Старо и ново. Религиозен стереотип и промяна. Прилича на тема от новините, но всъщност е история на повече от век. „Цигулар на покрива“ е един от най-успешните мюзикъли. В Музикалния театър го поставя прочутият сръбски режисьор Небойша Брадич.

Големите обществени промени нахлуват в личния живот на човека. Това ли е драмата в този разказ?

Големите промени са част от всяко време. Нужна е адаптация. Но често няма как да се нагодим по най-добрия начин. Оставаш верен на принципите си, добре! Но това може да има и трагични последици. Или си верен на себе си – или на света, който се променя бързо и постоянно търси от нас нови отговори - лични, семейни, обществени. Всичко това е част и от нашето време. Не сме го и сънували, но го живеем.

Сблъсък между старото и новото. Между религията, която не дава да бъде оспорвана - и живота, който упорито търси естествени отговори. Сблъсък между поколенията.

Но в „Цигулар на покрива“ сблъсъкът има трагичен отговор.

Не е трагичен. Отговорът е да преразглеждаме догмата, възгледите си. Дори ако се налага да жертваме нещо.

Каква атмосфера заварихте в България и в Музикалния театър?

Беше ми много приятно да работя в Музикалния театър. Попаднах на екип от посветени творци, с добра организационна структура. Работата беше конструктивна, репетициите - ефективни, атмосферата между хората е топла и сърдечна. Сякаш работя у дома в Белград.

Открихте ли нещо у българите, което не сте знаели преди?

Видях, че българите обичат театъра си и имат потребност от него. Това е специфично за българската култура. У нас в Сърбия театърът има своето място като нещо хубаво, трябва да го има, но не е истинска потребност. Тук българите имат хубаво предимство. И още нещо: знаех, че българите имат отлични певци и актьори, и работата ми тук абсолютно го потвърди.

Ние, сърбите и българите, познаваме ли културата на съседа? Или гледаме все към Ню Йорк, Европа, Москва?

Взаимното ни разбиране е недостатъчно. Причините са в предразсъдъци от миналото, образът на неприятеля. Но в средновековната история няма само битки, има и сватби между сръбски и български владетели. Винаги нещо ни е обединявало. Днес повече от всякога трябва да се вгледаме едни в други, а не да се сравняваме кой е по-добър и в какво. Да опитаме сами да превъзмогнем разказа за Балканите като „цвете на злото”. А това може да стане само чрез сътрудничество и общуване. И тук културата е на първо място. Да разкажем нашите си истории.

Така е. Но какъв шанс имаме в глобализираната среда да получим истинска културна ценност от Белград или от София?

Малките народи трябва да се обединяват. Да си сътрудничат в киното, телевизията или театъра. Големите риби, големите играчи, хищниците в това море, са навсякъде около нас. И ако не помислим и как да защитим нашата същност, ще бъдем лесна плячка.

Ето, Новак Джокович пее на български, а сръбски тенисисти развяват българското знаме. Това част от положителното сътрудничество ли е?

Спортът има размери, които надскачат локалното. Но и културата също. Ето, на сцената, на която водим този разговор, творчески отбор от Сърбия – редактор, сценограф, художник по костюмите - среща български артисти и техния технически екип. Така че заедно работим за едно дело, което утре ще се превърне в приятно преживяване за българската публика. А може би един ден и за сръбската.

Вие бяхте и министър на културата на Сърбия. Разбрахте ли с какви очи гледат политиците на културата?

Културата влиза в политическия дневен ред само по време на избори. Когато политиците се сетят, че и там могат да намерят избиратели. Но без култура няма нации или държави. Придържам се към това през целия си живот. И като министър на културата настоявах тя да бъде необходимост, а не само етикет или значка по избори.

Ето тук има капацитет за сътрудничество. Миналата година говорих с колеги от български продуцентски къщи да направим заедно някои проекти в Сърбия, България, Гърция.

Но ние - и лично вие – убеден ли сте, че имаме какво да кажем на света?

Убеден съм! Ако не беше така, нямаше да работя това вече 40 години.

И кое е изречението, което казвате на света?

Пиша пиеси и режисирам представления за личността, която предизвиква примирението със съдбата и с факторите, наложени отвън. И го прави въпреки предразсъдъците, натиска, насилието. Това послание носим в себе си всички. Чувството за правда и копнежът за свобода.

Всичко тръгва от един разказ на еврейския писател Шолом Алейхем. За еврейско семейство в еврейско село в царска Русия, някъде около 1905 г. За момичета, които се влюбват в друговерци, напук на традицията. И за драмите на епохата, които променят живота им.

Старо и ново. Стереотип и промяна. Ето, да вземем Балканите. Стереотипът казва: тук се пие и яде, а не се пишат хубави книги.