Имах щастието да срещна Мария. Всъщност бях един от десетките журналисти, които имахме щастието да срещнем Мария. Три дни по-късно обаче, когато чудото е на път да бъде забравено, не спирам да се питам... дали в тази среща не откраднахме от нейното щастие?!

Срещата ми с Мария продължи от 7:30 до 9 часа сутринта, всъщност, малко след 9 часа. За тези 90 минути на тази среща дойдоха още една телевизия и два вестника. А момичето бързаше да иде на училище и се притесняваше, че изпуска часове. Закарахме я, а в 11часа трета телевизия вече я беше върнала в Дома.

Три дни по-късно, преди да сме забравили коя беше Мария, не спирам да се питам: защо определихме една толкова човешка и естествена постъпка като героизъм? Обяснявам си го така:

Ние, медиите, сме длъжни да показваме реалността такава, каквато е. А тя е пълна и с ужаси, и с чудеса. Освен това, ние, медиите, сме просто хора - с камери, фотоапарати и микрофони... И на нас ни трябват повече Марии. Не в новините, а в живота. За да ви го показваме такъв, какъвто е, и той да не изглежда страшен. Разбирам това и адмирирам всеки, който отиде да отрази историята на Мария.

Радвам се обаче, че закарахме Мария до училище, защото за тези 10 минутки видях и нея, и цялата ситуация, със съвсем други очи.Чух я как говори с майка си по телефона - и чух колко е пораснала. Видях я колко изморено гледаше през прозореца, докато тихичко сподели, че я боли глава. И през цялото време си мислех - окей, направихме я Герой, всички я заобичаха, дали обаче някой ще каже сега "Аз съм Мария"? Не с профилна снимка във Фейсбук, а с дела. Или може би съпричастността ни е присъща само за страшното, необратимото? Колко от нас можем всъщност да бъдем Мария, да спасим човек, смело и без паника? Колко - бихме избягали, и колко просто бихме подминали? Колко ли нещастни случаи има, защото не е имало на място една Мария... Отговорете си, честно: колко от вас се поинтересуваха как се оказва първа помощ, след като момичето по неволя ни припомни колко е важно да умеем това?

Мария ще си остане моето чудо. Думите й, заедно с усмивката й, са сувенирът ми от този репортаж. Сега всеки път, преди да се ядосам, се сещам за Мария. За това колко високо е тя - над хората, над страховете си, над болките, изобщо много, много над земните неща. Без капка драматизъм при това. Просто с усмивка и с две светещи, жизнени очи.

Урок по нормалност, за всички, претръпнали от лудостта на света. Това е Мария!

Дано бързо забрави за хаоса от камери, фотоапарати и микрофони. Но и дано всички медии, които бяхме там, показваме по-често, все повече Марии. За да й докажем, че героите не са сами. И най-важното: че доброто, в което това дете толкова искрено вярва, има значение. За повече от три дни.

Последвайте страниците ни във Facebook и Instagram:    Facebook  Instagram

Още от Велианна Кашева


Камил Домброва: Валякът на новия медиен закон тръгна. Това е само началото

16.01.2016


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове





Ще се видят, но какво от това?

20.12.2019, Костадин Филипов


Отпадъкът - нечий друг проблем

16.12.2019, Милен Атанасов


По света и у нас, емисия – 18:00, 20 февруари 2020 г. Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----