Гергана завършва СУ „Св. Климент Охридски“ със специалност „Социална педагогика“. Работи години наред като социален работник в София, а след това и в Агенция за социално подпомагане към Министерство на труда и социалната политика. От три години живее със семейството си в Торонто, Канада.

Началото

С Гергана разговорът ни започна със смях и шега, въпреки че никога досега не сме се виждали. Тя седна срещу мен, засмя се, пооправи косата и блузата си, защото се катерихме няколко етажа до редакцията и когато я помолих да се представи получих това:

Искам да започна с най-важно, с името… Всички в България вече четиридесет години ми казват Галя, а в Канада всички ми казват Гергана и това ми беше и все още ми е много странно, защото все едно са ми сменили името. Първо даже не се обръщах, сега малко посвикнах, ама все още се чудя на ме ли говорят или на някоя Гергана, която е наблизо…

Смеем се и двете известно време. Когато разглеждате снимките надолу, моля, загледайте се в изражението на Галя, защото аз така я наричах. Все пак сме в България по време на това интервю. Открих я случайно по време на представлението „Маршрутка“, заради което цяла трупа самодейни актьори пристигнаха от Канада. За да го изиграят пред българска публика в няколко наши града.

А изражението на Галя, когато разказва за себе си и живота си, е непринудено, спокойно и в същото време сякаш постоянно в готовност да потърси смешното в ситуацията, за която разказва. Смее се на себе си, шегува се с взаимоотношенията в семейството си, пресъздава диалози, клатейки глава, бърчейки вежди, помахвайки с пръст. И накрая на всяко изражение следва усмивка. Така говори за любовта, за страховете си, за мечтите, за всичко.

Андора - мисията невъзможна

Как реши да тръгнеш към Канада? Как я избра?

Много исках да емигрирам, ама много. Ние не сме икономически емигранти - не! Съпругът ми работеше в чужбина, говори шест езика, имахме кола и апартамент тук, детето ходеше на уроци по чужди езици. Искам да кажа, че в България и аз, и съпругът ми се справяхме много добре, парите ни стигаха, но аз исках да се махнем оттук. Мъжът ми е професионален ски учител и години наред всяка зима преподаваше в Андора, моето голямо желание беше да емигрираме там.

Защо Андора? Какво ти хареса там?

Аз и дъщеря ни ходехме при него постоянно и Андора е наистина уникално място. С малки къщички, топли хора, свикнали да работят с туристи, много е красиво и уютно. Но не можеш да емигрираш в Андора нито легално, нито нелегално, защото там са 75 хиляди души, заедно с чужденците. Няма как да стане, невъзможни са условията за емиграция.

София - седем години преди заминаването

И когато разбрахме, че няма шанс да заминем и да живеем в Андора, съвсем случайно една приятелка ми каза, че са подали документи за Канада. Нямам представа как мъжът ми се съгласи, но е било явно, защото много дълго мрънках – хайде, хайде, хайде… Когато отидохме да подаваме документи, жената там ни даде една голяма книга, на която от вътрешната страна пишеше „емиграцията не е като екскурзията“. И ние малко се стреснахме, но въпреки това подадохме документи и се започна едно голямо чакане. Една година да ни одобрят за интервю, после още една година, да ни насрочат дата за интервюто. През това време учим френски, защото отиваме по „френската програма“, уж била по-лесна, но зубрим някакъв френски. А детето расте и аз силно се ядосвам, че времето минава и то ще порасне тук.

Накрая стигнахме до интервю и си спомням как едно много младо и много усмихнато момиче толкова искаше да ни пусне, че ни задаваше всякакви въпроси, които да ни улеснят. Въпреки че виждаше, че френският ни не е много добър… добре, че мъжът ми е толкова организиран, перфектен човек, който винаги се подготвя. Той даже вкъщи репетираше каква поза да заеме, къде да си държи ръцете… и все ми казваше - Галя трябва да се съсредоточиш, да внимаваш…

Докато слушам разказа на Галя, тя се вълнува и илюстрира всяко нещо освен с думи и с ръце, изражения, сякаш наново е там, на толкова важното за нея интервю. Забавно ми е да я гледам и да си представям преживяното от нея.

Канада - оградени от три места с вода

Разказът на Галя за заминаването им в Канада продължи с поредната история.

Моя приятелка от социалните започна да прави хороскопи. Това беше през 2007-а. И тя ми казва, че ще ми направи пълен хороскоп. А аз ѝ отговарям: "Не искам пълен хороскоп, кажи ми дали ще успея да емигрирам?" Мина се много време и един ден се засичаме в трамвая. И аз я питам: "А бе, Снеже, не го ли направи тоя хороскоп? И тя ми отговори - да, направих го и по отношение на емиграцията излезе, че след седем-осем години ще живееш на място, около което има от три страни вода… Въобще не ѝ повярвах… каква вода?... аз си мислех, че ще ходя в Андора, която се намира в котловина, между планини… Сега като погледна картата на Канада, наистина има от три страни вода… Сигурно е било съдба, наистина…

И така, тръгваме ние. Стоим на летището в Амстердам, за да се качим на самолета и аз гледам на таблото седем часа и половина… обръщам се към мъжа ми и му казвам - как седем часа, това е много далече… не искам да ходя там… Той започна да се смее и ме пита не съм ли проверила за къде чакахме толкова години да емигрираме…

Първоначално мислехме да живеем в Монреал, но така се стекоха нещата, че едни приятели, които живеят в Торонто, ни поканиха при тях и ние избрахме Торонто.

И като стъпи там, вероятно си си представяла и очаквала някакви неща, оправдаха ли се?

Оооо, аз като стъпих още на летището и имах чувството, че съм живяла винаги там. Някак все едно съм родена там. Толкова близка я почувствах. Страхотно беше. Никакъв период на адаптация не трябваше. Виж дъщеря ни го преживя тежко. Когато тръгнахме към Канада, тя беше на 14 години и тъкмо беше влязла в „Първа Испанска“. Имаше много хубава първа година в гимназията, сприятели се с много деца и въобще не искаше да тръгва към Канада. Първите шест месеца ѝ беше много тежко. Дори потърсихме помощ от терапевт, който много ни помогна. Но преди това, баща ѝ един ден ѝ приготви един куфар, резервира ѝ еднопосочен билет за България и ѝ каза до сутринта да реши или остава с нас в Канада, или си тръгва за България, но връщане няма да има. На сутринта тя беше решила и остана с нас. Сега вече, три години по-късно, ѝ харесва и няма проблеми, подрежда си живота страхотно, приеха я в University of Toronto и много се гордея с нея и постиженията ѝ.

А ти какво правиш през тези три години?

Тръгнах на английски, защото имах нужда да го усъвършенствам, около година не работих. После на едни приятелки българки, детегледачката им забременя и аз започнах да се грижа за децата им. Малко по-късно, случайно на една опашка за кафе се запознах с директорката на българското училище в Торонто. Тя като разбра, че съм завършила "Педагогика", ме покани и така сега преподавам български език на децата там. И последното, което правя е, че играя в местната театрална трупа.

„Отражение“

Как попадна в театъра?

Ох, пак си беше чиста случайност. Съдбата ме срещна с Веселин Монев, ръководител на театъра и прекрасната му съпруга. Той е в Канада от тринадесет години. И създава „Отражение“.

Това самодеен театър ли е?

Ами, полусамодеен, защото в него играят и няколко професионални актьори. Другите не сме, но пък сме големи ентусиасти.

Какво те привлече към театъра?

Годината беше 2016-а. Ние предишния ден бяхме пристигнали в Торонто. Наши приятели танцуваха в местния ансамбъл за народни танци и имаха след едно представление купон, парти и ни поканиха на купона. Аз бях много уморена от пътя, но мъжът ми настоя да отидем, да се срещнем с българи, да се опознаем с хората там. Там срещнахме Веско Монов. Няколко дни след това парти се видяхме с него. Така започна едно много голямо приятелство. Веско и жена му буквално все едно ни осиновиха. Един ден Веско ми казва, че имал роля за мен. Това беше за предишното представление „Двубой“, по Иван Вазов. А аз съм много срамежлива и въобще не си и помислях да играя в театър. Но той някак ме убеди да опитам и така започна всичко.

Защо е важен този театър на толкова километри от България?

Важен е, защото така не се забравя езика, българските традиции и култура. И най-важното, когато има постановка, се събира почти цялата диаспора да я гледа. Това е наистина много вълнуващо. Залите, в които играем се пълнят постоянно, ама наистина се пълнят. Премиерата на „Маршрутка“ в Торонто събра 430 човека. Освен това през театъра се създават много приятелства и много ни сплотява. Ние репетираме всяка вечер от 19.00 до 23.00 часа и преди време залата за репетиции беше на 40 километра с кола в едната посока, но никой не пропускаше репетиция.

Кой ви шие костюмите, кой рисува декорите?

Или ние сами, или си купуваме, а за „Двубой“ ни подари Кюстендилският театър. А декорите тази година за „Маршрутка“ всичките ги направи Веско Монов. А иначе художник е Жоро Янев, нищо че и играе в постановките. Но той Жоро си е художник.

Книгата


Когато се чух за първи път с Галя, за да уговорим интервюто, тя ми каза, че пътува за Ловеч, за да представи първата си книга. Сега я носеше и ми я подаде с думите: „Ники, най-хубавото на живота е, че винаги можеш да му се надсмееш. Затова, наслаждавай му се!“

Как реши да пишеш книга?

В началото много ми липсваха разговорите с приятелите и постоянно говорех по телефона. Даже мъжът ми все ми се подиграваше, че по детските площадки не изгарям само около ухото, защото телефонът ми е все на него. И така започнах да пиша впечатленията и преживяванията си от Канада в къси статуси във Фейсбук. Но пиша нещо и после го заключвам. Накрая една приятелка Руми Пелова, която е писател, ми каза, че вече са станали толкова много, че са готови за книга. Аз въобще не съм и помисляла да пиша книга. Та, тя ме свърза с една прекрасна жена Мая Попова, която е редактор и която хареса написаното от мен и го редактира. Нейно е и заглавието на книгата „Емигрантски неволи“. Така стигнах до първата си книга. Жоро Янев нарисува без пари корицата… а бе, просто някаква магическа история с тая книга. Сега пиша втора…

Емигрантски мечти?...

Мечтаеш ли да отидеш някъде на друго място?

Искам да видя целия свят. За мен е загуба на време да се закотвиш на едно място и завинаги да останеш там. Трябва да има енергия в този живот, да търсиш постоянно нещо да се случва в него. Един път един човек ме попита дали съм щастлива като съм отишла в Канада. А аз му отговорих, че зависи какво търсиш, защото щастието за всеки е различно. За някои хора щастието е да си купят къща, кола… за други да намерят супер доходна работа. А за мен, щом съм със семейството си и има къде да спя и има какво да видя, животът да се случва, да тече, значи всичко е наред.

Затова и нямам място, за което да мечтая. Но това, в което вярваме е, че най-важното на света е да правя добрини. Малки добрини, не някакви неща, които да пишат по вестниците за тях, а малки, за хората около мен. Да успявам да радвам всеки ден хората около мен с малки неща, с които те да почувстват, че са важни за мен, че съм дала частица от времето си за тях, че съм ги направила специално за тях.