Галин Ганчев е софтуерен инженер. През 1997 завършва Техническия университет в София със специалност „Компютърни системи“, а преди това „Училище за микропроцесорна техника и технологии“ в Правец. Днес живее и работи в Бостън, САЩ.

„Хващам“ Галин буквално на изхода на България, часове преди полета му за САЩ. Върнал се е в София за малко, но и оттук работи по бостънско време, така че когато аз спя, той е на работа. Затова и срещата ни беше като малко торнадо, в което всеки бързаше да попита и отговори. И все пак атмосферата не закъсня. Полази ни и ни обгърна още с първия ми въпрос. Може би се случи така заради едно негово особено чувство за хумор, съчетано с кротка, тънка, фина усмивка, с която разказва за себе си. Това не е смях, който избухва или се натрапва, само че щом се появи в разговора, а той присъстваше постоянно, някак сякаш ти казва: "тук е уютно и спокойно, аз не се вземем твърде много насериозно, въпреки че всяко нещо, което ми се е случило, е било важно за мен и аз съм го оставил да мине през мен". А когато попитах защо Правец, тази усмивка мигом се появи и Галин започна така:

Училището в Правец беше единствено за времето си, в което може да се изучават компютърни технологии и програмиране, както и английски език. Ценното му беше, че повечето ни преподаватели там четяха лекции и в Техническия университет и бяха с много високи критерии, още на ниво гимназия. Повечето предмети се преподаваха на английски и си беше нещо между техническо училище и английска гимназия. После повечето от преподавателите ги срещнах отново в Техническия, само че езикът на висшата математика, която ни преподаваха в университета, доста се беше усложнил. Та така, висша математика и програмиране почти цял живот, като половината ми кариера премина тук, в България, а другата половина в Америка.


Спомен и „новоиздирен“

Явно от малък си харесвал компютрите. Защо?

Ами, нали знаеш, на някои хора им се отдава да пишат, да учат езици, а на други математиката. На мен тя винаги ми е била лесна и това с компютрите дойде съвсем естествено. А и родителите ми са инженери. Един ден баща ми донесе компютър вкъщи, още докато бях малък. Сега какъв компютър си представяш? (Галин започва да се смее и отговаря, без да дочака моите предположения) Първият компютър, който влезе у дома беше „Правец“, разбира се. И аз в шести или седми клас написах една игра на „BASIC“, това е един вид „езикът“ на тогавашния „Правец“. Три дни не спах, докато я напиша и майка ми ме излови през нощта, и естествено изключи компютъра… Е, игра е силно казано, но имаше някакъв игрови елемент… Идеята беше да си представиш, че летиш с космически кораб, някакво „ 3D“ летене със странни планети около кораба… Разбира се, реализацията беше доста калпава, но все пак… И съвсем естествено, така наречената ми игра, така си и загина, невидяла бял свят.

После се появиха 16-битовите компютри, където възможностите бяха по-големи. Вече бях започнал да уча „С”-езика за програмиране, който е доста по-развит от „BASIC“ и написах нова игра, която вече споделях с приятелите си и сме я играли заедно. Тя беше нещо като упражнение за графика, с едни космически корабчета, имаше нива, класации, изискваше някаква сръчност и най-важното бях ѝ дал име: "Shoot kick" нещо като „Стреляш и риташ“. Сигурно съм бил гледал „Междузвездни войни“ и оттам… (тук и двамата се смеем неудържимо.)

Сега, когато си толкова напред с тези неща, как гледаш към спомените за началото?

Ами, то аз и сега понякога, когато нещо ми е интересно, изпадам в такива състояния и мога седмица да не се сетя да ям, примерно, за да напиша нещо… Но в този спомен, като всеки детски спомен, има нещо много мило, чисто и хубаво, да. Няма значение дали е с компютри, велосипеди, кончета… все е прекрасен детски спомен, да!

След университета трябваше да ходя в казармата, но военните не ме викаха… и ходих да им се моля да ме вземат, не защото изгарях от желание да бъда войник, а защото не можех да си намеря работа. Тъй като всеки работодател като му кажеш, че имаш да служиш и той не иска да те наеме… А военните ме бяха изпуснали от списъците и даже не ме извикаха за прегледи, а бе - нищо. И дори аз като им казах, че са ме забравили, си спомням как ме дописаха в тях с една уникална дума: „новоиздирен“. А аз им казвам, че не съм новоиздирен, а сам съм им се предал. След казармата работих в България около седем години за една белгийска фирма, която произвежда чипове, а аз пишех софтуера и тогава заминах за Щатите.

САЩ

Защо реши да живееш извън България?

Просто усетих зацикляне и в личен, и в професионален план, а и държавата май също беше зациклила…

Как избра САЩ?

Малко случайно стана, защото спечелих „Зелена карта“, а и аз говоря само английски и търсех англоговорящ свят. (Галин прави малка пауза, започва да се смее и казва): До тогава бях ходил само в Белгия заради компанията, в която работех. Даже пропуших там, защото офисът беше в едно малко градче, в което особено събота и неделя въобще нямаше какво да се прави и аз две-три години пушех заради тия хора, но после спрях. Но Щатите никога не са ми били мечта. По-скоро аз съм отворен към всичко ново, ей така по детски, просто искам да видя къде какво има на различните места.

Къде пристигна първо?

О, планът беше първоначално да отида при един приятел, който живееше в Сан Диего. Уж приятел, де, защото той все казваше "Идвай!", а когато тръгнах, се оказа, че виждаш ли, точно сега не било много удобно, че нямало възможност… сещаш се… и аз си казах, е, значи няма да е Сан Диего…

И тръгнах към едни приятели на брат ми в Чикаго. Защото, за да заминеш със "Зелена карта", там някой трябва да те посрещне, държавата иска някаква гаранция, че няма да си ѝ в тежест. Та, тия момчета, приятелите на брат ми, си бяха направо алтруисти… не само ме посрещнаха, но те ми купиха първия телефон, компютър… защото в Щатите има процедура, която трае няколко месеца, в която си без никакви документи, трябва да ти издадат нещо като нашето ЕГН, но това иска време. А без документи не можеш да си купиш телефон. А как да си търся работа без телефон? И нямах телефон, докато те не ми купиха, но все пак, аз вече си бях намерил работа от уличния телефон, който като сега си спомням беше до метрото, такъв с четвърт долар.

И беше много смешно, защото уговарям си интервюто по имейл с един човек и той ми казва: "Дайте телефона, на който да ви изберем". А аз му отговарям: "Не, вие ми дайте, аз ще ви избера." Той се поучуди, но ми даде и аз хуквам към метрото, за да му звънна и да проведем интервюто. Обаче, там монетите от четвърт долар са много кът, защото ги ползват за всичко – паркиране, пералня, автомати за вестници, телефони… и моите монети свършиха. И аз му казвам на бъдещия ми работодател: "Изчакайте малко, че ми свършиха монети, ще ви звънна след малко, като си намеря… ". И все пак той ме взе на работа и така заминах от Чикаго за Сан Хосе, Калифорния!


Калифорния

Първото, което ужасно ме впечатли, беше лятото… аз идвах от Чикаго, където октомври вече си е студено, тук не разполагаме с такъв студ – никакви якета не могат да те спасят от северните ветрове, които идват от това езеро от към Канада. И аз с яке… като за студ и кацам в Калифорния и ме посреща лято, ама истинско… Ноември месец ходех на басейн… Но няма да забравя едно. Може би две-три години ме мъчеше ужасна носталгия по България. Въобще не забелязвах Калифорния, не я отчитах… колкото и да е красиво там. Всяка отпуска буквално тичах към България и после изведнъж нещо се промени и започнах да наричам Щатите свой дом… вкъщи… Явно отнема време човек да се пусне от познатото и да види новото и да си отвори очите. На мен ми отне три години.
Купих си кола едва на втората година там, иначе навсякъде ходех пеш, даже мебели като си купувах ги носех с градския транспорт, но като си купих кола, започнах да обикалям наоколо и започнах да забелязвам колко е красиво всичко там. Калифорния има уникална природа. И не само. Тя е може би най-напредничавото място в целите Щати.
Има хора отвсякъде и тези хора, една голяма част от тях са пионери в нещо или пък искат да направят нещо, да създадат нещо, образовани и добронамерени са. Там никога не съм се чувствал чужденец. Да, ти си от България, но си калифорниец от България. Докато в Европа никога не си тамошен, винаги трябва да се доказваш… В Бостън, където живея и работя сега хората са доста по-студени, може би, защото са потомци на ирландци, италианци – Нова Англия, може би затова хората са по-груби и студени.
Но ако си говорим за природа, никога в живота си не съм виждал небе като калифорнийското. Няма такова синьо. И океанът е така – необятно син като морето им. И тези вековни гори от секвои, просто трябва да се види, не може да се опише. Както и пустинята. Но те много си се грижат за природата. Има един път между Сан Франциско и Лос Анджелис, по който се намира Сан Хосе, където живеех. И като тръгнеш към Лос Анджелис, гледаш величествени скали, от които надолу се виждат уникални диви плажове, които са недостъпни. Нещо смайващо е.
Океанът кипи от живот с всякакви птици, животни, морски лъвове… Но калифорнийците много се грижат за океана си и имат уникална култура на, как да кажа…, използването му. Просто се грижат да го запазят уникален, знаят че го имат и колко е красив и внимават да го запазят. В Монтерей ходех на уроци по ветроходство, защото аз винаги съм обичал много морето и дори наскоро си купих къща тук на нашето море, та ако случайно реша някога да се върна и заживея в България, там ще е само на морето…

Работата

Работата ти е доста специфична. Уморява ли те?

Така е, но не ме уморява. Харесвам си работата. Уморява ме по-скоро корпоративната плява, с която трябва да се бориш, с онези хора, които сякаш искат да изземат вниманието или пък омаловажават работата ти.

Искаш да кажеш, че дори и в Америка го има този манталитет на завист?

Ами, не е точно завист, но например когато работех в по-малки корпорации, някак оценяваха всяко нещо, което правех. А в големите, то просто остава незабелязано, дори и да е някакво решение, което ще дръпне фирмата много напред, пак ще се намерят хора, които ще го омаловажат… А, иначе да реша някакъв математически пъзел, който съдържа работата ми, не ме уморява, никак, само ми е добре. Много харесвам математиката, така че... А в момента правим уеб сайтове за лекари и пациенти, през които може да се провери на всеки човек застраховката му какви неща от здравната система покриват. И реално това беше ново и не виждам плода на труда си. Но е имало времена, в които например съм пишел софтуери, които са се използвали във фабрики на четири континента. И ако удовлетворението не е голямо, какъв е смисълът? Помисли, тези осем часа всеки ден, в които правиш нещо, ами те са половината ти живот, ако не са изпълнени пълноценно, за какво го правиш тогава всъщност?...

Математиката е проста

Къде обичаш да сядаш – до пътеката или до прозореца?

Винаги до пътеката, защото обичам да ставам и не ми е приятно да вдигам постоянно хората.

Има ли нещо, което винаги слагаш в багажа си?

Някой ми беше дал едни кестени… тях сякаш разнасям навсякъде със себе си. Кестенът е здраво дърво и има нещо здраво в него, може би затова.

Имаш ли мечта да отидеш някъде?

Ами много места искам да посетя. Тук във фирмата ни карат да си сменяме паролите постоянно и аз всеки път си слагам като нова парола името на държава или град, където искам да отида. Едни от последните са: Патагония, Нова Гвинея и Австралия…

Няколко пъти каза, че обичаш математиката. Какво лично качество изгради тя в теб, на какво те научи тази специфична абстрактна рационалност на математиката?

Ами, тя математиката учи на това, че нещата са прости. Че всяко нещо може да е изградено от хиляди компоненти, но всъщност те сами по себе си са прости. Нещата от света, които работят за теб са прости и ако станат твърде сложни, значи нещо не е наред, някъде има грешка, не е това пътят… то и в любовта е така. И все се чудя защо хората постоянно се опитват да усложняват живота. Колкото и да е сложна една формула, все пак математиката е проста, сложността е само привидна.

В какво вярваш?

В приятелството. То не се доказва, а е въпрос на трептене. Има хора, с които трептите заедно и може дни да седите на едно място и да не си кажете и дума, но не ти е скучно с тях и знаеш, че сте истински приятели.

От какво те е страх?

Да бъда зависим от нещо, което не мога да контролирам.

Какво е свобода?

Да се чувстваш като дете. Някак си необременен дори и от себе си, и да не ти се налага да се представяш като някой друг.

P.S:

Всъщност, не знам историята на това конче. Видях го на стената на една хижа в Сонома. Сигурно написаното ме е накарало да се замисля, щом съм го снимал :) Спомням си, че стопаните на хижата ги нямаше, когато отидохме. Казаха ми по телефона "Всичко е отворено - чувствайте се като у дома си" :)