В България Иван Даскалов завършва Строителен техникум "Христо Ботев“ в София, след това ВИАС. Работи като научен сътрудник в Център по транспортна кибернетика и автоматизация към Министерство на транспорта. В Италия завършва Università degli studi di Pavia. А след това историята му придобива много неочаквани обрати...

Заминаването

Познавам Иван Даскалов от времето, когато бях дете. Той беше един от близките приятели на родителите ми, с когото играехме тенис на корт, идваше често в дома ни на гости, смееше се сърдечно и винаги ме закачаше като ме наричаше „малко мече“. Един ден, Иван просто изчезна. Чувах от време на време, че е в Италия, че се занимава с различни неща там, но само толкова. Срещата ни след около 30 години се случи внезапно и ненадейно. С помощта на социалните мрежи. Когато го попитах защо реши да напусне България, точно когато тук започнаха промените през 1989-а, Иван замълча, после разговорът ни тръгна бавно. Той спираше почти на всяка дума, обмисляше я и ми каза:

Николета, хората са все на кръстопът. Тоест, ние българите сякаш сме си все на един голям кръстопът. Особено след 1989-а, защото не знаехме кой път да хванем. И всичко това дойде от голямото съмнение. С него тръгнах и аз към Италия. После работих, учих там, но всичко все със съмнение. И най-интересното е, че все още го храня това съмнение. Вече 30 години.

Какво съмнение – житейско или философско?

Абсолютно житейско съмнение – дали да остана тук и да се опитам да правя нещо в тази страна или да се махна и да търся живота си на друго място. Тръгвам и си казвам: Аз правилно ли постъпвам? Да, имам мотивите да се махна, но правилно ли е това, защото често ние сме склонни да си измислим мотивите сами, както ни харесват на нас. И това пак е съмнение, дали мотивите ми са истински…

А точно когато тръгнах, тук в България беше най-интересно. Приятелите ми казваха да не тръгвам, защото тепърва започвало хубавото. Но кое е хубаво? Да имаш работа и да получаваш пари, които да ти осигурят нормален живот или да се включиш в обществена работа или дори политика, но да мизерстваш в името на кауза?... Защото аз имах възможност да стана част от лидерите на една от „сините“ тогава партии и може би, щях да имам дори някаква политическа кариера… може би…, но аз избрах друго.

А защо реши да заминеш точно за Италия?

Сестра ми живееше вече там и аз отидох да празнувам Коледа с нея и семейството ѝ. Имах намерение след празниците да замина за Франция и дори Канада, защото говорех френски и английски. Но сестра ми ми беше намерила работа в Италия, без да ми каже предварително. Просто ме заведе на един строителен обект и ми каза, че е говорила с шефа там да започна работа. И аз си помислих, че може пък и да опитам. А то какво работа мислиш… при един майстор зидар, който беше работил във френска Швейцария и от френски ме учеше на италиански, защото аз не говорех и езика.

Никога не съм очаквал. че ще сляза на толкова ниско ниво. От научен сътрудник в Център по транспортна кибернетика и автоматизация към Министерство на транспорта там започнах работа като чирак на един мазач. Но имах късмета да попадна на честен работодател. Когато един ден собственикът на фирмата видя, че разбирам от чертежи, ме извика и започнах да правя класификации, постепенно станах негова дясна ръка и технически отговорник. Записах се в университета в Павия до Милано, където държах няколко приравнителни изпита, за да признаят образованието ми.

Дойде 1992-а година, когато Италия буквално тръгна надолу. Корумпирани политици, много партии се разпаднаха и въобще настана голям хаос. Тя, Италия, си е хаотична държава, но тогава стана наистина лошо. Започнаха да фалират фирми и предприятия. Фалира и компанията, за която работех. Останах без пари, с някакви минимални социални помощи и трябваше да положа последните си изпити във Факултета по строително инженерство в Павия.

Дон Камило и едно старо увлечение

Как излезе от тази ситуация?

С помощта на приятел. Бях безработен, без една стотинка и се чудех какво да правя. Отидох при един приятел, католически свещеник, и му казвам, че съм без работа и пари, дори нямам къде да живея. Той само се засмя и ме поведе към къщата си, която е до църквата. Даде ми една стая и аз заживях там без да плащам нито за храна, нито за спането.

Един следобед си лежах в леглото и си мислех, че цял живот до този момент все съм правил неща, които едва ли не трябва да правя. И си казах, че може би е време да започна да правя неща, които искам и обичам. Аз имам много старо увлечение да рисувам. Никога не е било професионално, но винаги съм рисувал. И може би под влияние на църковната обстановка, която беше около мен, започнах да рисувам български икони. Един ден се оказа, че вече имам около десетина готови икони. Моят приятел, свещеникът ми каза, че скоро ще има важно църковно събитие. Предложи ми да направя нещо като изложба по време на събитието. Защото до техните църкви има нещо като зали, в които приютяват хора и такива, където децата се събират и учат катехизис или просто се събират след училище. Въобще искам да отворя една малка скоба, за да кажа, че тук църквата е едно малко предприятие…

Та така направих първата си изложба в църквата "Св. Петър". И за мое голямо учудване няколко икони бяха купени и това бяха първите ми изкарани пари от много време. Един ден, понеже позлатявах иконите със златен варак, пак моят приятел, който е свещеник, идва при мен с няколко стари свещника и ми казва: „Ще ти покажа един занаят, който ако го научиш, ще го работиш до края на живота си, а и ще изкарваш много пари от него. Научи се да реставрираш и позлатяваш вещи. Купих си литература, материали, започнах да се уча сам, но нищо не стана. Идва дядо поп и пак ми казва: „Не се притеснявай. Сега ще те изпратя при мой приятел реставратор и той ще те научи.“

Отивам аз при неговия приятел, който живееше в едно близко село. Това, което исках да науча, е как да правя смеските. И въпреки че той беше един такъв намусен и ядосан, ми показа някои рецепти за това как да приготвям смеските. И нещата горе-долу потръгнаха. Освен свещниците започнах да реставрирам и рамки за картини. По това време се запознах с една художничка, която по-късно ми стана и жена. Но още, докато бяхме приятели, тя имаше нещо като галерия-магазин, където пренесох нещата си. Започнах да реставрирам и продавам там. И изведнъж обкръжението ми се промени. Винаги съм бил сред инженери, строителни техници и т.н., а сега заживях в един много красив антикварен свят и около мен бяха само хора на изкуството. Имах работници, които ми помагаха, антикварният магазин процъфтяваше.

Парнаджията

Така както ми разказваш загадъчно нещата, вероятно нещо се е случило и този свят е изчезнал?

Да, изчезна. Когато въведоха еврото, италианците обедняха два пъти и изведнъж спряха да купуват толкова много антики. Но тук ще се върна за малко назад и ще ти разкажа още една история. Докато живеех в църквата и стоях без работа, един приятел дойде при мен и ми каза: "Я, докато се чудиш какво да правиш, вземи и изкарай едни курсове за парнаджия“.

Парнаджиите са разделени на три категории. Третият разряд е най-ниският и може да работи на парен котел, който произвежда до два тона пара на час. А най-високият – първи разряд няма ограничения. Дори на атомна централа може да работиш с него. И аз изкарах тези курсове без идеята, че ще ми потрябват някога, а по-скоро, за да не забравя да чета и пиша на италиански, докато седя безработен.

Когато въведоха еврото 2003-а г., за няколко месеца работата спадна много, а след около година съвсем замря, защото никой не купуваше произведения на изкуството. Тогава този мой приятел, който ме заведе на тези курсове за парнаджия, ми каза, че в „Барила“ търсят хора с моята квалификация. И така от инженер, после реставратор, станах парнаджия…

Разбира се, тия парни котели се управляваха с компютри и работата ми беше всъщност през компютър. Не съм хвърлял въглища в някакви пещи… (смее се)… а и беше на смени, можех да си наглеждам и магазина, освен това плащаха страхотно.

Тръбопроводи и Казахстан.

Докато следя историята ти, все ми се струва, че и там не си се задържал особено много време?

Така е! (казва Иван през смях). Останах при тях до 2007-а г., когато подадох молба за работа в най-голямата частна фирма в Италия за полагане на тръбопроводи за нефт и газ. Тогава те си търсеха хора за един огромен проект за Казахстан. Взеха ме на работа и така се озовах в най-големите нефтени находища на Казахстан - Киргиз. Бях заместник-началник на техническия отдел.

Разкажи ми за това място, малко хора са стъпвали там.

Ако започна да ти разказвам, ще ни отнеме дни. Но ще ти кажа за първите си впечатление от деня, когато кацнахме там. Може би те ще илюстрират образно какво е там въобще: Кацнахме в Атърау (Западен Казахстан, административен център на Атърауска област. На казахски: Атыра́у – делта, с предишно име Гурев срещано и като Гуриев - б.а.). Та на първи май 2017-а г., след 5-часов полет, кацнахме в Атърау. Там река Урал се влива в Каспийско море и е точно на границата между Азия и Европа.

Аерогарата им беше ламаринена барака. Митничарите - с едни опънати фуражки ми напомниха за България преди промените, когато хората живееха в страх от властта. Та, тези митничари бяха някак зли и се отнасяха много лошо с нас. Още като ни огледаха, започнаха да ни крещят дали носим компютри. Ние им казваме, че нямаме в нас компютри, а те ни казват, че ги лъжем. И се започва едно ровене на багажа… не мога да ти опиша… грозна работа…

Като приключи това нещо, натовариха багажа ни на една талига, ама буквално платформа като конска талига или каруца. Добре че все пак ни чакаше представител на фирмата, който ни закара с кола до Киргиз. А от там до едно селище, където всъщност трябваше да работим. Имаше всякакви народности работници, включително и американски, защото компанията беше американска. Освен бюрократичната работа, която имах, трябваше да обикалям и обектите, където полагат тръбите. Работата беше много сериозна и тежка от 6.00 сутринта до 9.00 вечерта, защото правехме една от най-големите рафинерии.

Как се живее на такова място?

О, трудно, много трудно. Навремето е бил затворен град, защото там са произвеждали бактериологични оръжия. И до днес не можеш да ходиш спокойно в степта, защото са заровени радиоактивни отпадъци. И се движиш само по определени трасета. Там са правени 15 ядрени опита навремето, без да предупредят населението. Днес може да видиш цели семейства и млади хора, които са обезобразени заради генетичните увреждания от тези опити и радиацията.

Освен това има голяма разлика в стандарта. Някои хора са много богати. Например строителни инженери като мен или пък адвокати получавахме по 800 долара на месец. Но всички други са ужасно бедни, ама ужасно бедни, иначе са много гостоприемни и приятелски настроени хора. Та от компанията ни пускаха в по няколко седмици почивка. В една от тези почивки с жена ми отидохме на едно пътешествие до Занзибар.

Когато се върнах в Киргиз, тя ми писа, че е бременна и аз реших да се прибера в Италия. Когато се върнах, започнах работа за една от най-големите фирми производители на коли в Италия, които бяха направили и огромна електрическа централа. Започнах работа като оператор на централата. И така десет години, до миналата. Синът ми се роди, бях и съм много щастлив с него. В момента живеем в Медеза̀но, съвсем близо до Парма.


Какво е това градче?

Малко, китно, курортно, много красиво в подножието на Апенините. Има много извори с изключително ценна минерална вода, богата на йод. На времето са търсили петрол, но са открили тази солена минерална вода. И има една закачлива история за тези извори. Казват, че помагали за забременяване, но местните, въпреки че много се гордеят с тях, винаги с усмивка уточняват, че не е ясно дали изворите или овчарите, които слизат от планината са тези, които помагат...

Вярвам, страх, свобода…

След всичко преживяно, има ли нещо от което те е страх?

Да, от всичко ме е страх. Въпреки, че изглежда, че с лека ръка съм минал през толкова много неща, това не е така. Това са превратности в живота, които за момента съм изживял тежко, но когато мина време, в спомените ми е останало само хубавото.

Какво е свобода?

Много ми харесва този въпрос. В един католически кръжок преди много години разисквахме въпроса за свободата. Тогава си спомням, че казах, че свободата е осъзната необходимост. Критериите за свобода си ги създаваме ние, затова и тя е много относително нещо и се простира спрямо нашите представи за света и нас самите. А и още нещо. Свободата май не е за всички…

В какво вярваш?

В Бог.

Има ли житейска ситуация, която е отключила тази вяра?

Аз съм възпитан така от баба ми. Защото братът на съпруга на леля ми е Патриарх Кирил…