През 2017 година Димитрина Ланг беше избрана за председател на миграционния съвет към общината на град Мюнхен. Българката днес представлява интересите на чужденците в баварската столица, които по нейни думи са над 40% от населението на града. Пътят на Димитрина е дълъг и изпълнен с обрати – тя заминава, за да работи в сферата на гастрономията, но намира своето призвание в социалната сфера.

“Дойдох в Мюнхен през ноември 1999 година. Идвам от Бургас, там завърших “Туризъм”. В Германия се търсеха кадри в гастрономията, имаше недостиг на персонал и ние бяхме доста желани работници. Първата ми цел беше Мюнхен, тук и останах.”

Димитрина се качва на автобуса със слаби познания по немски език. Учила го е от четвърти до осми клас. Тръгва с нейна приятелка, с която се запознава на интервюто за работа. Пътуват над 30 часа преди да достигнат Мюнхен - първия град в чужбина, който Димитрина посещава и мястото, което 20 години по-късно тя нарича свой дом.

Как изглеждаше Мюнхен в края на XX-и век и колко се е променил до днес?

Мюнхен се разрасна доста. Той стана доста голям град, в който живеят в момента над 190 националности. От всяка една страна, която познаваме по света, има хора, които можеш да намериш тук. Мюнхен стана един голям и много шарен град. Но в началото всичко ми се струваше ново и необятно. Когато започнах да работя, разбрах, че трябва да науча езика, записах интензивен курс в университета и доста бързо, за шест месеца, успях да завърша курса и да знам немски на ниво, достатъчно, за да следвам тук.

Имаше ли българска общност тогава?

Не, тогава може да се каже, че се брояхме на пръсти. Когато отидох в службата за записване на живеещите в града, бях попитала колко са българите. Отговориха ми, че са около 2000 души, от които по-голямата част са студенти. В момента българите в Мюнхен са около 15 000.

Какви бяха основните трудности тогава?

Ние тръгнахме с временни работни визи, които трябваше да удължим тук. Целият административен процес, подаване на молба за виза, застраховки, цялата документация – това бяха неща, които нямаше кой да ти каже. Помагахме си един на друг, кой каквото е дочул. Спомням си, че когато започнах да уча в университета, визите се подновяваха на шест месеца. Имаше хора, които ги получаваха за две години, но имаше и такива като мен, които получаваха само за шест месеца.

Новият дом и носталгията

“Първите две години не се бях прибирала изобщо. Нямаше тези директни полети и автобусни линии, които днес пътуват всеки ден. Имаше една автобусна компания, която пътуваше веднъж в седмица или два пъти в месеца.”

Казва, че отначало най-много ѝ е липсвало семейството, както и чувството, че познаваш обстановката. Спомня си, че дори табелите по улиците в Мюнхен, които е трябвало да я упътват, са ѝ се стрували чужди. А какво ѝ липсва днес? – “Морето!”.

Спомняш ли си първата Коледа в Германия?

Аз имам рожден ден малко преди Коледа и си го спомням много добре. Бяхме се събрали в общежитието, заедно с всички останали. На някои им се плачеше, други се веселяха и радваха, че са дошли в Германия. Много различни бяха чувствата.

Кога започна да се чувстваш в свои води?

Почувствах се у дома си, когато започнах да боравя добре с немския език, около две години, след като пристигнах. Осъзнах, че доброто владеене на езика е майка на успеха. Не можеш да успееш в друга държава, независимо колко добре говориш английски, без да знаеш местния език. Когато хората ме слушаха и казваха: “Тя знае добре немски, може добре да говори”. Тогава се почувствах добре и започнах да имам цели и амбиции да остана тук и да постигна нещо. Езикът е най-важното, мога да го подчертая.

Призванието

“Исках да уча туризъм или икономика, но не ме приеха първата година и започнах да следвам “Социална педагогика”, за да не загубя една година”

Трябва й малко време, за да установи, че е попаднала в правилната специалност. През 2002 година започва да следва, 2 години по-късно вече работи, а след още две успява и да завърши.

С какво се занимава един социален педагог?

В момента работя в службата за закрила на деца. Когато учех, започнах практиката си в “Каритас” (една от най-големите благотворителни организации в света – б.а.) като социален помощник, бях отговорна за развитието на нови концепции за помощ на възрастни хора. Бях очарована от начина, по който се работеше там. Работих пет години в организацията преди да започна да работя към общината.

Каква е работата ти в службата за закрила на деца?

Започнах в тази служба през 2009 година. Бяхме отговорни за контакта със семействата и децата. В случай, че имаше сигнали за посегателства или за деца, които са в някаква опасна среда, трябваше да работим със семействата с децата.

В България сериозен интерес предизвика темата за норвежката служба за защита на деца “Барневернет”. Проследи ли случая, какво е твоето мнение, как се работи в Германия?

Както в България, така и в Германия и Норвегия, насилието над деца е забранено. Ако в България насилието е приемливо за повече хора, това е културен проблем. Относно случая с Норвегия съм много скептична, аз проследих темата. Всеки един от случаите е индивидуален, трябва да се разглежда отделно, не може да се говори общо. Ние имаме обмен с други служби в други страни и не съм сигурен дали нещата са протекли точно така, както се представя.
Относно нашата система – когато получим някакъв сигнал за насилие над дете, първата стъпка е да се обърнем към родителите. В изключително редки случаи се взима дете без родителя да се предупреди. Първо се говори с родителя, обяснява се какъв е проблемът и оттам нататък вече се преценява дали детето е в опасност. Ако получим сигнал, отидем в дома на някое семейство и видим, че детето наистина е пребито, първата ни работа е да го защитим. Чак след това може да се говори със семейството. Но това са изключително редки случаи. На мен такова нещо не ми се е случвало.
Какви уроци си изведе ти лично от случаите на проблемни семейства, с които си работила?

Няма рецепта за идеално семейство. Децата трябва да се научат на всичко. За мен като социален педагог урокът, който съм научила, е да не се гледат нещата под общ знаменател. Всяка ситуация е много различна. Важното е едно дете да живее без насилие. Всеки един родител има някаква граница, която може да бъде премината, но той трябва да намери своя извор, от който да черпи търпение.

Да представляваш непредставените

През 2010 година влезнах в съвета. Аз не знаех за съществуването му, което показва един голям недостатък на този съвет до ден днешен, който аз се опитвам да променя, че той не е много известен, въпреки че има голяма тежест в политическите процеси в този град.”

На едно събитието се запознава с тогавашния председател на съвета, който я кани да се кандидатира за негов член. Седем години по-късно е избрана за председател на съвета.

Какво те мотивира да се включиш?

Тогава България вече беше част от Европейския съюз и все повече българи идваха в Мюнхен. В Германия започна да се говори все повече за българи и румънци. Имаше негативни истории в пресата, свързани с източването на банкови карти и т.н. Моята цел беше да кажа, че има и други българи.

С какво се занимава съветът?

Най-точно мога да го опиша като общински съвет, но само за чужденци. Избира се директно от чужденците в града. На всеки шест години има избори. Съветът е мост между чуждестранното население на Мюнхен и управлението на града. Нашата работа е да сме един вид консултанти на общинския съвет по въпросите, свързани с имигрантите в града.

Колко човека сте и как точно ви избират?

Ние сме 40 човека, които се избират директно от тези 45-46% чуждестранно население на града. За първи път през последния период се избраха хора от 19 националности. Аз съм единствената българка. Най-големият процент е от Турция, над половината, имаме представители от Гърция, Китай, от Африка. Осем от местата са квотирани – две от Африка, две от Южна Америка и четири от Азия освен Турция. За първи път имаме представител от Австрия, който не се взима точно за чужденец (смее се). За да гласуваш, условията са да имаш чуждестранен паспорт, двойно гражданство, както при мен, или да си станал немски гражданин преди не повече от 12 години. Работата е доброволческа. Ние се ангажираме в свободното си време без заплащане.

Какво те кара да се ангажираш с отстояването на правата на чужденците?

Един от основните мотиви е това, което преживях аз. Знам колко ми беше трудно и с какви неща съм се сблъсквала. Искам да опитам да направя пътя на хората след мен по-лек. В Мюнхен например един от основните проблеми е жилищата. Не само, че са скъпи, но е много трудно да се намерят жилища. Опитваме се да говорим с институциите и да ги мотивираме да дават повече жилища и да обръщат повече внимание на чужденците, които понякога дори заради езиковата бариера не могат да си намерят жилище. Това е един пример, но проблемите са много – дали ще е намирането на жилище или на детската градина, намирането на работа и т.н. Почти половината от населението на града не е родено в Германия, а в администрацията на Мюнхен чужденците са много малко. Говорим за това, че вероятно не се дава възможност на чужденците да бъдат част от администрацията на града.

С коя политика най-много се гордееш?

Успяхме да разширим консултациите за българи в Мюнхен. Ние като миграционен съвет се застъпихме за това да има повече социални консултации за българи. Създаде се и т.н. Kälteschutz (от немски – „закрила от студа“). Това е една програма за хора, които спят на улицата, да могат поне през зимата да има къде да пренощуват.

Еднакви проблеми ли срещат чужденците от различните държави?

Да, еднакви са. Има някои националности, които са по-добре интегрирани като например австрийците, защото за тях няма езикова бариера. Но иначе проблемите са сходни. Най-големите групи тук са от Турция и от държавите от бивша Югославия. Основният проблем е, че те нямат право да гласуват на местни избори, въпреки че от години и от поколения са тук. Чужденците от държави от Европейския съюз могат да гласуват, но тези общности нямат подобна възможност. Как можем да спечелим тези хора да са активни при положение, че те дори нямат право да гласуват. Те само плащат данъци тук. Заради този проблем този съвет (Миграционният съвет към общината в Мюнхен – б.а.) съществува. Не може един общински съвет да представлява всички при положение, че 40% дори нямат право да гласуват. От 46 години нашият съвет съществува, но този проблем продължава да съществува. Знам, че няма да го разрешим и в моя мандат, но ще продължаваме да се борим.

“Банкова карта и паспорт стигат”

Докъде беше последното ти пътуване?

До България, в Бургас. Бургас ме изненадва винаги с това, че става все по-хубав. Хората са станали по-отворени, имам чувството, че в България има ново настроение и че младите хора започват да се събуждат. Че започват да искат повече от това, което имат. Може би тази вълна навлезе покрай това, че България е в Европейския съюз. Имам и приятели от Варна, които живяха в Германия дълги години и сега се прибраха, започнаха наново. Те ми казаха: “Моля те, върни се, има работа, но нямаме кадри”. Има възможности, но може би хората трябва да го осъзнаят и да бъдат по-упорити. Надявам се някой ден България да е на такова ниво, че ние да мечтаем да се върнем.

Коя е мечтаната дестинация?

Източна Азия - Тайланд, Китай. Привличат ме като култура, цивилизация.

Кое е най-далечното място, на което си била?

Египет. Беше си културен шок за мен. Това беше държавата, в която почувствах, че е нещо коренно различно.

Нещо, което винаги слагаш в куфара си?

Нося си една малка икона. Вярваща съм, знам от родителите, от баба и дядо, че трябва да си носиш нещо, което да те пази. Иначе всеки път като тръгвам нанякъде, ми трябва една банкова карта, паспорт и всичко останало не е важно, защото с тези две неща винаги ще мога да стигна до следващата точка.

За какво мечтаеш?

В професионален план – бях повишена преди няколко месеца и работя над един проект, който искам да се осъществи. Надявам се с него да подпомогнем децата на чужденците. Става въпрос за това, че преди да влязат в училище, децата тук в Германия трябва да минат през лекарски преглед. Самото стигане до прегледа е трудно, защото на семействата им се пише няколко пъти, но те не го разбират. Искаме да улесним този процес чрез информационни кампании и директни разговори с тях. Това е близка цел, но иначе като цяло искам този миграционен съвет и политиките, които правим, да бъдат видени. Не оценявани, а видени, искам да има отзвук. Политиците да приемат като реалност, че има една голяма група от хора, които живеят в този град, но не са по никакъв начин включени в решенията им. Искам това да бъде чуто.