Богдан живее в Сиатъл. Обича киното и преди всичко да е зад камера - да режисира, да разказва и да представя визуално истории на големия екран. След няколко документални проекта, сега е ред да разкаже своята лична история - за прибирането си в България, което е чакал 23 години.

В този материал ще наричам героя само с първото му име и професията му - режисьор. Той ми каза, че за американската публика е по-лесно да го запомнят просто като режисьора Богдан, както и, че не обича формалностите - “идеята в подхода ми е хората да се чувстват по-близо до твореца”.

Режисьорът Богдан е роден в София през 1977 година.

“Израснал съм тук, играл съм на фунийки тук, на снежни войни между Седмо и Шесто училище в София. Дори до Борисовата градина още стои надпис, който написах на стената - “СДС”. Миналата година като се върнах и се изумих, че той още стои.”

И наистина надписът още е там, макар идеята, героите и ентусиазмът в онази си конфигурация отдавна да ги няма на обществения и политически пиедестал. Но за Богдан споменът е силен, както е силна и паметта за онези години на детството и израстването.

“Тогава (когато е направил надписа - б.р.) бях на 13, първата ми работа беше да продавам вестник “Подкрепа” на площад Славейков. Дори в един от моите филми, който направих през 2008 година, има едно вестникарче и то беше по образец на първата ми работа.”

Какво преживява едно 13-годишно момче, за да отиде и напише “СДС” на стената?

Когато настъпиха промените през 1989 година бях на рожден ден със сестра ми. Спомням си, че гонех някакъв балон, ударих си носа, тече ми кръв. Виж как нещата се запаметяват заради онзи момент, когато същата вечер се върнахме вкъщи на “Гурко”. Баща ми и майка ми стояха пред телевизора и никога няма да забравя очите на баща ми, когато ми каза: “Свалиха комунистите”. Като творец, като човек, който се занимава с кино, за мен винаги визуалната картина е нещо, което остава много силно. Баща ми и майка ми тръгнаха като много други хора да се опитват да създадат някакви промени в България. Така бяха въвлечен в протестите, свалянето на петолъчката. Това бяха страхотни времена с големи очаквания на много хора.

Няколко години по-късно обаче животът му се преобръща. Той заминава зад Океана без да подозира, че няма да може да посети отново България цели 23 години.

Какво доведе до заминаването?

Има малко във филма за това, пиша и книга. Ние през 1992 емигрирахме в Атина. И през 1995 година, две седмици преди да ме вземат в казармата, се върнахме в България за 5 дни от Гърция. Баща ми каза на мен и сестричката ми: “Отивате в Америка при братовчед ви”. Той беше в Сиатъл. Качи ни на самолета и ни прати с 3 или 4 хиляди долара. Това е - отиваш и оцеляваш. Сестра ми беше на 16 години, трябваше да я запишем на училище.

И така изпълненият с предизвикателства и често суров живот на имигранта започва - а американската мечта, макар и доста по-трудно достижима и изискваща далеч повече време, отколкото популярният мит за нея предполага, за Богдан съществува.

“Парите свършиха за нула време. С английския бях добре, занимавах се и с бойни изкуства. Баща ми казваше: “Отиди и се запиши в едно доджо (тренировъчно студио за бойни изкуства - б.р.) и ще завържеш контакти”. То и така стана. Като видях, че свършиха парите, се записах и се запознах с един кореец. Казах му, че търся работа и той ми предложи, каза ми - “Ще правиш 1000 долара на месец”. И аз идвам от България и си казвам: “Ей, забогатях! Това са такива пари” (смее се) Когато ни плати, отидох на гроба на Брус Лий и Брендън Лий, те са погребани в Сиатъл. Купих си всякакви съоръжения за бойни изкуства. Какво се оказа обаче - аз работя 66 часа на седмица за абсолютно минимална заплата. Работех в един ресторант. Америка постепенно ми позволи да сбъдна мечтата си да правя кино. В ресторанта слагаха плакати на различни бизнеси. И видях плакат за място за актьори, школа за театрално изкуство. Учех театър, а иначе чистих тоалетни, за да си плащам. След това се записах да уча кино 1 година. Постепенно продължавах напред.”

Но всъщност американската мечта не винаги е просто един път към многото пари, често тя се олицетворява от наличието на свобода. В случая на Богдан - свободата да твориш.

“Имах един период от 10 години, в който тръгнах да следвам американската мечта за правене на пари. Но душата ми не ме оставяше намира. Бях сгоден за американка и един ден ѝ казах: Не мога, напускам, искам да се занимавам с кино.”

Големият екран

Откъде дойде тази любов към киното?

Още от малко дете. Необяснимо е.

Кой е първият филм, който толкова те впечатли като малък, че още си го спомняш?

Ха, сега сигурно се очаква да кажа Фелини, но единият от филмите е “Ескалибур” на Джон Борман, “Уилоу”, спомням си “Умирай трудно” го гледах не знам колко пъти на кино (смее се) После вече научих за титаните Тарковски и Бергман и като ги открих още повече се запалих, но като малък съм гледал адски много филми на Чък Норис и на Жан-Клод Ван Дам и въпреки че сега не правя такива филми, се влюбих в това да разказваш история с картини.

Какво стана след като реши, че ще се занимаваш с кино?

Тогава се разделих с моята годеница. Тя беше много свястно момиче, но ми каза: “Не разбирам как може да обичаш нещо толкова много? Да жертваш сигурността и парите, за да следваш нещо, което не знаеш кога и какво ще ти донесе.”

Но малко по малко целта му започва все повече от блян да се превръща в реалност. А причина за това е, че да правиш изкуство днес е по-достъпно отвсякога.

“Почнах да правя кратки филми, купих си камера, снимах за операта в Сиатъл. Това беше период, в който се демократизира киното. Защото киното преди това, през ‘90-те, та до началото на новия век беше трудно достъпно. Тогава нямаше камера, която да ти даде това качество, каквото получаваше, когато се снимаше на лента. Тогава, за да направиш филм, трябва да отидеш с 30 човека екип, а това е много скъпо. Но като станаха по-евтините камери, почнах да започвам да построявам нещата сам - ето го слънцето, ето я лампата, какво ми трябва повече? Не ми трябват 7-8 човека осветители например.”

Кога реши, че искаш да си зад камерата?

Винаги съм го знаел. Театърът много ми помогна, за да видя през какво минава един актьор, което ми помага за работата с актьорите.

А ти самият не искаш да си пред обектива?

Аз съм в документалния филм понеже разказва моята история. Имам приятели режисьори в Сиатъл, които правят страхотни филми. Ако някой от тях един ден ми каже: “Ти се вписваш в това, което искам да снимам”, защо не? Отворен съм за всякакви възможности, но наистина зад камера много ме влече.
А конкретно за документалното кино - никога не съм си мислил, че ще се занимавам с него. Винаги съм искал да реализирам игрално кино. Има една американка Мери Шерхарт, тя беше диригент през 2012 година на българския хор в Сиатъл. Тя дойде при мен и ми каза: "Богдане, в хора дойде една баба, искам да направиш филм за нея". Каза ми: "Както решиш, тя пее страхотно, ние искаме да издадем диск, ти реши как да изградиш филма". Стана много хубав филм - 30-минутен. Така осъзнах силата на документалното кино. А към него в момента има много голям интерес, то се възвръща.

Дори в смесени форми.

Да, аз точно смесените форми обичам. И подхождам така. Дори хора, които гледаха последния ми филм, казват, че не могат да го определят като документален филм точно, защото има много художествени качества. За мен е много важно дори в игралното кино, което ще правя, нещо, което го има в европейското кино, играта да идва от самия актьор, защото актьорът не може да претендира напълно, че е някой друг, то е вътре в теб, картите се смесват.

Там

През цялото време разговорът ни с Богдан се върти около актуалния му филм - “Там”, защото той освен професионално предизвикателство, е и един изключително емоционален проект за него. Проект, който разказва за прибирането му след като 23 години не е можел да напусне САЩ.

Филмът, който си направил, разказва историята на завръщането ти в България след 23 години. Какво ти пречеше да се върнеш досега?

Нямах Зелена карта.

Колко беше силна липсата и какво конкретно ти липсваше?

Не осъзнах какво ми липсваше най-много докато не се върнах. Винаги съм искал да се върна. Имам много приятели, дори роднини, които не чувстват тази връзка с България, която аз през всички тези 23 години чувствах. Миналата година, понеже аз се уча да свиря и на кавал, моят учител Николай Докторов ме заведе в Приморско на голям фестивал. И той ми каза: "Ние трябва да излезем двамата и да изсвирим нещо като ученик и учител". В публиката имаше 300-400 човека. И аз ги погледнах и осъзнах, че през всичките тези години са ми липсвали хората. Ти си мислиш, че са планините, че е природата, но не - хората. Каквито и да са, както и да се наричат, всеки си носи някаква добрата.

А българите в Щатите какво продължава да ви дължи обединени? Каква е публиката на прожекциите на филма ти там?

Публиката в Сиатъл, където имаше три прожекции, беше много смесена. Хора от Япония, от Китай, американци. И в Сан Франциско беше смесено - там имахме 170 човек в залата. Другите бяха предимно българи. А иначе какво ги държи българите - постепенно тези хора, които бяха имигрирали, си устроиха живота и започнаха да търсят една душевност и духовност, която за мен лично в американската култура липсва по начина, по който присъства тук в България. Те започват да търсят това да бъдат заедно понеже там са много откъснати хората. Много са големи разстоянията. Няма го това чувство като тук в София, в Пловдив, а и в други европейски градове да се разхождаш, да е пълно с хора. И тази липса се проявява в народни танци, в български театри.

Как се реализира филмът, кой ти помогна?

Филмът се реализира с подкрепата изцяло на българите в чужбина - на хората, които бяха гледали предишния ми филм за тази баба, в Лос Анджелис, в Сан Франциско и най-вече в Сиатъл и с подкрепата на Българско общество ПЧЕЛА от Лос Анджелис.

Ако трябва да довършиш изречението: Това е един филм за…

Колкото и банално да звучи - това е един филм за България.

А твоите планове какви са като казахме България. Каза ми, че искаш да се върнеш тук.

Да, аз искам да творя тук. Това, което намирам като режисьор на площта на България трябва да обикаля пет щата, за да го намеря там. От такава гледна точка - ето в какво се превърна Бояна, колко много продукции идват тук точно заради това. Освен това ще станат 24 години от когато съм там, животът е кратък, искам да видя и тук, тук се срещаш с толкова много хора, с толкова много различни култури. Човек трябва да пътува, да вижда свят, да се обогатява.

Между България и САЩ

Сиатъл как се промени - един от градовете, който чисто икономически се разви изключително много в последните години?

Сиатъл много се промени, много се разрастна. Но в същия момент като ходиш по улицата виждаш палатки на бездомни навсякъде.

По трудно ли се живее сега там отколкото преди 20 години?

Да, по-трудно е. Много по-скъпо стана. Точно заради IT компаниите. Това, което се получава е, че хора като учителите, артистите не могат да си позволят да живеят там, където са живели преди. Наемите се вдигат. Много хора на възраст нямат собствени жилища, не могат да си платят наемите. Здравеопазването е страшно скъпо. Случва ти се нещо и си на улицата, защото няма как да си покриеш разходите. Смятам, че българинът трябва да знае също, че ние мислим, че Америка е едно. Аз си спомням като отидох в Лос Анджелис какво разочарование беше като видях мръсотията и че не е това, което е по-филмите. Трябва да знаем, че това, което имаме тук, е нещо, което трябва да ценим.

А обществото как се промени вследствие на политическата и обществената поляризация в последните години?

Аз гледам малко да се изолирам от политиката там, защото вярвам в изкуството и че това е начинът, по който може да се води разговор. Избирането на Тръмп е като една болест, ти трябва да избереш - дали да се пречистиш или да оставиш тя да те убие. Това събуди много хора да станат по-активни. Дори хора, които са си мислели като него, започнаха да излизат и да виждаш, че в обществото има едни подземни реки, едни чувства, които той даде позволение на други хора да изразят. Хора дойдоха да гледат моя филм в Щатите, които са гласували за Тръмп, и казаха: "Аз никога не съм знаел болката на имигранта или той през какво минава". Фактически филмът показва на човек, който е гласувал за Тръмп, какво е да си имигрант.

Значи наистина изкуството е пътят.

Аз в това вярвам.

А в България сега какво те изненадва? Кое не е такова, каквото го очакваше.

Нещо, което ме изненада приятно е, че децата си обикалят сами напред назад, на колелата, по рейсовете, тази свобода, която аз си спомням доста ясно. Че това безгрижие още го има. Често ми казват, че българите не се усмихват, на мен това не ми прави впечатление, окей съм хората да си изразяват чувствата си както искат.

Кое е любимото място в България?

Може би старият град в Пловдив, София не съм я усетил, както я усещах преди, защото като дойдох миналата година беше много разкопано навсякъде. Но като отидох в Стария град в Пловдив, такъв прилив от чувства ме обзе. Разбира се, Черно море - горе на Албена, имахме къща там. Даже във филма показваме как отивам и си я търся.

А в Щатите кое ти е любимото място?

Имах радостта сега да обикаля много градове и все пак Сиатъл си ми остава едно любимо място. Природата е уникална. Много ми напомня на тук, много е зелено. Вали дъжд, аз не мога да си представя да живея някъде, където няма дъжд и вода. Бях много изненадан от Нашвил - един град много известен с музиката си. Хората там бяха много сърдечни. Сан Франциско също ми е много любим град.

А има ли мечтана дестинация - място, което искаш да посетиш?

Първо ми идва Австралия, но това е на майка ми (смее се) Искам да обикаля България. Никога не съм бил на Дунав. Никога не съм бил в пещера в България. Има още много мечтани дестинации в България, които искам да усетя и с които искам да се свържа.

Какъв е следващият проект?

Следващият проект, с който се надявам догодина да съм на тур в Щатите, е много мащабен, вече от 2 години и половина се снима. Започна да се снима в Сиатъл и един американец, той почина преди месец, лека му пръст, Александър Еплер на 16 години през 1970 идва да учи в България кавал в Академията в Пловдив. Става първи кавалджия. Страхотна история. Аз се запознах с него преди около 9 години в Сиатъл. Имаше работилница там, правеше кавали. Реших с един музикант, Васил Денев, да направя нещо половинчасово, както за тази баба. Той носи такава любов към България и хората тук, такова впечатление му е направила България през онези години и го променила коренно. Тази любов ме накара да изследвам кавала, музиката, духовността на българина, това не е само филм за кавала, много по-дълбоко е. Сигурно ще е 2 часа филм с много музика, много история. Неговата на американец от руски произход, който идва по онова време тук в България през комунизма, за да свири на кавал. Направих интервюта с много кавалджии тук, там, музиканти, българи, хора.

Какво е свободата?

Свободата е да творя. Да разказвам истории.