Имах щастието да срещна Мария. Всъщност бях един от десетките журналисти, които имахме щастието да срещнем Мария. Три дни по-късно обаче, когато чудото е на път да бъде забравено, не спирам да се питам... дали в тази среща не откраднахме от нейното щастие?!

Срещата ми с Мария продължи от 7:30 до 9 часа сутринта, всъщност, малко след 9 часа. За тези 90 минути на тази среща дойдоха още една телевизия и два вестника. А момичето бързаше да иде на училище и се притесняваше, че изпуска часове. Закарахме я, а в 11часа трета телевизия вече я беше върнала в Дома.

Три дни по-късно, преди да сме забравили коя беше Мария, не спирам да се питам: защо определихме една толкова човешка и естествена постъпка като героизъм? Обяснявам си го така:

Ние, медиите, сме длъжни да показваме реалността такава, каквато е. А тя е пълна и с ужаси, и с чудеса. Освен това, ние, медиите, сме просто хора - с камери, фотоапарати и микрофони... И на нас ни трябват повече Марии. Не в новините, а в живота. За да ви го показваме такъв, какъвто е, и той да не изглежда страшен. Разбирам това и адмирирам всеки, който отиде да отрази историята на Мария.

Радвам се обаче, че закарахме Мария до училище, защото за тези 10 минутки видях и нея, и цялата ситуация, със съвсем други очи.Чух я как говори с майка си по телефона - и чух колко е пораснала. Видях я колко изморено гледаше през прозореца, докато тихичко сподели, че я боли глава. И през цялото време си мислех - окей, направихме я Герой, всички я заобичаха, дали обаче някой ще каже сега "Аз съм Мария"? Не с профилна снимка във Фейсбук, а с дела. Или може би съпричастността ни е присъща само за страшното, необратимото? Колко от нас можем всъщност да бъдем Мария, да спасим човек, смело и без паника? Колко - бихме избягали, и колко просто бихме подминали? Колко ли нещастни случаи има, защото не е имало на място една Мария... Отговорете си, честно: колко от вас се поинтересуваха как се оказва първа помощ, след като момичето по неволя ни припомни колко е важно да умеем това?

Мария ще си остане моето чудо. Думите й, заедно с усмивката й, са сувенирът ми от този репортаж. Сега всеки път, преди да се ядосам, се сещам за Мария. За това колко високо е тя - над хората, над страховете си, над болките, изобщо много, много над земните неща. Без капка драматизъм при това. Просто с усмивка и с две светещи, жизнени очи.

Урок по нормалност, за всички, претръпнали от лудостта на света. Това е Мария!

Дано бързо забрави за хаоса от камери, фотоапарати и микрофони. Но и дано всички медии, които бяхме там, показваме по-често, все повече Марии. За да й докажем, че героите не са сами. И най-важното: че доброто, в което това дете толкова искрено вярва, има значение. За повече от три дни.

Последвайте страниците ни във Facebook и Instagram:    Facebook  Instagram

Още от Велианна Кашева


Камил Домброва: Валякът на новия медиен закон тръгна. Това е само началото

16.01.2016


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове


Ще пие ли Пендаровски вода от извора

10.11.2019, Костадин Филипов


Реквием за един успех

02.11.2019, Костадин Филипов


Няма реформи по време на кампании

27.10.2019, Костадин Филипов


Октомври ще бъде април, или май…

19.10.2019, Костадин Филипов



По света и у нас, емисия – 12:00, 21 ноември 2019 г. Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----