За Кристина Спасова знам съвсем малко факти, че е от Варна, на тридесет и шест години, че е завършила професионална гимназия по архитектура и геодезия, въпреки желанието ѝ да учи в езикова гимназия, по-късно взима бакалавърска степен с профил изкуства в САЩ, но преди това е била в Украйна, Кипър и Китай. Днес е: „горда майка на трима сина“ и живее в Бахрейн, след като е обиколила почти цял свят.

Почти не познавам Кристина Спасова. Свърза ни обща приятелка, която живее в София – Катя. Когато Кристина прие да бъде герой в „Отвъд границите“ първото нещо, което ме попита беше:

Интересно ми е как Катя избра мен, по какъв критерий реши, че ще съм подходящия за теб събеседник?

Докато пиша тези редове, все още мисля върху въпроса на Кристина и все още, дни по-късно, след като ми го зададе, отговорът е един и същ – има хора, които живеят в различни точки по света, не знаят нищо едни за други, но когато се срещнат, макар и за едночасово интервю през “Фейсбук”, някак се усещат, успяват да се харесат.

Така беше с мен и Катя, която ме запозна с Кристина - харесахме се от пръв поглед, по неясни сетивно- интуитивни критерии, виждаме се рядко, но аз знам, че я има и тя знае, че ме има и това е достатъчно. Много се надявам след летящата ми среща с Кристина усещането да е същото - за мен и за нея. Защото макар че един живот, изпълнен с пътувания не се разказва за един час на непознат журналист, желанието и усещането ми, че искам да видя Кристина някога, когато се прибере в България и да говорим с дни, не ме е напускало и за миг. В разговора ни се докоснах до откъслечни фрази от живота ѝ, снопчета емоции и мисли, свързани със ситуации, но имам чувството, че я познавам от години.

Може би и затова този разказ започва така:

Аз съм от старомодните хора, които обичат писаните на хартия писма. И все още ги пиша…

На кого пишеш писма на хартия?

На най-добрия си приятел, имам и една приятелка от детството, с която сме се виждали само веднъж в живота си, но до ден днешен си пишем писма на хартия. И в тези писма сме си споделяли най-дълбоките си тайни. И даже ни е страх да се срещнем, защото се притесняваме да не изчезне тази магия, която сме изградили в написаните на хартия писма, тази любов, започнала още в детството ни продължила до днес. И дори в пощата, близо до мястото, където живея в Бахрейн вече ме познават.

В началото им нося писмо и те ми казват: "Пуснете си документите с някоя от куриерските фирми", а аз им отговарям, че това не са документи, а лично писмо до приятел. Първите пъти служителите в пощата ме гледаха изумено, направо бяха шокирани. Сега вече знаят какво изпращам. А аз се надявам това никога да не спре - да пиша писма, които понякога пътуват по три-четири месеца, във всяка от посоките, но пък… колко е хубаво… Има случаи, когато пиша едно писмо с месеци, просто отделни мисли или абзаци в него и така стават двайсет-тридесет листа и мога да го изпратя чак след година, но пък е невероятно усещане. Писмата на хартия са като много чакан подарък..

САЩ и детските мечти

След като завърших гимназия, заминах за САЩ, Мичиган, където учих нещо като полувисше образование, а от там и университет в Минесота, която е едно от най-студените кътчета на земята, казват, че там е дори по-студено от Северния полюс. Но така или иначе там завърших една много романтична специалност, свързана с изкуства, за която почти веднага осъзнах, че няма да има никаква реализация. Точно тогава в живота ми се случиха поредица от лоши неща, за които не ми се иска да разказвам. Но те ме накараха да погледна по-прагматично на живота и ме доведоха до мисълта, че е време да осъществя две свои детски мечти – едната е да стана стюардеса. А тя, на свой ред щеше да ме отведе до следващата – да обиколя света. И така станах стюардеса. Отидох на интервюта в авиолиниите на Кувейт и Бахрейн. Избрах Бахрейн. Исках докато пътувам да изчистя мозък и сърцето си от всичко лошо, което ме беше връхлетяло. Мислех, че отивам за година, а всъщност посях семената на новия си живот.


Бахрейн – номадското семейство

Вече единадесет години Бахрейн е базата, така да кажем, от която със съпруга ми обикаляхме Персийския залив. Бяхме в Саудитска арабия, Катар, в Обединените арабски емирства. Сега сякаш сме за малко по-дълго в Бахрейн, но ние сме си едно номадско семейство. Съпругът ми е ливанец, но се запознахме в Бахрейн. Дори сме пристигнали навремето на една и съща дата в Бахрейн, но ни отне две години да се намерим… Спрях да летя, когато със съпруга ми решихме да имаме деца. Сега имаме трима сина. Но аз пак си намерих работа, която ми позволява да пътувам постоянно, само че на трейнинги, бизнес срещи, семинари. Е, не е толкова вълнуваща, просто оглавявам отдел продажби на голяма търговска марка.

Как изглежда Бахрейн? Има ли шарени пазари, на какво ухае въздухът там?

Да, има ароматни, шарени пазари, но за съжаление те са вече по-скоро туристическа атракция. Бахрейн е първата държава в Персийския залив, която започва да усвоява нефтените си залежи. Там финансовият просперитет е много явен. В момента тези петролни резерви не съществуват. И затова сега те наблягат на банковото дело. Бахрейн е Швейцария на арабския свят. Но това не означава, че местното население ходи по жълтици. Това е една от неправилните представи за арабския свят – че всички са много богати. Има много бедни хора, има и много политически междуособици, които не позволяват на определени прослойки да заемат конкретни работни места, независимо от нивото на образование, и тук имам предвид отношенията между сунити и шиити. И все пак те успяват да живеят в мир помежду си.


А иначе, Бахрейн е една изключително суха, влажна, гореща страна. Всяко дръвче и тревичка са култивирани и за тях има специална грижа, защото, ако я няма тази грижа, изчезват за дни. Има културен и социален живот. Има и изключително консервативни хора, но днес например аз се разхождах с къса пола и потник с презрамки и не бях малцинство и от това нямаше никакво последици за мен, нито за другите жени, които се обличат така. Просто сме петдесет на петдесет. И имаш пълна свобода да си по бикини на плажа, да излезеш с приятелки на вечеря, можеш да работиш каквото поискаш, дори да си собственик на фирма или жена-министър.

Кога разбра, че няма да останеш да живееш в България?

Когато отидох като тийнейджър в Австрия по една програма за интеграция на младежта. Настаниха ни в един замък и всеки от нас трябваше максимално добре да представи всякакви културни особености на страната си. Това отвори някакви врати към чужбина в мен. Може би, първоначално е било не толкова желание да живея навън, а да видя света, да опозная различните култури. Но сега като се замисля, май това желание се е появило още по-рано, защото аз от ранна детска възраст тренирах бадминтон и всеки месец по два-три уикенда ходех на състезания в различни градове в Българя. И когато обиколиш за нула време цялата страна, тя ти става тясна. И тогава започваш да поглеждаш отвъд границите на страната и да мечтаеш за други светове. А когато ги видиш и си кажеш: “О, тук архитектурата е невероятна, там въздухът е различен, дори водата."

Е, тогава разбираш, че това е като наркотик, искаш да видиш още и още… и никога не ти стига. Аз съм на тридесет и шест години, пътувам от двадесет години редовно и още не съм си казала, че искам да се установя на едно място или – това е, намерих си мястото. Такова нещо още не ми се е случвало. Това е магията на търсене на новото, не непременно по-хубавото, но на новото и на удивлението от него. И все пак, може би нещо много близко до усещането, че поемайки си въздух на едно място си казваш – о, да това може да е моето място изпитах, когато за първи път отидох със съпруга си в Ливан.

Ливан – Господ да благослови труда ви

За разлика от момента, в който когато кацнах в Щатите и си казах: “Не, това няма да е за дълго, това не е моето място, няма да положа корени тука”, когато пристигнах в Ливан беше друго. Но не стана от първия път, защото първите пъти бяха през стотиците полети до Бейрут, а и все пак бях само турист. И все пак те са едни много изтънчени клиенти. Ние си ги представяме като някакви варвари, но не е така. В тях има изключителна култура. Това, което прави невероятно впечатление, е високата етика на общуването им, която не се събира само в някаква учтивост или добро възпитание. Ще ви дам един пример. Там районът е тежък от гледна точка на мира и сигурността. Но когато на магистралата ви спре военна или полицейска блокада и искат да ви проверят, както при нас има стандартен поздрав: “Добър вечер, продължавайте по пътя си”, при тях поздравът от шофьора към войника е: “Господ да благослови труда ви”, а отговорът е: “Господ да ви даде сигурност и здраве по пътя”. И това има много по-дълбок заряд, отколкото изглежда на пръв поглед. Това не е случайно казано, то има своите причини и според мен се пренася в отношенията между хората.

А по-късно, когато влязох в техен дом, видях гостоприемството им, седнах на тяхната маса и усетих с всичките си сетива колко истински, топли и грижовни са взаимоотношенията между членовете на семейството им, тогава обикнах Ливан много. Моят съпруг има над петдесет първи братовчеди, което за мен беше невероятно и едновременно непонятно – как можеш да бъдеш близък и да поддържаш отношения с толкова много хора. В началото смятах, че това е на повърхностно ниво, но после видях, колко много време отделят да поддържат топли и значими тези свои семейни връзки, колко много си помагат в каквато и трудна ситуация да изпадне някой от тях.

Каква е природата там?

Ливан и Бахрейн нямат нищо общо от гледна точка на пейзажа. Ливан е изключително красива държава, точно като нашата. Морето им е невероятно. Нашият дом там е на около 1800 м. денивелация и сме на не повече от два километра от плажа. Може да си представите колко хълмисто, зелено и красиво е. Хората ходят в Ливан много често на почивка и го избират не случайно. Там културата е отворена, има баланс между изтока и запада, защото християни и мюсюлмани са горе-долу петдесет на петдесет. Няма големи лимити дори и по отношение на консумацията на алкохол. И най-вече не е пустинно, както е например в Бахрейн, където си е чиста пустиня. Там, в Бахрейн, се радваме на всяко храстче, на всяка тревичка, обгрижваме ги и ги поливаме, гледаме ги като писано яйце, за да ги задържим.

Персийският залив – между консерватизма и свободата

Ти си живяла на три различни континента – Европа, Америка и Азия. От гледна точка на общуването с хората, а и не само, къде ти харесва най-много?

Най-много ми харесва в Ливан и в Близкия изток, колко и странно да изглежда. Има страшно много недоразумения и предразсъдъци относно хората от тази част на света. Ние ги познаваме малко и съответно се страхуваме от тях заради религиозните ни различия, заради различните им порядки и така наречената им консервативност, която е добре рекламирана от медиите. И тук думата „рекламирана“ е точно подбрана, нея имам предвид. Но моят опит и този на моето семейство – вуйни, лели и всякакви други роднини и приятели от България, дори дядо ми, който е на осемдесет и шест години ми казват, че това, което виждат в Бахрейн няма нищо общо с начина, по който се представят от медиите арабските страни в Европа. Сякаш тенденциозно от тези страни се взима само някаква негативна страна на културата им и тенденциозно се прокламира само тя. Ще ви кажа, че само в Латинска Америка и тук, в Близкия изток, хората са толкова топли и отворени в общуването си и не съществува тази дистанция, която ние си налагаме в Европа, особено в Западна Европа.

Спомена, че предразсъдъкът към страните от Близкия изток е в голяма степен неоснователен. Това е интересно. Какво имаш предвид?

Живяла съм около година в Ливан, седем години в Бахрейн, две години в Саудитска Арабия и пак толкова в Обединените арабски Емирства, освен това съм била в Иран, Оман, Йемен и Кувейт. Предразсъдъкът може би е оправдан само за Саудитска Арабия. Аз родих двамата си сина-близнаци там, работех две години и мога да кажа, че животът ми беше наистина труден. Да бъда европейка и въобще олицетворение на всичко, което там е забранено и нежелано, беше наистина трудно за мен. И все пак никога не съм се чувствала застрашена или неуважена, по-скоро бях чужда, отколкото мразена. И тук паралелът с България е интересен. Според мен ние българите по условие някак мразим това, което не познаваме, плаши ни идеята за новото и че нашите порядки могат да бъдат нарушени. Там не е така, защото никога не съм се срещала с такава офанзива срещу себе си, въпреки че бях единствената жена в целия комплекс, в който живеехме и работехме. Вярно е, че комплексът беше затворен, но все пак сред 400 къщи пълни хора, аз излизах с голи рамене, наслаждавах се на слънцето. И да, не бих живяла в Саудитска Арабия, но те са изключението, а не правилото за този свят.

Къде мечтаеш да отидеш?

Още не съм била в Антарктида. Но мечтая да отида в Япония. Живях с японка в продължение на седем години в Бахрейн и съм удивена от културата им. Ще ти разкажа една история. Бяхме много близки с моята съквартирантка. Прибирам се една сутрин от полет. Майка ѝ беше дошла на гости да я види. Двете закусваха в дневната на масата. Аз минах през моята стая да си оставя багажа и се върнах при тях да се запознаем. Поклонихме се и аз отидох в кухнята да хапна нещо. След около двадесет минути идва моята приятелка и съвсем тихичко, с много неудобство ми казва: „Моля те, би ли дошла да освободиш майка ми, защото тя още седи права и не можем да продължим да закусваме. Тя те чака да ѝ кажеш, че може да продължим закуската си.“ Това за мен беше истински шок и в същото време невероятен жест на уважение и зачитане към мен самата. Това е друг свят, други разбирания за чест и уважение към другия. И си мисля, че може би там бих живяла някога.
Къде обичаш да сядаш – до прозореца или пътеката?
(започва да се смее и бързо отговаря:) До врата, но сега, задължително обожавам да седя до прозореца. Просто не разбирам хората, които предпочитат да седнат до пътеката, освен, ако разбира се няма някаква причина – ръст, тегло, която да изисква повече пространство. Но аз винаги седя до прозореца, за да гледам звездите, облаците… Кощунствено е да се лишиш от тази гледка.

Кои места са оставили най-трайно впечатление у теб?

О, не, не мога да кажа, местата са безчет – карнавала в Рио, Хавай, пустинята в Австралия, плажовете на Тайланд, пещерите, уникалната сурова природа на Исландия, архитектурата на Европа, не мога да кажа. Това наистина е невъзможно – да се избере кое ми е любимо. Затова казвам, че да пътуваш е пристрастяващо. Да не излезеш от държавата си е като да прочетеш само една страница от книга, токова е ограничаващо, да не пътуваш…




Има ли нещо, коетo винаги слагаш в багажа си?
Сега, когато пътуването не е вече професия, а хоби, винаги взимам киндъла си, защото не мога да не чета. Обичам да чета на езика на автора, а не преводи. Много се надявам скоро да говоря достатъчно добър арабски, за да чета и тяхната литература на арабски, защото има уникални неща, които ми се струва, че се губят в превода. То така е и с другите езици.

Колко езика говориш?

От ранна детска възраст в семейството ми се наблягаше много на лингвистиката, изучаването на езици. Най-добре говоря английски и това ме заведе в Щатите, но също така днес вече говоря арабски, защото искам да общувам спокойно със съпруга си, говоря и руски, защото баща ми замина за Украйна и аз ходех при него през ваканциите. Говоря и още няколко езика - испански, гръцки, но те не са ми на чак толкова добро ниво. Но днес в дома ми с децата ни разговаряме на български, английски и арабски. Като съпругът ми много бързо напредва с българския.

От какво те е страх?

Да загубя някой от близките си. И другото е осакатяване. Искам да съм свободна в тялото си и искам всичко да свърши в един миг, бързо.

В какво вярваш?

В това, че сами ковем съдбата си. И вярвам, че не трябва да бъдем добри заради някакъв страх от нещо. Вярвам, че трябва да се грижим за хората и планетата си.

Какво е свобода?

Каквото и да кажа ще е клише. Но все пак - да си здрав, да знаеш какво искаш, да не обръщаш внимание на мнението на другите и техните очаквания към теб. Да си верен на усещанията си за света.