Никола завършва езикова гимназия „Проф. Асен Златаров“ във Велико Търново с профил френски език. Преди да замине за Франция, през 2006 година, издава първия си роман „Петият час на Дуат“. Живее във Франция вече 19 години и там завършва „История на изкуствата“ и „Египтология“. Четири години преподава в Сорбоната в Париж. Днес живее в Лион, Франция. Разбира се, първо тръгнахме от книгата, написана тук в България.

Книгата, Египет и "картинобуквието"

За какво става дума в романа, в какъв жанр е?

Криминален с историческа насоченост. За един археолог, който получава съобщение от брат си, който е в Египет. Брат му се губи там и героят ми тръгва да го търси сред разкопките. И, разбира се, открива много други неща покрай това търсене.

Защо точно криминален и исторически?

След въпроса ми, Никола през смях ми отговори:

Ами, нямам никаква представа всъщност. Нямам обяснение защо съм написал тази книга по това време… Но винаги съм се интересувал от литература и изкуство. По тази причина и заминах за Франция. Исках да уча История на изкуството, Египтология и Западноевропейско изкуство, но тук в България няма големи възможности за това.

Защо Египтология?

И това е малко необяснимо за мен. Не знам откъде е дошла любовта ми към Египтологията. А още по-странно е, че пет години следвах Египтология във Франция, но разбрах, че това не е нещото за мен, защото самата археология не ме влече. Това е твърде много механичен труд. Трябва да си на полето, да си изцапаш ръцете - нещо, което на мен не ми харесва… Предпочитам да седя в музея пред някоя красива картина, която да изучавам, без да ме пече Сахарското слънце.

Питам ви, защото към Египтологията сякаш винаги се добавя и усещането за някакъв мистицизъм, за нещо недоразкрито. На египтяните се гледа като на загадка.

Така е. Египтяните наистина са символ на загадката, но това, което мен винаги ме е интересувало, са самият език и писмеността. Тоест как е възможно ние да пишем чрез картини. И това беше нещото, което най-много ме пленяваше в Египтологията, затова и тезата ми, когато завършвах, беше свързана с „картинната реторика“. Тоест как е възможно египтяните освен фонетично, да пишат и чрез картини. И тази част от писането им, която минава през картините, е наистина много вълнуваща за мен.

Хммм… До колко би могло да бъде обективно такова разчитане през картини, за да се доверим на превода. Не е ли видяното в една картина въпрос на някаква индивидуална сетивност и интерпретация?

Да, винаги има два пласта на разчитането. Първият е субективен – вие отивате в един музей виждате една картина и без да знаете защо, тя ви харесва и ви въздейства. Това е субективната страна. Но има и втори пласт, който е свързан с културата, където художникът и вие, в по-голямата част от времето, имате сходни културни представи и белези. И особено, ако картината е фигуративна, именно заради общите културни белези, не е трудно да се разчете какво се има предвид в нея. Още повече, че хората още в Средновековието, в по-модерните времена, а дори и в Античността са мислили много по този въпрос. Хораций има един много красив афоризъм: „Както в картините, така и в поезията“.
Разбира се, тези две понятия „стих“ и „картина“ при него и сравнението между тях не са точно преводими на български, защото са много по-широки. Но това сравнение е стигнало до нас и на базата на него са възникнали много теории, и те са в основата на картинната реторика.
Но тук аз вече ви говоря не за египетската картинна реторика, а за западноевропейската. Между египетската култура и всяка друга има огромна пропаст и тя минава през йероглифите. Това, което Западна Европа си мисли за Египет до разчитането им през 1830 година, е доста грешно. И това, с което аз се занимавам, е точно този промеждутък. Аз искам да разбера какво са мислели хората за тази писменост, преди тя да бъде разчетена. Според мен това е ключът към картинната писменост, защото никой преди векове не е искал да разчита йероглифите им. И не са искали, защото според хората тогава това е било една езическа писменост, която носи твърде много мистерии, но които християнството не е можело да гледа без критицизъм.
Но картинната писменост е уникален пример как някога, някъде си, някой е успял да пише чрез картини. И точно това всъщност взимат от Египет и хуманистите, и художниците на Ренесанса, казвайки си: И ние също като египтяните можем да използваме нов вид йероглифи на базата на фигури. И така през 16-17 век започват да се правят речници, иконоречници, които се наричат иконология. Ако трябва да преведа тази смесица, може би, би могла да се нарече „картинобуквие“.

А от гледна точка на естетиката красиво ли е?

Има и много красиви неща, да, и ще дам един пример. Таваните на Версай са изпълнение с много и най-различни фигури, които държат разни неща, които правят разни неща. Но ние не можем да ги разчетем, ако нямаме този иконоречник.

Франция и Лион - "високият град"

Когато пристигнахте във Франция, на колко години бяхте?

На осемнадесет, почти на деветнадесет.

На деветнадесет вие сте били момче, което е имало своите мечти, въображение, стремежи, желания… как ви се видя Франция тогава?

Много различна с манталитета и нравите си страна. При нас манталитетът е много по-ориенталски и в това няма нищо лошо. Докато тук нещата се развиват по различен начин – порядки, взаимоотношение, хранене, ако щете… И ми трябваше може би цяла година, за да се пригодя…

В кой град отидохте?

В Лион.

Какъв град е Лион, каква атмосфера има там?

Лион е едно от ренесансовите огнища на Франция, защото е на пътя между Флоренция и Париж. И всички банкери, търговци и каквито друго се сетите, са минавали точно оттам. Там са били едни от първите печатници в Европа и през 16 век е бил изключително известен с това. Градът е защитен от ЮНЕСКО, защото целият е изпълнен с археологическо минало още от древността. Днес е изключително динамичен, защото е третият по големина и вторият по икономически растеж град във Франция.
За мен, когато стъпих за първи път там беше изключително шокиращо, че Лион е много висок град. Всички сгради, дори тези от четиринадесети-петнадесети век са четири-пет етажни. Това са направо небостъргачите на късното Средновековие и на Ренесанса. И когато дойдох тук, всичко ми изглеждаше много голямо и монументално, на фона на ниското строителство във Велико Търново. Мащабът е много различен.
Едно е да влезеш в една българска църква, например, която е много красива, но малко поопушена, малко ниска, в която фреските те гледат отблизо. Съвсем различно е усещането да влезеш в една Готическа катедрала, на която сводът стига до небето.
Бавно и постепенно останах завинаги в Лион, той се превърна в любимия ми град във Франция. Намесени са и сантиментални, и лични, и професионални причини. Но когато завърших докторантурата си в Париж се върнах в Лион.

Имате ли любимо място там?

О, да. Любимото ми място е целият „стар“ Лион, старият град, където са останките от Ренесанса. Там има един квартал, който се нарича „Старият Лион“, който е запазен такъв, какъвто е бил от 15 до някъде началото на 17 век. Няма нужда да четеш книги или да се правиш на археолог или да впрягаш някакво уникално въображение, просто отиваш там и се потапяш в миналото, всичко е там.

Сорбоната – един митичен университет

Какво стана после?

Завърших магистърската си степен в Париж, в Сорбоната, и преподавах там четири години

Сорбоната? Преподавали сте там? Носят се всякакви легенди за това място. Какво е да учиш и преподаваш в Сорбоната?

Никола прекъсва въпроса ми със смях и започва да разказва:

Сорбоната е един митичен университет и е бил един от най-важните университети на Средновековието. Тогава той е бил цял квартал – Латинският квартал, защото там се е говорило латински език. Днес нещата са много по-различни, защото Сорбоната е разделена на няколко университета – Старата Сорбона (Париж 4), Новата, която е Париж 1, след това, Париж 5 и т.н.
Но всъщност най-важните университети на Сорбоната остават два – Париж 1 и Париж 4, между които има сериозна конкуренция. Аз съм член на Париж 1, наричат го още университетът на ново мислещите учени, а Париж 4 е по-консервативният.

Значи все пак има една част, която държи на по-старото, на традицията?

Този университет в началото е бил символ на две неща – на традиция и много солидното обучение, но и символ на закостенялост. Нека си спомним Гийом Бюде, един голям хуманист, който създава Колеж дьо Франс (Collège de France) и някъде около 1530 година за първи път във Франция започва да се изучава гръцки. Та той още тогава през 1530 г. говори за „закостенелите думи“ на Сорбоната. Така че, как да кажа, Сорбоната е две неща – пазителят на академичното знание и институцията, през която трябва да минеш, за да можеш да изградиш нещо.

Бяхте ли респектиран, когато започнахте да преподавате там?

Аз спечелих докторантско място с възможност за преподаване. Така стана. Но респект имах по-скоро към мястото, а не към дейността, с която щях да се занимавам. И причината е много странна. Тук във Франция хората не гледат с голям респект към преподавателската дейност, те предпочитат да се насочат към частния сектор, а не към публичната дейност. Но към самото име и място имах голям респект, да.

Какво преподавахте там?

Най-вече Италиански Ренесанс 15 -16 век. След като се върнах в Лион преподавах много по-интересни неща за мен, тъй като моята специалност не е свързана с Италианския Ренесанс. Моята специалност е френски, фламандски и холандски картини от 16 и 17 век, алегоричен и митологичен жанр. Но понякога се налага да преподаваш и дисциплина в зависимост от нуждата на университета.

Параклисът, гравюрата и двата свята

С какво се занимавате сега?

В момента пиша книга за един параклис в Лион от края на 19 век, която, надявам се, ще бъде публикувана или края на тази година, или началото на другата. А от септември започвам и да преподавам в университета в Лион.

Разкажете ми за книгата, която пишете?

Това е монография за този параклис, който е изграден в периода 1885-1888 година. Интересното на този параклис е, че има изключително силен политически смисъл в разделянето на църквата и държавата. Тъй като е изграден по времето на Жул Фери, когато във Франция се правят реформите в образованието. И параклисът е препоръчан от конгрегацията на „Преподаващите братя“.
И възниква въпросът, как е възможно тези „братя“ още да преподават, при положение, че образованието от този момент нататък вече няма да е религиозно. И този параклис с цялата му декорация е един политически манифест на това какво представлява религиозното образование. В картини естествено… няма нито една обелена дума… всичко е алегории, защото думите са били „забранени“. И всъщност параклисът е един „новициат“ от „новициум“, което означава "новият", тоест, мястото, където ще учат новите братя. Той не е Семинария, защото там се учи богослов.

Какво е името на параклисът?

„Св. Йосиф“. Днес той се намира в града, но когато е строен е бил извън пределите му.

Как открихте параклиса?

Когато бях трета година бакалавър, започнах работа там.

Какво ви привлече в него?

Естетически погледнато параклисът не е нищо особено, но неговата политическа и историческа стойност са много важни. И те не ти се поднасят просто ей така. Трябва да отидеш в архивите, да се разтърсиш, за да разбереш за какво е ставало дума тогава.

Никола спира за миг, усмихва се и продължава:

Всъщност едно проучване на история на изкуствата прилича на полицейско разследване. Винаги има някой, който е виновен, само че още не знаеш какво е направил… И аз, когато започвам лекционния си курс по методология, винаги започвам с тази фраза. Защото студентите ми все ме питат как могат да разчетат една картина, има ли метод. Ами това е методът, но и случайността има голямо значение. И ще ви разкажа една история като пример.
Трябваше да разследвам една гравюра на Симон Новеланос, най-вероятно публикувана през 1595 година в Мюнхен или Нюрнберг. В тази гравюра има много интересни мотиви. Например двама миньори, които седят пред една пещера и една лодка пред тях. И аз месеци наред се чудех какви са тези мотиви, когато по една огромна случайност отивам в Британската библиотека (British Library) в Лондон и попадам на един ръкопис, в който виждам същите миньори с лодката. И така разбрах какво означава гравюрата.

И какво означава?

Става дума за търсенето на философския камък. И цялата гравюра е свързана с ръкопис, в който се пренаписват само готови фрази. Четейки тази гравюра заедно с ръкописа, може да разберете как се отива от точка „А“ до точка „Б“. Тоест от прима материя, което е пещерата, до залеза на слънцето, което пък е метафора на края.

Пренесохте ме в свят, много различен от този, в който живеем.

Ами той е много различен, да. Истината е, че когато се занимаваш с такива неща, ти пътуваш в миналото. Разговаряш с хора, които вече не са живи… И много често се шегувам с моите приятели, че имам повече мъртви приятели, отколкото живи. Защото повечето време от живота ми минава с хора, живели много назад във времето като Катерина Медичи, Луи XIV. И е много трудно в края на деня да станеш от стола и да влезеш в 21 век.

Шегата е хубава. Казвам го на Никола. Но си мисля, каква ли радост му носи това приятелство с тези мъртви хора. Питам го с усмивка, но и малко смутено, за да не го обидя. Той приема шегата ми. Смее се. Всъщност и двамата се смеем.

Сега си мисля за един много красив момент от „Името на розата“ на Умберто Еко. Един от героите му пита другия дали някога е бил влюбен. И той му отговаря, че е имал много любови: Овидий, Вергилий… И това е един много специфичен интелектуален афинитет към всички текстове и личностите, които проникват отвъд текста.

Така живеете между миналото и настоящето. Какво според Вас е свобода?

Едно бюро и много време, за да мога да мисля за това, което искам.

Има ли нещо, от което Ви е страх?

От това, че хората постоянно забравят колко са еднакви и се интересуват от това, колко са различни, което много ги раздалечава едни от други.

Винаги питаме гостите в рубриката ни мечтаят ли за място, на което искат да отидат? Вие имате ли такова мечтано място или пък може би машина на времето, за да говорите с някого „на живо“?

Определено бих искал да слушам Йохан Себастиан Бах на живо, да седя пред неговия орган, докато свири.

А бихте ли искали да говорите на живо с някого от онези специални неживи вече приятели?

О, да. Би ми било изключително полезно за моята работа.

Едва сдържаме смеха си с Никола, всъщност не успяваме и смехът ни избухва, когато той казва:

Бих попитал Ботичели какво всъщност иска да каже с неговата „Пролет“? Тъй като една голяма част от моята теза беше именно „Пролетта“ на Ботичели. Та ще бъде много интересно той сам да си каже за какво става дума, въпреки че най-вероятно няма да иска да каже…

Тази рубрика е и пътешественическа, а вие ни отворихте вратите към едно пътешествие, което никой досега не ни е предлагал. Но ние често питаме събеседниците си има ли нещо, което винаги слагат в куфара си. Вие, ако тръгнете към Ботичели, какво бихте сложили в куфара си?

Оооо, първото, което бих си сложил в куфара, е преводът на първата книга от „Корпус Херметикум“, публикувана за първи път през 1471 година в Милано и преведена от гръцки на латински. Защо бих искал да видя дали Ботичели би могъл заедно с мен да прочете тази книга, тъй като, ако може да я прочете, то ще даде отговор на самата картина.

Имате ли някакъв стремеж?

За мен всичко предстои в областта на науката. То няма свършване и затова е толкова интересно. Върхът става все по-високи по-висок и катеренето е безкрайно.

Да не би това да е идея за смисъл?

О, не, бих искал да давам определение за това какво е смисъл. За мен той е щастието, а то само по себе си е много субективно и нека си остане такова.