Велина Минкова живее в Париж, където преподава, превежда и пише. Наскоро издаде и първия си роман на френски език – превод и адаптация на “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, в който разказва за детското си пътуване на пионерски лагер в Северна Корея през ’80-те, както и сборника с разкази “Бразилски храст” на български език. За таланта като спокойствие, вечерите на три езика, Лос Анджелис, Париж и София, която продължава да “ми е всичко”, в “Отвъд границите" ви представяме писателката Велина Минкова.

С Велина разговаряме малко след като се е прибрала от кратко пътуване “из френските села”. Съпругът ѝ е французин и заедно с него и двамата им сина са гостували на приятели в региона Нормандия. Посетили са стара ферма, която е реставрирана като семейна къща.

“Беше много цветно и шарено, имаше и алергии и сенна хрема, присъщи на пролетта, но добре въоръжени с антихистамини оцеляхме.”

Велина се смее, докато ми разказва за перипетиите с полените. В първия ни разговор изобщо, тя е изключително лъчезарна и отворена. Личи си, че пътуванията и времето, прекарано със семейството, я зареждат. А малко по-късно самата тя ще ми сподели, че най-добре разказва истории, когато е щастлива и спокойна. Явно съм уцелил точния момент, за да ми пресъздаде вълнуващия си житейски път.


Вечеря на три езика

От колко години си във Франция и успя ли да я опознаеш?

Във Франция съм от 10 години. Мъжът ми е парижанин. Интересното е, че парижани по-скоро гледат да опознаят света, отколкото собствената си държава. Когато повечето ни познати тук имат свободно време или пък през уикенда, хващат самолета и отиват да опознаят някоя друга страна. Може би по тази причина и аз не съм успяла добре да опозная Франция, освен Париж. Което е малко тъжно, защото Франция е толкова богата на природа, история, вина, сирена дори.

Какво те доведе в Париж – любовта или професията?

Колко романтично клише. В града на любовта ме доведе любовта. С моя съпруг се запознахме в Амстердам, където аз следвах. Париж беше за мен terra incognita (от латински “непозната земя” – б.а.), защото аз не говорех френски. Ние първо живяхме в Амстердам, там се оженихме. След това последва опит да живеем в България. Големият ни син се роди в София. Аз бях много щастлива, че след дълги години извън страната, имах възможността да се върна. Мъжът ми започна да учи български, за да може да чете, да ходи на пазар, да разговаря с баба и дядо, които бяха още живи.

Имаме много мили спомени от този период в живота си, но за съжаление не успяхме да се интегрираме (прави пауза). Не знам, някак си бяхме чужденци, беше ни трудно да си намерим работа и да успеем да си намерим отново среда, въпреки всичките ми стари приятели, които още живееха в София.
Решихме да заминем за Щатите. Моят съпруг отиде за първи път в Лос Анджелис, където аз бях живяла 10 години преди това. Стори му се много странно място. Не точно град, по-скоро едни огромни 5-лентови магистрали, които свързват малки градчета, които са кварталите на този мегаполис. Той не успя да обикне Лос Анджелис така както аз. Пробвахме и в Чикаго, който напомня повече на европейски град. Но след известно време се оказа, че на него много му липсва Париж и решихме да заживеем тук.

И ти се сблъска с френския.

Да, големият ми син тръгна на училище тук и аз започнах да уча езика заедно с него. Сега имаме второ момченце, с него откривам вече на друго ниво този град и култура.

На какъв език си говорите вкъщи?

(смее се) Ами, много е весело. С моя съпруг като се запознахме си говорихме на английски, защото аз не знаех и дума френски. И до ден днешен така си остана. На двете деца говоря на български, а той – на френски. И когато седнем на вечеря, езиците са три.

И всички се разбирате.

Ами да, моят съпруг си упражнява българския пасивно, докато ни слуша, аз – френския. Децата пък се оказа, че от нас двамата са попивали английски език. И когато ходим в Щатите, разбрахме, че те могат да разговарят на английски, без дори да сме подозирали.

Където всяко мнение е добре дошло

Велина завършва Английската гимназия в София и се насочва към мечтата си – да учи Английска филология в Софийския университет. Спъват я обаче оценките.

Оценките ми на кандидат-студентските изпити бяха много вълнуващи – 6.00 по английски и 2.00 по литература (смее се). Така установих, че няма да следвам английска филология в Софийския университет, както си бях мечтала, и кандидатствах в колеж в Щатите, където ме приеха. Заминах през 1992 година. Бях на 18. Започнах да уча в колеж в Лос Анджелис, а по-късно се прехвърлих в UCLA (Калифорнийския университет в Лос Анджелис – б.а.), където сбъднах мечтата си и и учих специалност “Литература” с профил “Творческо писане” и жанр “Кратък разказ”.

Програмата за творческо писане дава възможност на 15 автори да се обучават заедно с американски писатели, които ръководят ателиетата. Конкуренцията за влизане в тях е голяма.

Дадох си сметка тази година, когато излезе българският сборник с разкази “Бразилски храст”, че първият ми разказ написах на английски език точно преди 20 години – през 1998 година, когато кандидатствах “Творческо писане” в университета и тогава беше най-подходящия момент да напиша нещо, за да видя дали изобщо става. Написах един разказ, който ме върна в България. Оказа се, че България е нещото, за което най-много исках да пиша, особено там в тези години. Разказът беше за една стара къща, изоставена с един орех отпред, който вече е отсечен. С него бях приета в програмата за “Творческо писане” на Калифорнийския университет. И днес, с един роман зад гърба си, краткият разказ си остана любимия ми жанр.
Един мой разказ кръстих "Бразилски храст" - разглежда Париж през призмата на една нова интимна прическа. Той даде заглавието на новия ми сборник с разкази.
Един мой разказ кръстих "Бразилски храст" - разглежда Париж през призмата на една нова интимна прическа. Той даде заглавието на новия ми сборник с разкази.

Как протичаше работата в ателието?

Всяка седмица беше посветена на един от 15-те автори, които са селектирани да участват в ателието през конкретния семестър. И сме разделени по един или двама души на седмица. Работата им е да разпечатат 15 екземпляра на новия си разказ и да го раздадат на всички колеги и на преподаващия писател, които в продължение на няколко дни четат и дават идеи, коригират. Много са важни и похвалите – “тук се получило страхотно”, “тук се впечатлих”, “тук се разчувствах”,и т.н. Важно е да има баланс между “браво” и “тук трябва да поработиш повече”.
Това, което се получава е, че като дойде твоят ред, ти сядаш и получаваш 15 надраскани екземпляра на твоя разказ и всеки се обосновава за това, което е предложил като критика. Накрая, аз съм длъжна да предам нова разработка на този разказ като последното решение е мое, дали да взема или не взема предвид всичко, което колегите са ми предложили. Хубавото е, че след толкова много обратна връзка, получаваш съвсем различен прочит на своя собствен текст.

Така се ражда и първият сборник, който Велина издава през 2001 година – “Red Shorts”. Той включва разказите, които “бяха завършили семестъра”.

Всички те разказват за България, за детство, има го този автобиографичен елемент, който повлиява произведенията на повечето автори.


“Едно красиво и слънчево място, в което се сбъдваха всичките ми мечти”

Спомняш ли си първия полет до Лос Анджелис?

Спомням си го много добре. Както започва един от разказите в “Бразилски храст” – “Летяхме през Франкфурт”. Качих се в огромния американски самолет, който щеше да ни заведе в страната, за която всички мечтаехме. Самолетът беше грамаден, а от дръжките на седалките излизаше музика, американска музика. И то музиката, която бях слушала по “Гласът на Америка” (Voice of America – американска радиопрограма, излъчвана в чужбина).

Кажи ми някоя от любимите си песни тогава?

Тази я слушах постоянно:


За едно 18-годишно момиче от Източна Европа не беше ли страшно – пътя на хиляди километри от дома, франфуртското летище, големия самолет?

Много, може би бях като упоена. Толкова трудно се откъснах от родителите ми, от малкия ми брат, който беше едва на 10, може би още съм била малка. Тази болка си остана, имам чувството, че още е някъде вътре в мен. Тогава светът беше огромен – пишехме си писма, пращахме ги с марки, без да знаем дали изобщо ще пристигнат. Спомням си как се уговарях с цялата фамилия, кога точно ще звънна на една малко по-ниска тарифа късно през нощта, за да мога да чуя всички. Имах усещането, че може би никога няма да се върна отново, защото Калифорния е толкова далече от София.

Освен роднините и приятелите, какво ти липсваше?

Идеята за вкъщи. И за храната. Аз заминах за Америка и никога през живота си не бях готвила. Ама нищо не можех да сготвя, камо ли някоя от манджите, с които бях израснала. Ужас. А безумието е, че ми липсваше всичко. Дори и софийските улици, площад “Славейков” с кашоните с книгите, градинките, в които ходихме да пушим. Липсваха ми тролейте и трамвайте. По простата причина, че в Калифорния няма градски транспорт. Трябваше набързо да се науча да карам кола. Приятелите ми от българската общност ми обясниха, че няма нищо сложно в това да караш автоматик, че било сякаш да караш тролей. Разбира се, аз никога не бях карала тролей (смее се). Докато се учех да карам първия си 25-годишен “Шевролет”, който си купих за 400 долара, се успокоявах, че ако някой ден ми се наложи да подкарам тролей, ще знам как (смее се).


Спомена българската общност, колко човека заминахте?

Заминахме с най-добрата ми приятелка, а като отидохме се оказа, че имаме и други познати там, които са се сприятели с българи в Лос Анджелис. Най-близка ми стана общността около българската църква “Св. Георги”. Това беше един малък бял храм в източен Лос Анджелис, който всяка неделя събираше огромно количество българи с всякакви професии и истории на различни възрасти. Всички имахме своите мъки и страдания по България и макар те да бяха различни, тази църква ни сплотяваше изключително много, ходихме си на гости, излизахме заедно. Във времената преди социалните мрежи и интернет физическото присъствие на хората наоколо беше най-важното нещо.

Кои неща ти направиха най-силно впечатление в Калифорния?

Това, което ме изплаши, ама то направо беше потрес, бяха тези чудовищни магистрали. Не мога да го опиша. Беше несравнимо с всичко, което бях виждала в България. Осъзнавах, че се очаква от мен да се слея с този поток със собствена кола. Това ме беше изплашило до такава степен, че с цялата си упоритост реших да се науча бързо да шофирам и да се оправям из града. Разучавах града, улиците, местата, имената им. Качвах се на магистралата и слизах от нея. Много ми се искаше да превърна най-големия си кошмар в едно от най-ценните изживявания в този мегаполис.


Никога няма да забравя едно от най-първите неща, които направих с приятелите си в Лос Анджелис. Това беше да си купя едно много голямо американско кафе. Една огромна част, два-три пъти колкото кафеварката, с която мама правеше кафе сутрин в София за цялото семейство. Когато отидох до Лос Анджелис да си купя за първи път кафе, след като последното кафе, което бях изпила в София беше не повече от 10 сантиметра. Много се зарадвах, защото иначе кафето никога не ти стига, искаш още, а тази огромна чаша беше само за мен. Дори сега като спра на американска бензиностанция с носталгия си взимам една такава голяма чаша филтърно кафе, което иначе е много разводнено, слабо, но ми направи толкова силно впечатление тогава.

Дневникът, превърнал се в роман

“Историята на “Доклад на зелената амеба за химическия молив” започна покрай семинарите на фондация “Елизабет Костова”. Бяхме в Созопол с различни автори и в разговори с тях ме посъветваха да напиша роман. Аз тогава се опитвах да пиша още по-кратки разкази, мислех да намалявам формата, но получих друг съвет. През същата година, 2014-а, се навършваха 25 години от 10 ноември (1989 година – б.а.). И аз тогава се замислих – боже, как 25 години, та аз си го спомням сякаш беше вчера. Спомням си къде бях, какво правих.”

А къде беше?

Бях в час (смее се). Клас по химия. И беше най-голямата радост понеже той не се проведе, а аз имах доста двойки по химия. (смее се)

И така започва историята на “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, първият роман на Велина, който излиза на пазара през 2015 година. Подготовката за написването му изкарва наяве спомени и преоткриване на детските дневници.

Започнах да разучавам ’89-а година в целия свят и попаднах на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян през същата тази 1989 година. Ние бяхме там като пионерчета няколко години по-рано и още тогава целият град беше облепен с плакати за този фестивал. Целият град беше в строежи – най-високият хотел на света, най-големият стадион (“Първи май” с капацитет 150 хиляди човека, най-големият стадион в света и до днес – б.а.). Ние бяхме на 12-13 години, а те ни мъкнеха по жегата по строежите, за да ни покажат какви огромни сгради ще има на тяхно място. Ние искахме да плуваме в басейни, да ходим на дискотека, нещо съвсем различно.
Видях в интернет как този фестивал реално се е състоял в Пхенян през 1989 година и така ме развълнува всичко това, че си намерих пионерските дневници от този лагер, преработих ги и реших да ги превърна в един роман.

Как ти изглеждаше Северна Корея през ’80-те години?

Тогава Северна Корея беше витрина на социализма. Всички се разхождаха по улицата под строй, поздравяваха и пееха заедно. Идеята на това пътуване и на учителите, които ни водеха беше да ни покажат колко е чисто, подредено, как всичко става под строй. За нас, децата, беше толкова просторно, нямаше никакви коли, което аз в книгата като едно примерно пионерче съм отбелязала, че означава, че поне въздухът им е чист (смее се).
За мен най-важното при писането на романа беше да запазя балончето на времето. Това дете, лирическата героиня, си остава през 1989 година, без да е разбрала нищо от това, което ние сме научили в последвалите 25 години.

Как сте стигна до това книгата да бъде преведена на френски?

Запознах с професор Патрик Морюс, който от 50 години се занимава само с Корея, по време на семинар за превод на художествена литература. Разказах му върху какво работя и как изпълнявам непосилната задача да преведа собствения си роман от български на английски (смее се). Споделих му за какво става въпрос в романа и той така се заинтригува, че ме помоли в момента, в който завърша превода, да му го изпратя. Той го прочете, каза, че се заема с превода на френски и в момента, в който е готов започва да го изпраща по издателства. Явно на този професор кореист му беше убегнало от всичките проучвания точно това, как едно 13-годишно пионерче от социалистическа България се разхожда из Пхенян (смее се).


Велина представя романа си в Париж

Всъщност той преведе романа от английски на френски. Английският превод следваше правилата на американската школа – без бележки под линия и ако нещо има нужда от обяснение, да бъде разработено в текста. Затова аз направих много корекции, развих отделни моменти и английската версия стана по-богата от българския роман. Това всъщност е версията, която излезе преди месец във Франция със заглавие “Великият вожд ще дойде да ни види”. За професор Патрик Морюс най-интересно беше как пионерчетата са гледали на вожда Ким Ир Сен.

Нека разшифроваме българското заглавие.

В шести клас по биология учехме за зелената еуглена. Тези уроци тогава ни се струваха толкова абстрактни, че трябва да ги назубрим. С моята най-добра приятелка учехме наизуст уроците и още си спомням как тя веднъж се обърка и каза “зелена амеба” вместо “зелена еуглена”. “Зелената амеба” пренася точно това зубрене на уроци само, за да се изкара оценката накрая. Използвах го, за да илюстрирам, в едно общество, особено идеологически обременено такова, колко от нас разбират какво се случва и колко всъщност назубрят едно ежедневие и карат по него. А химическият молив са двата цвята, които са в постоянна опозиция (червено и синьо – б.а.). Както се получи веднага след ’89-а с двете знамена, синьото като символ на демокрация, червеното – на комунизъм. Това беше голяма част от детския ми спомен – как в един момент знамената не бяха само червени, имаше и сини. Продължавам да си мисля как в България след толкова години все още се усеща това разделение. И ми е токсично, точно като химическия молив.


“София ми е всичко”

Как ти се струва България днес – 29 години по-късно?

България ми се струва като най-прекрасното място на света. Самата мисъл за България, дори с всичките ѝ проблеми и неща, които няма как да не следя (прави пауза) няма по-зареждащо и истинско за мен място. А и за мен изкуството в България е на световно ниво – има музиканти, писатели, артисти, постановки, сцени и места, на които да се провеждат такива срещи. Много ми е скъпа България, днес и завинаги. За всички нас, които сме в чужбина, тя е толкова скъпа. И все повече се говори за България по света, благодарение и на нас. Защото ние разказваме. Ето, сега във Франция, когато излезе този роман, “Доклад на зелената амеба за химическия молив” на френски език, пак се разказва и говори за България. Да, той разказва за България през соца с един хумористичен тон, но пак предизвика интерес към нашата страна.

Къде е вкъщи?

Оказва се, че вкъщи ми е на много места. В Париж ми е вкъщи, в Щатите, дори в Амстердам, където живяхме с мъжа ми след като се запознахме. Големият проблем на пътуващите е, че специално за мен, когато отида някъде за малко повече време, почвам да си фантазирам как това е новото ми вкъщи. И си мисля: “Ако живеех тук, си представям как ще правя това и това, как ще ходя да пия кафе на това място” и т.н. Вкъщи с децата е в Париж, родителите ми са в София, имам късмет, че полетът е само два часа. Но любимото ми вкъщи е в София.

“Мечо Пух” и градината на спокойствието

Спомняш ли си първата книга, която ти стана любима като малка?

Разбира се, че я помня. Аз дори я преписах цялата. “Мечо Пух”. Това за мен беше един малка Вселена, в която усещах всяко стръкче трева и чувах всеки глас по различен начин. Мечо Пух е най-забавният и добронамерен център на тази вселена.

Кой е любимият ти момент от книгата?

Любимото ми нещо беше когато магарето (Йори – б.а.) имаше рожден ден, Прасчо му беше надул балон за подарък, а Мечо Пух беше тръгнал да му носи буркан с мед. По пътя обаче Мечо Пух изяде меда, а Прасчо падна върху балона и го спука. Накрая отидоха на рождения ден с един празен буркан и един гаден мокър парцал, който беше спуканият балон. Тогава магарето реши, че това са прекрасни подаръци, защото си има буркан, в който може да си слага неща. И какво да си сложи вътре? Ами парцалчето. И така щастливото магаре сто пъти сложи спукания балон в буркана, извади го и го сложи пак. Това за мен е толкова паметен момент, защото когато всичко се срива и си казваш: “Край”, се оказва, че зависи от гледната точка и винаги може, ако сме достатъчно позитивни и смели.

Рисунка: Paul K, Flickr

Любимата дума на английски, френски, български?

На всички езици, които ползваме на вечеря вкъщи, любимата ми дума е "градина" – "garden", "jardin". Когато чуя тази дума, подобно на края на главата за рождения ден в “Мечо Пух” си казвам: “Дори днес да ми е било криво и нещо да не се е случило както трябва, винаги мога да отида в някоя градина, да седна, да се огледам наоколо, да усетя спокойствието и всичко ще бъде наред.

Белият лист

Мога да пиша само когато съм щастлива и спокойна. Когато съм свършила работа, когато съм си изчистила къщата. Нещата, които са ме наранили, мога да ги опиша чак когато съм ги преживяла, преглътнала, простила. Тогава мога да намеря някакъв урок в тях.

Какъв процент от писането е талант и какъв – упорита работа и научаване на техники?

Много солено съм осъзнала, че всичко е работа. Относно таланта – не знам. Не мога да кажа, защото за мен специално всичко идва от много четене, писане, обмисляне, визуализиране на това, което четем и много работа.

Има хора, които четат много, но въпреки това не обичат да пишат, сякаш не се чувстват комфортно, когато застанат пред един бял лист. Дали пък талантът не се крие в това да усещаш спокойствие, когато си сам пред празния лист?

Това е точно така. Ти се връщаш обратно към това, което ти казах - че трябва да съм си свършила всичката работа, за да започна да пиша. Защото свързвам писането с едно спокойствие. Ако в това се крие този един процент талант, както го наричаме, то съм абсолютно съгласна.

В кои моменти от деня пишеш?

Аз не пиша постоянно. Сякаш ми трябва причина да седна да пиша и краен срок, това ме мотивира. Първият си разказ, който написах на български беше във връзка с това, че фондацията “Елизабет Костова” беше обявила конкурс и аз си казах: “А, колко отдавна съм си мислела да седна да напиша нещо на български.” Времето беше възможно най-неподходящото, защото вторият ми син тъкмо се беше родил. Но когато видях някакъв повод, седнах да напиша нещо и главата ми се премести в дневници, тефтери, спомени, всичко, което съм носила в себе си и така създадох първия си разказ на български.

Морето, кестените и свободата

"Асоциирам София с кестени. Тези кестени, които есенно време ти падат на главата, докато се разхождаш. И първо се ядосваш, но после си казваш: “Ами да, в София съм в момента и затова ми падна кестен на главата, нищо, че имам цицина” (смее се) Като бях малка един кестен падна, отскочи и ме бошунира право в окото и си ходих насинена. И сега дори това си го асоциирам с хубав спомен."

С какво асоциираш...

Лос Анджелис? - "Палми"


Амстердам? - "Велосипеди"


Париж? - "Покриви"


София? - "Кестени"

Любимо място за почивка?

Любимото място за почивка ми е брегът на морето. Когато си събуя обувките и тръгна по пясъка. Почивката се случва, когато песъчинките докоснат ходилата ми и започвам да си почивам, постепенно, няколко крачки до водата, когато вълните залеят краката ми.

Коя е мечтаната дестинация?

Като тръгнем по нашето Черноморие - от най-северната до най-южната точка. Но имам и още една мечтана дестинация, която свързвам с едно мое пътуване, когато посрещахме 1999 година. Наближаваше края на хилядолетието и посрещахме ’99-а с огромна компания приятели от Лос Анджелис на един от градските плажове в Хонолулу. Бяхме взели самолета до Хавай, само на няколко часа от Калифорния. Плувахме в морето и си казвахме: “Честита нова година!”. Беше толкова вълшебно, че след толкова много години си мисля, че съм го сънувала. Мечтая си да отида отново на Хавайските острови.

Какво е свободата?

Свободата е да се уважаваш до такава степен, че да решаваш какво да правиш и кой да бъдеш, но и да разбереш колко е важно да уважаваш и другите, за да бъдат и те себе си. Във Франция това е много често срещано, уважението към правото на другия, то не винаги се дава с удоволствие, обаче се дава и така се чувстваш свободен, но разбираш колко отговорно е това.



"Жак имаше невероятния късмет да живее в голям апартамент на площад „Сен Мишел”, на пъпа на Париж. Родителите му, прехласнати по Америка и всичко американско като немалка част от французите, бяха заминали още като студенти. Там дори не се дипломираха, защото образованието се оказало много скъпо, но въпреки това напълно забравиха да се върнат. Заживяха в Сан Франсиско и отвориха френски ресторант, където прехласнатите по Франция американци да си представят, че са в парижко бистро. Твърдяха, че калифорнийското вино от долината Напа е по-хубаво от френското и че не могат да си представят да се върнат в мръсния пренаселен Париж, където човек трябва да се придвижва под земята в претъпканото метро. Жак не разбираше какво не му харесваха на метрото. Старите тунели миришеха на реката, мръсно беше наистина, но хората възпитано си пътуваха в мотрисите и това беше най-удобният начин да се придвижат из града. Майката на Жак беше се върнала в Париж колкото да го роди, и почти веднага си беше тръгнала обратно за Калифорния при баща му, оставяйки бебето на баба Сесил и дядо Робер. Защото в Америка много трудно се гледали малки деца. Пишеха дълги писма и изпращаха американски маркови дънки, тениски и маратонки за Жак, които по онова време в Париж бяха и рядкост, и безбожно скъпи. Баба Сесил и дядо Робер четяха, препрочитаха и преразказваха на Жак писмата, като прибавяха свои си коментари за цялото изтървано поколение на родителите му, загърбило и малкото останали във Франция след войната семейни ценности. Жак беше виждал майка си и баща си само на снимки, които баба му и дядо му слагаха в рамки и подреждаха над камината веднага щом ги извадеха от пощенските пликове."

Из "Плъх" ("Бразилски храст", разкази от Велина Минкова, ИК Колибри, 2018)