Мария завършва руското училище във Варна, по-късно Библиотекарския университет в София, а след това и ВИТИЗ (днес НАТФИЗ - б.а.) Почти тридесет години живее в Канада.

Знаеш ли какво са цикади?

Пауза… Въздухът се разтрептя… Усещам вълнението на Мария, но още не знам от какво идва то. Чувам гласа ѝ отново звънлив и малко загадъчен.

Ще ти кажа за цикадите в края на разговора ни.

Приемам загадката, дори не си помислям да отворя друг прозорец на компютъра си, за да проверя какво точно има предвид. Реших, че ще изчакам момента, който тя ще избере, за да ми говори за цикадите. Единственото, което знам със сигурност е, че са важни и много специални за Мария. Не искам да разваля нито нейното удоволствие да сподели с мен, нито своето от изненадата да разбера защо цикадите са толкова значими за Мария.


ВИТИЗ и „Обясни ми се в любов“

Родена е във варненското село Бяла, още когато е била на шест месеца родителите ѝ заминават за Варна и Мария израства там. От село Бяла си спомня само красивия плаж, летните ваканции и дядо си, който бил рибар. Учи в руската гимназия във Варна. Още от първите класове в училище Мария участва в малки театрални постановки, пее и рецитира. Въпреки че завършва училище с медал за отличен успех и може да кандидатства каквото пожелае, Мария има една мечта – да стане актриса и учи във ВИТИЗ.

Бях решила на всяка цена да вляза, но подготовката ми беше нищожна и, разбира се, не ме приеха. Преживях го много зле, но точно преди да кандидатствам ме бяха запознали с един режисьор, който ме подготвяше и когато не ме приеха, той ми каза: „Слушай какво, отивай в Родопския драматичен театър в Смолян и кандидатствай за работа там, нищо, че нямаш театрално образование.“ И аз го послушах. Отидох и от петдесет жени, избраха мен за една прекрасна роля – Валентина от „В полите на Витоша“.

Това беше магическа година. Получих невероятно добра подготовка, работих с уникални актьори, срещнах се за първи път с Валентин Стойчев (днес Театър 199 носи неговото име). Той тогава беше млад театровед. В списание "Театър" писаха за успеха ми, въобще приказка някаква. И представяш ли си, Любен Гройс искаше да работи с мен и преведе една пиеса специално за мен, за да я играя, но аз заминах за София, защото бях твърдо решена да уча.
Кандидатствах отново във ВИТИЗ, не ме приеха и тогава, понеже бях решила, че искам да уча, влязох в Библиотекарския. Завърших го, а дипломната ми работа беше библиография на Родопския драматичен театър, така че пак не се откъснах съвсем от театъра. Когато се върнах във Варна започнах работа в библиотеката, но веднага ме откриха от една полупрофесионална театрална група „Вълна“. По същото време режисьор на Варненския театър беше Симеон Димитров. Отидох при него с молба да ме подготви, защото не се бях отказала да кандидатствам във ВИТИЗ. Бях на 23, но мечтата си беше непокътната. И тогава най-после ме приеха – 1984-а. Спомням си как на един от приемните кръгове, докато рецитирах „Обясни ми се в любов“ Гриша Островски скочи, дойде при мен и ми каза: „О, искам все това да рецитираш, толкова си добра…!“
За съжаление ВИТИЗ някак ме разочарова, може би, защото попаднах в класа на професор, който почти не ме забелязваше. Но за сметка на това имах един разкошен преподавател по художествено слово, който откри способността ми да се превъплъщавам в различни лица. Благодарение на него се дипломирах с много ярка роля. Годината беше 1988-а. Завърших ВИТИЗ и това съвпадна със събития, които преобърнаха живота ми изцяло.

Тази страна не ме иска

От самото начало до този момент разказът на Мария течеше гладко, емоционален, възторжен и наситен с интонации, сякаш преживяваше всяка среща, всеки важен миг отново. Толкова енергия ме заливаше от гласа ѝ, че се чудех какво би могло да я сломи. Тогава…

Тогава се случиха няколко неща. Започнах връзка с бъдещия ми мъж… Казаха ми, че няма да мога да имам деца и… попаднах в "списъка Русе“. (През март 1988-а година Русе е обгазявано многократно от химическия завод в Гюргево. Тогава се формира Движението „Екогласнот“, което набира последователи, които да ги подкрепят. Държавна сигурност изготвя списъци с всички, които са се застъпили за „Екогласност“ и започват репресии - б.а.)

Докато се опитвам да си представя какво е да бъдеш част от списък, който може да обърне живота ти с главата надолу, Мария сякаш усетила мислите ми продължи:

Както ти казах, ролята, с която се дипломирах, беше много силна и аз очаквах, че директорът на варненския театър Станчо Станчев като ме види в нея, веднага ще ме вземе на работа там, но той ме срещна в коридора след края на изпита и ми каза: „Стой настрани от мен, аз с такива политически именници не се занимавам. Ти си политически неблагонадеждна.“
Все пак родих дете и това беше единственото хубаво от това време, защото бракът ми се оказа пълна катастрофа, не ме взеха във варненския театър, работех около година в библиотеката, докато един ден директорката дойде при мен и със сълзи на очи ми каза, че трябва да ме уволни заради проклетия списък... не ми позволявали от партията да работя в сферата на културата, защото съм политически неблагонадеждна... Всичко се преобръщаше много бързо с главата надолу, но поне имах дете.
Спомням си как излязох от библиотеката разплакана и се чудех какво да правя. Срещам на площада една циганка и тя ми казва, че утре върху мен щяла да падне манна небесна… подминах я…
Същата вечер ми се обади един познат от театралната трупа „Вълна“, в която бях играла преди години и ме попита дали искам да замина за Монако… Аз си помислих, че се шегува с мен и даже му го казах, но не беше шега. Оказа се, че „Вълна“ трябва да заминат на един фестивал на самодейните театри в Монако, но главната им актриса е бременна и няма как да пътува с тях. Приех ролята веднага. Всъщност пиесата беше за Едит Пиаф и сестра ѝ и играехме само две актриси. Докато траеха репетициите, отслабнах с близо 10 килограма, защото в пиесата имаше много танцуване и гигантски текст – 40 страници. Но се справих. Мъжът ми, с когото почти се бяхме разделили, като разбра, че ще заминавам за Монако поиска да дойде с мен. Взеха го и него. Тогава се появи Държавна сигурност и ми казаха, че за да заминем двамата с мъжа ми, трябва да оставим детето ни в България като гаранция, че няма да избягаме. Оставихме го и заминахме на фестивала.

Представлението беше в оперната зала „Гарние“, която навремето е била известна с това, че е залата с най-лоша акустика. Но пък, ако там успееш да си изиграеш ролята добре и да звучиш добре, значи си готов за Америка, нещо като изпитателно стъпало за Америка.
Имахме огромен успех, въпреки че играехме на български, хората в залата плачеха и се смееха. Невероятно изживяване беше. Помня как след едно от представленията при мен дойде един човек и ми каза: „Мога ли да ви пипна, за да се уверя, че сте истинска? Толкова уникална Едит Пиаф изиграхте“.
Предложиха ми да остана там и дори да замина за Холандия и да играя там, но аз не можех, защото мислех само за детето си. Тъй като с трупата ни имаше поне няколко човека от Държавна сигурност, които ни дебнеха с кого говорим, какво правим, аз дори не посмях да взема телефоните на тези, които ми предложиха да играя в Холандия.
Върнахме се в България. Дойдоха промените през 1989-а. С мъжа ми направихме частен театър. Започнахме дори да изкарваме пари от това изкуство. Но това, което ни накара да се махнем от България, беше, че дори и след промените репресивният апарат работеше, а и манталитетът на хората не се беше променил. Представи си, правим една куклена постановка с мъжа ми, в която имаше лека ирония към отиващия си режим. И на първия ред седяха децата от цяла детска градина. Учителката като чу текста, хвана ги и изведе целия ред деца…
Отношението към нас беше отвратително. Някак всичко ме отблъскваше, цялата държава, която толкова съм обичала, сякаш ми казваше, че не ме иска. Какво да кажа повече…
Всъщност ще ти кажа, трябваше да заминем за Мичигън на един уъркшоп и чакаме, чакаме паспортите – няма паспорти… щяхме да си изгубим билетите, но те не ни дават паспортите. Тогава се обадихме на нашия стар „познат“ от ДС и той ни каза, че умишлено ни бавят паспортите, за да не заминем. Обеща да ни помогне, но пак, ако оставим детето си в България като гаранция. Обещахме, подписахме някакви документи и тръгнахме за САЩ. През целия път съм плакала, защото знаехме, че няма да се върнем, а детето ни бе останало в България, при майка ми.

Канада, котешката храна и ножовете

Защо не останахте в САЩ?

Защото там беше почти невъзможно да получи гражданство. Посъветваха ни да отидем в Канада, където това ставаше много по-лесно. Излъгахме, че искаме да видим Ниагарския водопад и тръгнахме през Ню Йорк за Канада. И само си представи каква гледка сме били - с автобус, с няколко големи куфара, в които носехме костюми, реквизит и ще ходим да гледаме водопада… Както и да е. Добрахме се до Торонто, Канада. За три-четири дни ни приюти Георги Ряпов (български актьор и поет), но после, за да получаваме социални помощи трябваше да отидем да живеем в жилища, които държавата дава на бежанци, хора без статут. Бяхме с петдесет долара в джоба...
Започнахме да учим английски, защото те ни дадоха някакво жилище с по един матрак за спане, но нищо друго. А аз дори не знаех как е нож на английски, и дълго време не успях да си купя ножове за домакинството. Вилици намерих, но няколко месеца си режехме храната с капачката на една консерва… Да не говорим, че си мажехме един пастет, който много харесвахме, а после се оказа, че е котешка храна…
Както и да е... Полека-лека, за около година, след като минаха цял куп дела, ни дадоха статут, взехме си детето и нещата като че ли потръгнаха. Започнах работа в един магазин за домашни потреби и аз самата вече продавах ножове…

Слушах разказа на Мария, който се изливаше без да си поеме дъх. Тук за миг тя спря, само колкото да ѝ кажа, че промяната във взаимоотношенията с ножовете е хубава илюстрация на тяхното лично развитие. Тя се засмя звънко и продължи да ми разказва за това как е работила на всякакви места. Бях учудена защо не си е потърсила работа като актриса и я попитах.

Това беше първото ми огромно разочарование. Тук актьорската професия не беше на това ниво, на което беше в България по онова време. У нас (в България - б.а.) на актьорите се гледаше с огромно уважение. Те бяха на равно с лекарите, инженерите, да не е и по-специални. А в Канада, като кажех, че си търся работа като актриса и всички възмутено ме питаха: „Как искаш да си актриса и в същото време имаш дете? Как ще се грижиш за него, когато актьорите нямат достатъчно пари?“ Тогава разбрах, че тази работа няма да стане.
В същото време отношенията ми с мъжа ми ставаха все по-лоши. Той си беше истински насилник – буквално. Изтърпяла съм от него какви ли не неща. Но някак не смеех да се разведа, защото той беше оправен и чувствах някаква сигурност. Тогава реших, че вместо да си търся работа като актриса, по-добре да се опитам да спася семейството си. Мислех си, че ако родя още деца, че ако стана по-отстъпчива, по-смирена, нещата ще се подредят. Хванах го тоя мой мъж и му казах: "Аз ще родя още деца, но искам ти да си намериш хубава работа и да се опитаме да закрепим семейството си".
Така и стана. Родиха ни се още двама синове, а мъжът ми започна работа в киноиндустрията. Аз си намерих работа в една библиотека и започнах да търся възможност за свой бизнес. Винаги са ми се отдавали финансите. Започнах да се занимавам с това, взех необходимите сертификати. Заваляха пари. Обикаляхме света, имахме къща и уж всичко беше както трябва. Но не беше. Съпругът ми не се промени и продължаваше да се държеше ужасно зле и мен, и с децата. Тогава реших да се разведа. Разбрах, че с какъвто се събереш, с такъв ще се разделиш... През следващите седем години водихме отвратителни дела, които приключиха, но ми костваха много. И така сега живея с двама от синовете си.

Цикадите и залезите

През май тази година ще се върнеш в България, за да изиграеш една постановка пред българска публика. Как от света на финансите се върна към театъра?

Беше много интересно. Винаги, през всичките години, докато се занимавах с финансовия си бизнес, все съм искала да се върна на сцената. Някъде около 2003-а, докато бях на почивка във Венецуела си мислех как да съчетая финансите със сцената. Тогава ми хрумна, че мога да правя семинари по актьорско майсторство и хем да съм на сцена, хем да не ми куца бизнесът. Така и стана. Дори организирах семинари за жени – жертви на насилие, като хем ги обучавах на финанси, хем им разказвах моите истории, сякаш ги играех и ги правех част от обучението. Освен това, през всичките тези години все си мислех, че трябва да седна и да опиша всичко, което ми се случи и преживях.
Миналата година с една самодейна българска трупа в Торонто направихме малка постановка, която те изиграха в България, но аз не успях да дойда с тях. Когато се върнаха, ми казаха, че са поканили някакъв режисьор, с когото да работим нещо ново. Попитах ги кой е режисьорът и те - Симеон Димитров. Щях да падна от изненада, защото Симеон Димитров е човекът, който ме подготви за ВИТИЗ… Това беше едно от най-големите чудеса в живота ми. Намерих го във "Фейсбук" и сме говорили около час. Толкова щастлива бях. Разказах му цялата си история и той ми каза да започна да я пиша като за спектакъл.
Когато той дойде в Торонто, започнахме работа по текста и така се роди спектакълът „Песента на цикадите“, който всъщност е моята история с всичките ѝ драми, описана от мен и която имаше премиера на 2 декември 2018 г. в Торонто.

Защо я кръсти така?

Къщата ми е буквално опряна в гората. Години наред ми прави впечатление, че през лятото от към гората се чува много силен звук, направо цвърчене, даже си мислех, че са някакви жици, които дават на късо. После разбрах, че това са цикади - вид насекомо. Миналата година точно когато седнах да пиша текста за спектакъла си, на изтривалката пред къщата ми видях цикада. Приличаше на черупка на бръмбар, сцепена през гърба. От него пред очите ми се подаде насекомо с големи крила. Размаха ги и отлетя. Видях такъв страхотен символ в собствения ми живот, че веднага потърсих какво са цикадите. Те имат корем, който прилича изумително на цигулка и издават този звук с него. Освен това, когато мъжкият и женската се съберат и създадат яйца, ги изхвърлят и самите те умират. Тези яйца престояват под земята между две и седемнадесет години, за да излезе на повърхността, да се роди и да си намери партньор за няколко седмици. После създава яйцата и умира… Това си беше истинска метафора за моя живот. Затова кръстих пиесата си така: „Песента на цикадите“.

Какъв е този стих, който написа за тях и включи в пиесата си?

Казва се "Ангелът" и звучи така:

„Повярвай в гласа и крилата си
и в песента, която ти носиш
аз теб имам да бъда в танца аз съм Ангелът, който си ти…“

В какво вярваш?

Че имаме мисия, за която сме дошли на този свят. И че всеки е уникален.

От какво те е страх?

Май вече от нищо!

Какво е свобода?

Свободата е много лично усещане за приемане на нещата такива каквито са.

Ти си обиколила много места по света. Имаш ли любимо?

Вероятно да, но от всичко най-много харесвам залезите. Те ме вълнуват изключително много!

Спектакълът „Песента на цикадите“ ще се играе на 30 май 2019г. в камерната зала на театър „Сълза и смях“ в София.