На Централна жп гара има много пътници. Може на някого да не му се вярва, но има и много чуждестранни пътници. Особено през лятото. Онези симпатични младежи с къси панталонки и огромни раници, които обикалят Европа с минимален бюджет, вече са обичайна гледка, включително и в софийското метро. Но на железопътната гара могат да се срещнат и друг тип чужденци, като например млада французойка, която се опитваше да се качи на влака за Видин заедно със сина си.

Като изпращач вече бях видяла какво представлява билетът, няма да коментирам друго, а само факта, че номерът на вагона и мястото бяха надраскани на ръка, при това доста нечетливо и въпреки наличието на електронни системи.

Отделен е въпросът как се ориентира пътникът дали това е правилният влак, защото често пъти има надпис само на някой от вагоните, а друг път графитите, с които вандалски са „разкрасени“ вагоните, правят невъзможно ориентирането. Отделно вагоните трябва да се броят от самия пътник – първи след локомотива, втори и т.н., а огромните цифри „1“ и „2“ всъщност са класата, която май няма особено значение, освен че допълнително объркват „невежия“ пътник.

На пероните са налични електронни табла, които известяват маршрута и часа на тръгване, но са само на български. Също там услужливо са

монтирани чешмички, ако някой изпита внезапна нужда от вода при цялото лутане, но проблемът е, че те са толкова мръсни, ако изобщо работят, че едва ли някой би се осмелил да се възползва от тях.

В тази действителност на ремонтираната за милиони гара, споменатата вече французойка се опитваше да се справи с намирането на своя влак, вагон и места. Показвайки билета си, тя се обърна към кондуктора за съдействие, при което на перона проехтя гласа му, колкото се може по-високо и членоразделно:

  • Шей-сет-и-шееееест! Шей-сет-иииии-шест!

И така няколко пъти. Клетата чужденка очевидно нямаше как да проумее какво ѝ съобщават на български език, който явно не владее, независимо колко високо и отчетливо говори кондукторът. Тъкмо да се притека на помощ и нашият герой избърса морно чело от усилието и с отривист жест я прикани да го последва заедно с детето, за да им покаже местата. Всичко се нареди, влакът потегли, а трагикомичната ситуация провокира някои спомени от мои пътувания с влак, но в чужбина.

Като например един случай в Братислава, когато на гарата се опитах да попитам нещо продавачките на билети, но не ми достигнаха езиците, които владея. Те не знаеха френски или английски, аз пък не говоря словашки или немски. И така се получи като в онзи стар виц за родните блюстители на реда, които не успели да отговорят на въпрос, зададен на няколко езика и при коментара на единия – „Ей, колко е лошо човек да не знае езици…“, другият отговаря – „А те като знаеха и какво?“

Естествено, че познанието на езици не е задължително, но поне в обществения сектор е редно да има базисни знания, особено в страна членка, която дори бе ротационен председател на Съвета на ЕС и най-малкото заради това привлече погледите. Е, делегатите със сигурност не са ползвали жп гарата, а повечето групи туристи си имат гидове, но не бива да се подценява и фактът, че все повече туристи пътуват самостоятелно и се насочват към не толкова популярни дестинации. И това е чудесно.

Прехврляйки личните си впечатления от разни пътувания в Европа, си дадох сметка, че не навсякъде има надписи на английски, например. Но със сигурност винаги се намира любезен служител, който да те упъти на някой от най-популярните езици.

Търсейки информация има ли някакъв регламент, специално за железопътния транспорт, попаднах на симпатична новина за белгийски кондуктор, който решил да съобщи на 13 езика, че влакът пристига на гара Брюксел-Завентем. В продължение на 2 минути и 30 секунди той направил съобщението освен на задължителните нидерландски (фламандски), френски, немски и английски, също на испански, италиански, португалски, арабски, турски, румънски, лингала (използва се в Конго), японски и есперанто. Това била лична инициатива, но постъпката предизвикала истински фурор в мрежите.

Картината от перона на софийската гара с викащия кондуктор, който вероятно смяташе, че не го разбират, защото не говори достатъчно високо, предизвиква само усмивка. Но може би такъв е колоритът на южняците.

Друг случай, този път в метрото, отново бе комичен. Станах свидетел как възрастен мъж с бастун премина през целия перон и се облегна на парапета в самия му край – нещо, което принципно е забранено, но това си го знаем ние, софиянци. Зоркият поглед на отговорните лица веднага засече нарушителя и бе активиран предупредителният запис: „Не преминавайте ограничителната линия на перона!“ Тъй като реакция не последва, записът, който впрочем е достатъчно силен (сигурно поради същата причина, че ако нещо не се разбира, то трябва да се повтори високо), бе пуснат няколко пъти последователно. Отново без никакъв ефект. Втурналите се гневни служителки бяха решени да смъмрят нарушителя, обаче преминавайки покрай една пътничка, тя ги нахока: „- Не виждате ли, че е испанец!“ Как се вижда дали някой е испанец, не разбрах, но на всички стана ясно, че човекът не разбира и думичка български.

Пак усмивки и пак препратка, този път към Париж.

Закон от 1994 г. налага на обществените служби да преведат някои от съобщенията поне на два езика. Като например известието да се внимава за дупката между влака и перона при качване. В началото тези съобщения са преведени на английски, испански, италиански или немски. Езиците са избрани след внимателно проучване на профила на чуждите посетители. Изследвани са статистически данни. Разлики има и според линиите и спирките. Заради многобройните японски и китайски туристи, има съобщения и на техните езици.

И понеже стана дума за Париж, френската столица понякога присъства и в градския транспорт на София. Препълнен автобус, не е пуснат климатикът, задръстване, а шофорът „попържа“ често-често останалите участници в движението. При поредната забележка, че някой водач е „селянин“, възмутена пътничка репликира: „Ти пък да не си от Париж!“

Така сме ние, южняците, нищо общо с деловата атмосфера в повечето държави. Тук дори пътуването в обществения транспорт не е подчинено на кой знае какви правила, а любопитни ситуцаии не липсват. Но поне да ги приемаме с усмивка като местни особености, докато нещо не се промени.


Още от Ива Стойкова


Електронните граждани на Естония

24.10.2018


Защо големи модни брандове унищожават непродадените колекции, а не ги даряват?

31.07.2018


Колко са наистина мигрантите в ЕС?

21.06.2018


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове




Отново ще си спомним за Панде Ефтимов

03.11.2018, Костадин Филипов



Историята, тази шегобийка...

25.10.2018, Костадин Филипов


По света и у нас, емисия – 8:30, 15 ноември 2018 Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----