Професор Пламен Физиев е сред учениците на първия випуск на Руската гимназия „Максим Горки“ в Стара Загора. По-късно завършва Физическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ със специалност „Атомна физика“. Защитава двете си титли в ОИЯИ, град Дубна, Русия. Днес продължава да е учен-физик в Обединения институт за ядрени изследвания в град Дубна, Русия, където живее в момента.

За себе си не мога да намеря по-голямо предизвикателство от това да откривам нови факти в науката. По-силно ми се струва дори от това да се качиш на Еверест или да слезеш в Марианската падина.

Не случайно извадих тези думи на Пламен преди да ви разкажа каквото и да е за него. Те някак се прокрадваха навсякъде в разговора ни и приемаха различни форми, емоции и мисли. Но това щях да разбера по-късно…

А иначе, когато за първи път се свързах с Пламен с покана за тази разговор, започнах официално: „Здравейте, проф. Физиев!...“ След това му обясних за какво го търся.

Последва бърз отговор:

„Здравейте, Николета! Радвам се да се запознаем (…) Свикнал съм навсякъде по света - и в Русия, и в Щатите, и по цяла Европа да ми викат просто Пламен. Само в България титлите и званията често изглеждат по-важни от името на човека (…) Вашата рубрика "Отвъд границите" ми харесва и допада. Тя помага да видим ясно, че сме навсякъде по света, без да забравяме България и че където и да сме, сме си българи!“

Когато прочетох отговора се засмях. Харесаха ми бодростта и енергията в думите му, чувството за хумор във втория им план, бързото скъсяване на дистанцията. Защото да си призная, имах някакъв респект от това, че търся учен, който наблюдава и изучава Гравитационните вълни и Черните дупки. Тази материя винаги ми се е струвала примамливо необятна и теглеща, а хората, които са „потънали“ в нея, винаги съм си ги представяла хем много чувствителни към точността на науката, хем по някакъв начин романтици и дори философи. А в отговора на Пламен открих по малко от всичко. Затова и разговорът ни започна така:

„Ян Бибиян на Луната“

Когато бях мисля на четири години, баща ми, който беше зъболекар ми прочете книгата „Ян Бибиян на Луната“. Толкова ме порази, че ми остана за цял живот. В трети клас си направих първия телескоп. И качен на една дюля в двора ни гледах небето...

Как човек сам си прави телескоп?

Много е лесно. От магазин за платове взимате две картонени тръби, на които навиват платовете, но с различен диаметър. От оптическия магазин си купувате две лупи (лещи) за очила. Едната да е десет диоптъра за окуляр, а другата един диоптър за обектив. И това ви дава десетократно увеличение. Нямах статив. Просто се качвах на дюлята и гледах към Луната, за която от „Ян Бибиян“ знаех, че е много интересна. Освен това гледах звездите и тук-там някоя планета. Купих си една книжка „Нашето звездно небе“ със звездни карти на кои дати през годината какво може да се вижда.

И по едно време, безкрайно удивен, виждам,че колкото и да се мъча, не мога да си фокусирам телескопа на една конкретна звезда. Извиках баща ми, той зъболекар човекът… погледна и ми каза, че не знае какво става. Започнах да чета много сериозно и разбрах, че с детския си телескоп съм видял „Мъглявината Андромеда“. Тогава си купих на руски език книгата „Мъглявината Андромеда“. Тя е научна фантастика, а аз все още не знаех руски, но хванах един речник и с помощта му прочетох петстотин страници книга. Това ме запали в две посоки – фантастиката и руския език. Така съвсем обяснимо завърших руската гимназия в Стара Загора, а цялото ми юношество премина в Обсерваторията на Стара Загора, която тогава се казваше, а и сега се казва „Астрономическа обсерватория Юрий Гагарин“. Там с една тайфа приятели по цял ден си говорехме за фантастика, за Космоса, за звездите…

Университетът и теоретичната физика

От малък си мечтаех да стана експериментатор. Когато влязох в Университета направо ми провървя, защото имах удивително добри професори, които четяха блестящи лекции. Аз до ден днешен, въпреки че съм бил къде ли не по света, не съм попадал на толкова добри лектори. Може би най-добрият сред тях беше професор Иван Златев, лектор по теоретична физика, на когото станах дипломант.

След като защитих първата му работа беше да ме „хване за ръката“ и ме закара в Института за ядрени изследвания в град Дубна в тогавашния Съветски съюз, сега Русия. Намира се на около сто и петдесет километра от Москва. Създаден е 1956 година и много важно е да се знае, че България е негов съосновател и съсобственик.

Тогава беше нещо като отговор, може би не бих казал точно конкуренция, но нещо подобно на института в ЦЕРН, Женева, който е създаден година преди този в Дубна. Но времената бяха такива. Състезавахме се с „лошия Запад“. А Институтът в Дубна и до този момент е нещо основно в живота ми, защото съм ръководител на българската група тук. Тя е от около тридесет човека, предимно млади хора физици.

Какво означава да правиш експерименти в областта на физиката? Защо е важно да продължаваме да изучаваме световете – този, в който живеем, и този, който е нашата Вселената?

Това е изключително интересна, но и скъпа работа. Съвременният физически експеримент изисква милиарди долари. Ето например, когато през 2015-а откриха Гравитационни вълни, аз разговарях с един Нобеловите лауреати, който се занимаваше с това, и той ми каза, че са вложили от порядъка на два милиарда долара, но вероятно са доста повече. По подобен начин, когато в ЦЕРН, Женева откриха така наречения „Хигс бозон“ като направиха един гигантски ускорител, разправяха, че са похарчили към четири милиарда, но истината е, че са похарчили към двадесет и пет милиарда. Като попиташ дори американските учени кой е най-добрият начин да правиш експерименти във физиката на елементарните частици, те отговарят, че за тази цел най-добре е да си купиш самолетен билет и да отидеш в Женева.

Но да ви кажа тази работа с експерименталната физика, на която сме посветили живота си е доста неблагодарна. Понякога един експеримент може да продължи години. Не знаеш как ще завърши и като правило повечето резултати са отрицателни. Но във физиката отрицателният резултат е по-ценен от положителния, защото закрива много от пътищата за изследване и е ясно, че там няма нужда да се влагат повече пари и да се хабят ресурси. Докато положителният какво? Ще вземат няколко души награда, ще ръкопляскаме и после какво?…

Зад тези думи долавям отново усмивката на Пламен. Тя прозира дискретна и многозначителна. За пореден път в този разговор той хем разяснява огромното усилие, което учените полагат докато откриват невидимото с човешко око и държи на значимостта на работата им, хем сякаш и не пропуска нито една възможност на „намигне“ на усилието. Докато мисля върху казаното и през него се опитвам да усетя личността на човека, който ми говори, чувам Пламен:

За мен отговорът на въпроса защо са важни експериментите и теориите във физиката се състои в кратка формулировка – аз не мога да живея без това!

Настъпва пауза, думите му са толкова искрено казани и нетърпящи въпрос, че приличат на финал или на ново начало на разговора ни… Паузата е толкова дълга, че дори се чудя дали връзката не е прекъснала, когато отново чувам гласа на Пламен. Този път обаче дяволитата усмивка отново е изместила вълнението от казаното преди малко. Вече знам, че ще последва кратка история или шега:

Ще цитирам и един голям физик-теоретик и Нобелов лауреат Ричард Файнман, който отговаря на въпроса, защо експериментите във физиката са важни и има ли полза от тази наука, по следния начин и дано не ви прозвучи скандално, но Файнман казва: „Понякога от секса има практически резултат, но ние не го правим заради това."

Питам ви защо е важна експерименталната физика, тъй като днес постоянно говорим, че хората са настроени консуматорски. Че ги интересува само ползата от нещо за самите тях. А аз си мисля, че в откривателството има голяма доза романтика, не в сълзливия ѝ вид, а в широтата на представите за живеене.

Така е. Прагматизмът не е лошо нещо, но човек трябва да има нещо и в душата си и да не спира да го носи през целия си живот със себе си. Аз например съм понякога твърде емоционален, направо вредно емоционален човек. И тези емоции понякога ми пречат, но съм такъв. Това съм аз.

Черните дупки – да се преразгледат основите

Теоретичната физика е метод, а не наука. През последните двадесет години се занимавам с Теория на гравитацията и Астрофизика. Ценното е, че Гравитационните вълни и процесите около тях най-после позволяват да бъдат експериментално изучени. Например няма начин да не сте чували за Черните дупки. Истината е, че на сериозно научно ниво все още не знаем какво точно е това. Понятието „Черна дупка“ е възникнало чисто теоретично на базата на някакви изчисления, за които нямахме доказателства, че трябва да се прилагат към съществуващите обекти. Наблюдаваха се някакви обекти, те имаха някакви свойства, но не беше доказано наистина, че тези именно обекти са Черни дупки. Сега получихме в ръцете си съвършено нови, много мощни методи за наблюдаване и експериментиране. Откакто откриха Гравитационните вълни, започнаха да се търсят алтернативни обяснения за реално наблюдаваните обекти. Това води до необходимостта да се преразгледат основите, трябва да се построи теория. И аз днес се занимавам с това.

Как един обикновен човек трябва да си представя Черна дупка?

Най-общо това е дупка в пространството, но такава дупка, че от нея нищо не може да излезе – нито светлина, нито каквито и да било сигнали. Границите ѝ се наричат „Хоризонт на събитията“. Въпросът е, че все още никой не е успял безспорно да докаже съществуването на такова нещо в реалната природа. И има учени, които казват, че няма как да се докаже. Това не е вярно. Аз имам доста публикации, които са признати в научния свят, в които давам някои отговори. Представете си един басейн с вода. В този басейн има два канала, от които водата да изтича. При всяко движение в басейна, ако например влезете в него да се къпете, на повърхността ще се образуват вълни. Тези вълни имат определена дължина и честота. Най-интересното е, че ако в басейна няма „дупки“, като Черните дупки в Космоса, тези честоти са строго определени и ние умеем да ги пресмятаме. Ако обаче има дупки, от които водата да изтича, честотата се променя. От измерването се разбира има ли дупка или няма. Аз съм един от хората, които се занимават с този въпрос и публикациите ми по тази тема са признати в цял свят. Лошото е, че колкото и да са мощни компютрите, колкото и да са скъпи експериментите за откриване на гравитационните вълни, те засега нямат достатъчна чувствителност, за да измерят честотите.

Съветският съюз, Русия и Дубна

Когато за първи път отидох там през 1972-а, а и след това през 80-те, Съветският съюз поразяваше с мащабите си, капацитета и ресурсите си. Но не само. Те се отличаваха и с много доброто образование. Само малка скоба ще отворя, че сега вече не е така, защото след падането на Желязната завеса много от техните учени заминаха да преподават по света. Аз толкова силни математиците като техните не съм срещал и до ден днешен. Факт е, че в най-големите европейски университети катедрите по математика и физика се оглавяват от руски учени. Та, когато дойдох тук за първи път, имах възможност да говоря с толкова високо квалифицирани учени, които тогава за мен бяха икони, а и до днес си остават икони. А руснаците са много контактни и добронамерени и това, че те бяха истински светила в науката, не им пречеше да говорят с мен. Гостувал съм в домовете им в Москва и Ленинград (днес Петербург).

Но това, което най-много ме порази тогава там, е свързано с човечността в отношението между хората. Те са една от най-изстрадалите нации в света, особено през и след Втората световна война и имат особено отношение към света и хората. Те са убедени, че ако не се подкрепят един друг, независимо от националността, животът ще бъде много по-труден. Също така са убедени, че онези там горе каквото и да правят, важното е обикновените хора да си помагат, да са сплотени. Това е една особена взаимопомощ на ниво човешки контакти, между самите хора.

И още нещо поразяващо имаше там – беднотията. Те живееха в комунални жилища по две-три семейства с обща кухня, тоалетна и баня. По пътя от Дубна до Москва имаше само класическите дървени къщи с една печка вътре и хора и животни живеят заедно, в едно помещение, защото зимата е сурова. Сега, разбира се, вече не е така, но тогава беше направо стряскаща бедността. Но руският човек е много особен. Ще ви разкажа една история. Представете си времена, в които хората са изключително бедни, няма какво да се яде, няма къде да живеят. Това са времената на студената война и всички живеят в страха от възможността за нова война, при положение, че те още не са се съвзели от предишната.

Аз присъствах на едно профсъюзно събрание, на което раздаваха около стотина квартири на служителите си. И представете си, стават хора, ветерани от войната, които никога в живота си не са имали собствен дом и място за живеене. Чакали са да им бъде дадена квартира години. Става такъв човек и казва: „Аз се отказвам от квартирата, която съм чакал четиридесет години, защото виждам, че може отново да избухне война. Дайте парите за моята квартира за въоръжение и да спрем евентуално бъдеща война…“ И този човек ги казва тези неща с пълното убеждение, че това е единственото решение…

Едни хора, съсипани от войната, на които им се обещаваше, че осемдесетте ще живеят в разкош… разбира се, това не стана… както и при нас… И до днес да си купиш жилище в Русия е почти невъзможно. Цените са космически високи, особено в Москва, който днес е много, много скъп град.

Ако тогава, навремето, този народ се е страхувал и е вярвал от заплахата за нова война, как е сега? В какво вярват днес руснаците?

Това е сложен въпрос, защото руснаците съвсем не са някаква единна маса. Има различни хора. Това, в което обаче и до днес никой не се съмнява е – да става каквото ще, само да няма война. Това е, което до ден днешен ги обединява всичките. Аз пътувам много из Русия и говоря с хората. Те казват: „Всичко друго можем да понесем, само да няма пак война…“… Разбира се, младите хора търсят начин да подредят живота си. Например в Москва млад човек за по-малко от две хиляди долара няма да си мръдне пръста и да започне работа. Но наистина това, което обединява и младите, и по-възрастните, е страхът да няма нова война.

Спекулира ли днешната власт с това натрупване на страх от война, за да държат хората в примирение срещу нещата, от които не са доволни?

Да ви кажа, масовият руснак не е чак толкова недоволен. Те се стремят да си купят жилища, които сега са огромни, не като едно време, когато космическата станция им се струваше широко място. Режийните им са по-евтини от тези в България. Купуват си японски и европейски коли. Въобще, ако работят в много отношения нямат българските проблеми. Има и недоволни, разбира се. Интелигенцията им, към която и аз се числя, съдбата ѝ е да е недоволна от управлението, но то това ѝ е работата на интелигенцията – да е недоволна.

Питам ви, защото знаете за санкциите на ЕС и САЩ срещу Русия. Проблемите с Украйна. Това са все неща, които светът говори постоянно.

Да. Но за руснаците е хубаво да се знае, че не обичат чужденци да им дават акъл. Те си виждат и знаят недостатъците, но когато чужденец им ги казва, стават много чувствителни. А и да ви кажа, аз не виждам голяма разлика между САЩ и Русия поне по отношение на манията че са велики, че в голяма степен всичко име е позволено.

Да, но отношенията между Русия и Украйна, кризата в Азовско море, Крим… това са все проблеми, за които руското правителство е критикувано от Запада.

Да, разбирам какво ме питате. Но има и една друга гледна точка, за която често Западът не си дава сметка, защото не познава добре самите руснаци. Разпадането на Съветския съюз създаде конфликтни точки не само в Украйна. Но повярвайте ми, вие никога не може да убедите руснаците, че украинците са нещо друго, освен руснаци. На Русия като държава коренът ѝ е Киевската държава, оттам започва. Историята е сложно нещо, но все пак…

И си мисля, че една от грешките, които Европейският съюз направи, е, че тръгна по пътя на санкциите срещу Русия, защото това тласна Русия в обятията на Китай. И въпреки че отношенията между Русия и Китай винаги са били сложни, сега те гледат едни към други, защото имат общ враг. Много по-дипломатично издържан ход според мен щеше да бъде, ако Русия беше приета в ЕС. Тогава нещата щяха да изглеждат другояче.

Да, наистина Русия се движи бавно по отношение на демократизацията. И да, напредъкът ѝ е незначителен сравнено с други страни, но все пак за една гигантска страна има голям скок. Защото за тези мащаби по-бавните процеси са обясними. А и да не забравяме - тя е най-голямата европейска страна, с огромни ресурси и според мен щеше да е от полза на ЕС във времена, когато той е толкова нестабилен.

Големите неща са неустойчиви…

Хората живеят с много заблуди и често пропускат нещо много важно. Принципно всеки иска да успее с нещото, с което се е захванал, и ако е възможно това да стане максимално бързо. Сякаш никой не е склонен да изчака например десет години, за да види резултата от усилията си. А има неща, на които им трябват и сто, и повече години, за да се случат. Ето например всички си мислим, че Земята е вечна, че Слънцето или Галактиката са вечни. Но това е една самоизмама. Земята се е родила преди пет милиарда години, но астрофизиците знаят, че е Слънцето след пет милиарда години няма да съществува каквото го знаем и цялата Слънчева система ще се разруши. Но като кажеш на някого пет милиарда години, той ще ти отговори – мен какво ме интересува, мен тогава няма да ме има. И това е разбираемо… Просто казвам, че мащабите, в които хората разсъждават и мащабите, по които се движи Вселената, са коренно различни.

Вие казахте, че любовта ви към физиката е започнала с прочитането на една детска книжка „Ян Бибиян“. И в това се съдържат много човешки качества като мечтателност, вяра, наивност – все емоционални определения на погледа към физиката като наука. Промени ли се тази емоция днес, когато вместо детския телескоп имате на разположение огромно знание и мощни компютри, с които правите експерименти и успявате да докажете или отхвърлите твърдения?

Разбира се, че романтичният поглед към небето остава, но към всички емоционални представи, които изредихте, искам да добавя и още една – любопитството, което успях да запазя и досега. Важно е това, което правиш, да ти е интересно. Черните дупки са ми много интересни, затова продължавам да мисля, да експериментирам, да търся отговори. Една част съм намерил, много не съм успял, затова и продължавам да се занимавам с тях, защото това е най-интересното – да нямаш още отговор. Никога не съм си поставял за цел да печеля много пари от това. Е, ако спечеля милион долара, ще си купя най-скъпия компютър, за да работя пак същото на него.

Моля, бих искала да ви поставя в една хипотетична ситуация. Какво бихте предпочели: да е нощ, да лежите на една поляна и да съзерцавате звездите, мечтаейки и представяйки си какво има там и да питате: „там ли си, има ли те“… Или да седите пред компютъра, за да докажете или отхвърлите една теза?

И двете.
(Смее се.)
Но първото е малко минал етап от времето в Стара Загора, когато лежахме на тревата и гледахме звездите. И сега бих го направил с удоволствие, но тук около мен няма място, от което да се виждат добре звездите. В Дубна има много красиви залези и изгреви, аз съм на сто и петдесет метра от Волга, руското небе е едно много искрящо синьо небе, въобще небето е смайващо нещо. Но жена ми трудно ме отлепя от компютъра… То на пръв поглед за човек, който не е в играта, това, което се вижда на компютъра ми е сухо…

Смеем се и двамата и Пламен продължава:

Като говорим за небе, най-поразяващото за мен небе е в Троянския Балкан. Няма такива звезди, каквито съм виждал там… това никога няма да спре да ме впечатлява. За съжаление нямам снимка оттам.

Къде срещнахте съпругата си?

Отново усещам в Пламен усмивката, която всеки миг ще се превърне в смях ...

Хайде познайте?

Казва ми той много значително. Не се колебая, отговорът ми идва интуитивно, защото такава среща мога да си представя само на две места – на някоя поляна, където се виждат звезди или във Физическия факултет. Казвам предположенията си на Пламен. Той започва да се смее,

Имате удивителна интуиция, защото и двете са почти верни. Първата ни среща беше на един студентски празник на Факултета по физика. Когато я видях там си помислих, че не съм виждал толкова хубаво момиче. После отидох в казармата, а като излязох оттам ме назначиха за асистент във Физическия факултет. Бях квестор на един изпит и тя не можеше да сметне един интеграл… Казах ѝ – спомнете си „вечно зелената субституция“… тя помисли и се справи…

Вечно зелената субституция?

Отново усмивка...

Да. На жаргона на студентите от моето следване, а може би и досега, това се нарича "вечно зелената субституция" в смисъл на вечно вършещото работа заместване на променлива при пресмятането на определен вид интеграли, която опростява задачата и я решава бързо докрай. Обикновено за объркване на студентите задачата се формулира сложно и "страшно" , но ако се сетиш какъв е ключът, вратата се отваря лесно. Е ако човек е добре подготвен, една фраза му стига за да тръгне по правилния път.

Ако ми позволите, бих превърнала понятието в метафора, която да изглежда така: пътят към съпругата ви явно е бил по-дълъг от една „субституция“?

Така е. Малко по-късно, след този изпит, ме изпратиха на бригада в Орешака, в Троянския Балкан. Една вечер вървя през гората и някъде срещу мен чувам женски гласове. За да не ги изплаша, извадих едно фенерче и си светнах в лицето, сам на себе си… а срещу мен беше бъдещата ми съпруга… После лека-полека, знаете как стават нещата… Но и до ден днешен се смеем като аз ѝ казвам: "Кой ме запозна с теб в тая тъмна доба?" Но всъщност аз сам се запознах с нея…

Значи и тя е физик?

През смях Пламен ми обяснява:

О, при нас физиката е някаква драма. Аз съм физик, брат ми е физик, жена ми е физик, нейните двама братя са физици и когато се роди синът ни, ние си казахме, каквото ще друго да е, но да не е физик… Така и стана. Когато Петко, синът ни, беше на две годинки, донесох вкъщи един компютър „Правец 8“ и той седна на него и май не е ставал от компютър до днес, но не е физик.

В тази рубрика има няколко въпроса, които винаги задаваме на гостите ни. Единият е какво според Вас е свобода?

Преди шест години ме пенсионираха като преподавател в Университета. Тогава тръгнах с кутия бонбони да черпя и всички ме питаха: "Не тъгуваш ли, че са те пенсионирали, на какво се радваш толкова?" А аз им отговорих, че това, на което се радвам, е, че ангарията свърши и аз съм свободен да правя само това, което истински ме интересува и ми доставя удоволствие. Сега освен в Русия, мога да пътувам по цял свят, имам си грантове, вдигам си шапката и заминавам. Вече съм на достатъчно години, имам достатъчно опит, всичко на този свят ми е ясно за битовите неща, разбира се, в науката не е така, и от нищо не ми пукa.

Може би, в този контекст въпросът от какво ви е страх е излишен?

О, не! Страх ме е в личен план да не се наложи да изпратя от този свят някой от най-близките си… А иначе погледнете света, хората винаги са намирали начин да се трепят с каквото имат – със сопи, с тояги, с бомби… това безразсъдство винаги ме е тревожело.

Синът ви живее на другия край на света, в САЩ и се занимава нещо много специфично и важно за човечеството. Интересен ли ви е човешкият геном?

Да! Това, което той прави, е изключително важно! Защото е изцяло нова област в науката, за която още няма методи на изследване, тъй като сега прохожда, а информацията е гигантска, но е бъдещето за човечеството. Единственото, за което ми е мъчно и си го продумахме преди няколко седмици, когато се видяхме в София е, че се виждаме за кратко и се разминаваме на Терминал 2.

Какво работи Петко Физиев, синът на Пламен Физиев , може да прочетете само след седмица, единствено в „Отвъд границите“.

Градация на мащабите

Вече си мислех, че разговорът ни с Пламен полека-лека приключва, защото продължи около два часа, изпълнени с истории, метафори, дълбочина. Казвам му, че много бих се радвала да се видим на живо, когато дойде в България. И тъкмо си обещаваме как ще пием лимонада някога някъде в София, когато Пламен ме изненадва с въпрос:

Как според вас се раждат новите мисли?

Замълчавам. Мога да отговоря много неща – и философски, и житейски, но знам, че ще отнеме време да изложа цялата си теза. Но нещо в начина, по който ме попита, ме човъркаше. Мен ли пита, себе си ли…?... Търся какво стои зад въпроса, какво иска да ми каже с него Пламен. Решавам да съм кратка:

Мислите се раждат на базата на човешкия опит

Да, това е така, но какъв е механизмът им?, пита той настойчиво

Биофизични и биохимични връзки.

Отговарям, но вече знам накъде ме води – към история, метафора, илюстрация. Чакам с усмивка това, което ще ми каже той.

Въпросът наистина е многослоен. Но все пак има градация на мащабите. Ако вземете една физична система, тя е изградена от много частици. Като ги свържете, се получава ядро и това е един мащаб. После се образуват атоми, а като сложите много атоми това вече е химия… и така стигаме до биологията. Но това съвсем не означава, че ние от гледна точка на физичните закони можем да обясним какво става на биологично ниво. Защото това е друг мащаб, който създава свои закони.

Проблемът как правим открития според мен има практически смисъл. И той е свързан с механизма, който реализира нещата.

На биологично ниво е ясно, че са биологични взаимодействия, в основата на които стои химията. По-надолу има и физика, която на пръв поглед няма голямо значение, но това според мен не е така. И тезата ми е следната: Има едни Теореми на Тюринг, който доказва, че ако вземете една система, която се управлява от законите на класическата Механика, колкото и да е сложна тази система, в нея не може да се роди никаква мисъл, няма нова информация. Все пак обаче, ние мислим и даже от време на време измисляме нещо, откриваме нещо. Значи трябва да се търси друго нещо.

От гледна точка на физиката това „нещо друго“ трябва да е така наречената Квантова механика и нейните закони, които са доста различни от законите на класическата Механика, където ако пуснете едно топче, то под действието на някакви сили върви по определен начин. Аз мога да го сметна и нищо повече не може да му се случи извън тези рамки. В Квантовата механика е различно. Мога да я оприлича на процесите, които се случват на хора в различни области – музиканти, артисти и т.н., които понякога изглеждат сякаш се пренасят в други светове. Това се случва на всички ни, когато търсим решение на проблем, върху който работим. Това е една особена концентрация, която води до решения, които колкото и да търсим насила, не идват сами. Тоест, вероятно откривателските мисли са свързани с тази особена концентрация, която те пренася в други светове, където можеш да изживяваш нещата, които те интересуват. Как се раждат мислите? Нямам отговор, но имам хипотези...