Илиев, затова има и много музиканти и в момента може би най-добрите диригенти и пианисти са българи. Има много българи. Имаме си и български дюнер (смее се).

Къде си израснала?

Родена съм в Пловдив, израснала съм в Елхово. Баща ми е създател на музея в Елхово (Етнографско-археологически музей – б.а.), майка ми също работеше там, първо като преподавател в гимназията, после в музея. Роднините ми сега са в Стара Загора. Баба ми е от Беломорска Тракия, бежанци са от там, където днес е Александруполис.

Маргарита има двойно гражданство, но следи активно случващото се в България. Участва в протести и различни кампании, активна е по обществени въпроси.

Ние си оставаме българи, където и да сме. Аз имам семейство и приятели в България. Но дори да приемам, че аз вече съм и с нидерландско гражданство, светът е твърде малък, за да го делим с граници. Не можем да си мислим, че каквото и да става в България, няма да ни засегне и тук. Когато гори у съседите, не може да гледаш настрани. Младите хора живеят в Париж, в Лондон, не във Франция, в Англия. Тези граници за тях са много размити. Не е важно къде си, важно е къде ти е сърцето. Ние сме свързани с България, тя ни е направила това, което сме. И да виждаш как там едни хора правят неща, които с поколения не могат да бъдат оправени. Не можеш да си мълчиш. Тук има и много хора, които не знаят нищо за България. На тях също им обяснявам, разказвам им там какво става, как се развиват процесите, защо това трябва да представлява интерес и за самите холандци.

Тя остава оптимист – както за България, така и за Европейския съюз и идея. Затова е взела и решението да влезе в политиката.

Знам, че тук институциите работят. Знам, че ако вляза в общинския съвет, това не е някаква фасада, а действително се взимат решения. Бих искала да дойде ден в България, когато и там е така. Аз съм оптимист за всичко. Виждам, че има едно ново поколение, което има съвършено друг манталитет. Надявам се, те да променят нещата. Това са и хората, които са навън.

Границите

Нашето поколение е изхабило толкова много енергия, за да преодолява страховете си. Поне 15 години ми отне да спре да ми тупти сърцето, когато пресичам границата. Да не си казвам “Ей, сега нещо ще стане, ще дойде някой да ми забрани, да ме уличи в нещо”. С този страх ние сме израснали, той е дълбоко вкоренен.

Кое беше първото ти излизане в чужбина?

Беше с хор в Будапеща. Чудесно беше, най-вече импровизираните концерти. Бяхме в един ресторант, където имаше сватба. Музикантите, разбрали-недоразбрали, решиха, че сме руснаци и почнаха да свирят “Катюша”, а пък унгарците не бяха много щастливи от това. И ние решихме да покажем, че не сме и почнахме да пеем български песни, надпявахме се, присъединихме се към сватбата и така.

Кое е мястото, което си посетила и си усетила като най-далечно от теб?

Аз обичам много да пътувам, но единствената дестинация, където се чувствах не на мястото си, беше Бангкок. За първи път в живота си се радвах да се кача в самолета и да се прибера.

Изпускала ли си полет?

Не, но са ми губили багажа по невероятни места. Имам един куфар от много години, който е пътувал на поне два пъти повече места от мен. Даже веднъж го бяха изгубили в Гуадалахара, Мексико. И тогава ми се обадиха и ми казаха “Сигурна ли си, че куфарът ти е червен, а не е зелен”. На испански явно е зелен (смее се).

Имаш ли страх от някое превозно средство?

Аз си оставам малко страхлива на колело, което е проблем тук, защото всички карат колелета и карат безумно. Смеехме се, защото аз например не мога да карам колело без контра. И си намерих, добре, че сме близо до Германия. Но тук градското планиране се прави така, че да е удобно с колело. Има и курсове за имигранти. Децата в училище обаче държат изпит още на девет години. А за тези, които имат проблеми с равновесието, имат триколки. Но е нормално, ако всичките 17 милиона се качим на коли, ще се издушим.

Снимки: Личен архив