Големият българин от Македония си отиде тихо от този свят, въпреки опитите на лекарите от Военно- медицинска академия в София да удължат живота му. Самият Панде никак не даваше знак, че иска да се раздели с живота. Духът му на корав българин от Преспанския край го държеше докрай, до последните си минути на нас, няколкото приятели, които му отивахме на свиждане, ни даваше препоръки какво да направим за подобряване на отношенията между Македония и България, особено след подписването на Договора между София и Скопие.

Сега, когато Панде вече го няма, си давам сметка, че той може би беше българинът от Македония, който най-често съм снимал за БНТ. Винаги, когато съм му се обаждал, винаги е бил готов да застане пред камерата, особено ако темата са правата на българите в Македония. Когато темата за Спаска Митрова беше актуална - спомняте си, майката, на която със съдебно решение бяха отнели дъщерята и която влезе в затвора за няколко месеца, предложих да разнообразим подхода и да покажем и други македонци с българско самосъзнание, които заради това имат своите проблеми. Един от тях бе Панде Ефтимов, намерихме го в старата му семейна къща в Претор, на брега на Преспанското езеро. Снимахме, каквото снимахме и си тръгнахме за Скопие. Панде ни помоли, ако има място в колата, да го върнем в столицата. Няма проблем, качвай се...

По пътя от Битоля през Прилеп към Скопие Панде не спря да говори, обяснявайки и показвайки ми къде е минавала изградената от българските строителни инженери теснолинейна ЖП линия по време на Първата световна война. Виж тази стара къщичка отляво - това е била ЖП гара по линията, а, виж горе вдясно, двата тунела още стоят. Я, виж това, я, виж онова, а в мене се зароди идеята да направим документален филм за построените ЖП и въжени линии от българите за военни нужди по време на Първата война на територията на Македония. Разбира се, и Панде стана основният събеседник - качихме го с оператора Любо Станоев на влака от Скопие за Велес и на фона на пътуващия трен той ни разказа каквото знаеше за линиите. А той знаеше много... Така се появи филмът ни „Няма забравени влакове”, който бе излъчен в рубриката „В кадър” на БНТ.


Последното му участие в мой филм бе през миналата година. Разказахме неговата история с откриването на плочата с надписа от Битоля, един от най-важните и достоверни артефакти за българския характер на Самуиловото царство. Той, тъкмо той бе заснел плочата с надписа на нея, след това бе занесъл лентата със снимките в посолството на България в Белград, там югославската полиция едва не го арестувала, но той все пак успял да предаде лентата на представител на посолството. Снимките били изпратени в София, там учените се хванали за главата от това, което е била написано на камъка. Годината е 1956-а, Панде е само на 24 години, но си свършил работата. И до днес плочата с Битолския надпис не дава мира на скопските манипулатори на историята, и до днес се опитват да поставят под съмнение текста на надписа, който категорично потвърждава разбирането за българския характер на семейството на цар Самуил.

Когато снимахме филма ("Камъкът на страха"), Панде вече беше зле. Ходеше с две патерици, движеше се едва-едва, но героически издържа снимките. Прие ни у тях, в малката си къщичка на края на Скопие, пълна с книги и с вещи, които той старателно е събирал през дългите си години борба за запазване на българщината. Показа ни фотоапарата, с който е направил снимките на плочата с надписа, извади и дневника, пробит от куршум и револвера на дядо си, революционера Панде Суджов, убит от сръбската жандармерия през 1927 година. После, след излъчването на филма „Камъкът на страха” някои историци, мои приятели, изразиха съмнения относно достоверността на разказа на Панде, но аз продължавам да смятам, че тъкмо Панде Ефтимов е човекът, който пръв, с две шишета вода е измил надписа на камъка, пръв го е снимал и после го е препратил по дискретни пътища към България.

В началото на април Панде дойде в София и бе опериран в частна болница. После, за да се възстанови, бе прехвърлен във Военно-медицинска академия. Много скоро стана ясно обаче, че възстановяването не върви, че пораженията от операцията над изхабения му организъм са сериозни и че само чудо може да го спаси. Не се предаде, не се отказа да говори за това колко е важно българщината в Македония да бъде запазена, колкото и трудно да е това. Остана си човек на каузата, за която цял живот бе плащал скъпо и прескъпо - и по затворите на Югославия, където краката му бяха счупени, и после, когато в независима Македония ги гонеха заради това, че искат да почетат паметта на Мара Бунева, Борис Дрангов или Тодор Александров.

Панде Ефтимов беше с 15 години по голям от мене. Имах го за по-голям брат, който знае повече. А той знаеше - например, можеше с часове да говори за разположението на българските войски по време на Първата световна война в неговия Преспански край. Имах чувството, че знае всеки от офицерите какво е правил във всеки един ден от войната, как са се движили частите. Панде бе човекът, който инициира грижата за гробовете и паметниците на българските офицери в църквата в село Цапари, недалече от неговия Претор. Знаеше местата на битките, броя на жертвите, имената на повечето от загиналите. Беше истинска енциклопедия, от която съм черпел знания винаги, когато сме били заедно.

Вечна му памет на Панде Ефтимов! Почивай в мир! България няма да те забрави.


Напиши коментар

За да коментирате с Вашето име, моля, влезте в профила си. Вход.


Коментарите се преглеждат и одобряват от модератор.

Още от Костадин Филипов


Празнични размисли за непразнични работи

08.09.2017


И Атина мисли за 15 октомври

01.09.2017


Буря в чаша вода ли? Я да помислим...

26.08.2017


РЕКЛАМА

По света и у нас, емисия – 18:00, 19 септември 2017 Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----