Днес в „Отвъд границите“ пътешестваме в света на журналистиката. Може да я хулим или обвиняваме, но имаме малко основание да мислим, че ще я прогоним от домовете и навиците си. Това е светът, който формира нагласите ни - коментира, обобщава, разказва истории и събития от места, където не сме били. Затова едно пътуване през журналистиката, в което можем да огледаме представите си за истина, стремеж и свобода си струва. А още повече, че то се случва през погледа на проф. Христофор Караджов. Днес той е преподавател по журналистика в Калифорнийския университет. Пътят му дотам е истинско приключение както на словото, така и на всичките му отражения.

„The Dallas Morning News”.

Седяхме с колегата ми Боби Инграция, криминален репортер, в стая точно над гаража, в който Джак Руби застрелва Лий Харви Осуалд. Всичко е много историческо, атмосферата е… е, може да си представиш. Та седим с колегата ми там и той ми казва: "А бе, в момента няма никакви криминални събития, но ми казаха да напиша за това колко е горещо времето днес. Ако искаш, погледни, дали и ти можеш да добавиш нещо към материала ми?".

И аз започвам да гледам прогнозите, някакви исторически сводки, такива неща, и написвам един параграф, ама буквално няколко изречения и му го давам принтиран, (тук Фори спира да говори за миг и през смях продължава) колегата ми поглежда параграфа и ми казва изумен: "Ама ти можеш да пишеш!". А аз му отговарям: "Ами, мога…". А то бях написал буквално няколко изречения. Но той ги включи тези няколко изречения в материала си и дори ме беше цитирал, че аз съм участвал в написването на публикацията.

И това беше първият ми материал за американски вестник. Всъщност за един от десетте най-големи вестника в САЩ и най-реномирания в тази част на страната „The Dallas Morning News”.

Как стигна до точно този вестник?

Почти на майтап подадох документи за един конкурс през 1996 година за програма, която събира журналисти от цял свят, по-скоро от страни, в които нямат все още добре изградени журналистически школи. И България беше една от тях. Програмата се казваше „Alfred Friendly Press Fellowships“. Заминах първо във Вашингтон за един месец, където имахме кратко обучение – семинари разни, в които ни учиха как точно се пише по стандартите на американската журналистика.

Когато това обучение приключи, ме изпратиха в Далас (Тексас – б.р.) и започнах стажантска програма във вестник „The Dallas Morning News”. В началото си мислех, че е една среда, която познавам, а то се оказа, че въобще не я познавам. Имам предвид, че аз съм завършил журналистика в България и бях работил шест-седем години за няколко издания – бях правил журналистически разследвания за в. „Диалог“, пишех за „24 часа“, а това деветдесетте беше Вестникът с главна буква! Но в САЩ беше друго.

©Antonio Campoy

©Antonio Campoy

И така, започнах работа в „The Dallas Morning News”. Преди да напиша параграфа за времето, който колегата ми публикува в своя материал, всички бяха много мили с мен, но и никой не ми даваше да напиша и ред. Сякаш си казваха – е, хубаво, дошло някакво момче от България, нека седи в ъгъла и да гледа как ние работим, защото никой не очакваше, че мога да пиша. До момента, в който Боби Инграция един вид ме откри. След това нещата се промениха.

Когато попитах Фори какъв човек е бил Боби Инграсия, той се усмихна и сякаш се върна в онова време, помисли за миг и събра образа на колегата си в две изречения.

Боби беше много готин. Караше един голям кадилак като този на Ник Нолти в „48 часа“ или на Никалъс Кейдж в „Да напуснеш Лас Вегас“.

Какви материали продължи да пишеш за вестника?

След „пробива“ с Боби, първо започнаха да ми дават мънички неща, докато един ден не ме изпратиха, заедно с една фотографка, взела „Пулицър“ за международен репортаж, да отразим някакъв лагер за дечица с увреждания. Качвам се на колата, там не е като тука, да ти дадат служебна кола, да се натоварите цял екип хора и т.н… Та качвам се аз на колата, тя на нейната и тръгваме към мястото. Отивам аз при тези дечица да пиша фийчър (feature story, вид журналистически материал – б.р.) за тях. Когато стигнах там, намирам много мили хора – възпитателите, децата, всичко е много хубаво. И аз си помислих: “Леле, изпратиха ме в трета глуха, тука няма нищо кой знае какво”. Защото в България бях свикнал да ходя все по важни събития – Министерски съвет, Парламента, протести… и да отразявам такива неща…

Но си написах материала за децата, предадох го на Стив Харис – редактора ми. Той го прегледа и дума не каза. На другия ден отивам в редакцията на работа и всички ме гледат едно особено, идват при мен и ме поздравяват, тупат ме по рамото, казват ми „браво“… И аз се чудя какво става. Поглеждам броя на вестника – моят материал публикуван под „челото“ на вестника, на първа страница. Заедно с една голяма снимка на детенце, което язди конче.

Тогава разбрах нещо много важно за американската журналистика – регионалните истории, новини и въобще всичко местно е по-важно от каквото и да било международно. Ще ти дам един пример за това. Пак тогава правих интервю с Лех Валенса, който беше на посещение в САЩ. Говорих с него повече от час и написах страхотен материал, но този материал беше сбутан в две колонки някъде по последните страници на вестника.

Как изглеждаше редакцията ти там?

Едно голямо помещение, всички заедно, не като тук, по стаи. И доста тихо ми се видя. Даже имам една смешна история от тогава. Това беше времето, когато компютрите все още не бяха навлезли масово и в редакцията имаше един голям компютър-майка, чиито модем вдигаше ужасен шум – правеше „чкър – чкърррррр… ". Та аз като отидех при този компютър да търся някаква информация, той започваше да издава тия звуци и всички ме гледаха едва ли не с укор, че нарушавам тишината в редакцията.
(Докато Фори обяснява и имитира компютъра в редакцията си и двамата започваме да се смеем).

Имаш ли спомен за Щатите, когато за първи път слезе на летището там?

О, да! (развеселява се отново) Сега ще ти разкажа: Слизам на летището в Ню Йорк, качвам се в един от автобусите, които посрещат самолетите и един огромен черен шофьор на автобуса, с униформена шапка започва нещо да ни говори с кошмарен бруклински акцент. Аз съм завършил Английската гимназия в София, но нищо не му разбирам. И си казвам: "Леле, какво говори този човек, къде съм попаднал, една дума не мога да разбера в тази държава, ако всички говорят така".

След това ме лъхна влажната жега на Източния бряг... Качих се на свързващия полет за Вашингтон. И ето ти нова смешна история:

Пилотът беше с много хубаво чувство за хумор. Излитаме и той казва: "Ние ще кацнем във Вашингтон, само ако има желаещи да слязат там. Моля, тези, които искат да слязат там да си вдигнат ръцете". И гледаш в самолета как хората учудени започват да си вдигат ръцете.
Фори разказва историята през смях, не мога да се въздържа и аз. Едва чух края ѝ: "Естествено, че кацнахме във Вашингтон, но беше забавно, много забавно да видиш лицата на хората, когато разбраха, че това е шега.

България и журналистическите стандарти

След тези пет месеца какво се случи? Тогава ли реши да останеш в Щатите?

Да. Тогава реших, че това е държавата, в която искам да се върна и да пробвам да продължа образованието си по журналистика. Но трябваше да се върна в България. Прибрах се точно по време на Жан Виденовата зима (декември 1996г. – б.а.). После дойдоха събитията от 1997-а и 10 януари, когато бях репортер по площадите. Тогава станах заместник-главен редактор на списание „Сега“, работех и за „24 часа“. И на двете места се опитах да въведа американските стандарти на писане. Но много не ми се получи.

Каква е разликата между журналистиката в Щатите и в България?

Това, което научих в Щатите, е как един журналист трябва да работи много съвестно с източниците си. Това в България го нямаше тогава, а и сега го няма. Там, в Щатите не можеш да публикуваш материал, ако не си го проверил поне от две независими други места. За пример, когато работех в „24 часа“, Ани Крулева, прокурорът, беше казала нещо за Филип Димитров от трибуната на НС и ние се чудим да го пуснем ли във вестника или да не го пускаме. Влиза Валери Найденов, който тогава беше главен редактор и казва: “Пускайте го, щом го е казала, значи го пускаме, утре ще проверяваме дали е вярно. Важното е, че е шокиращо и сензационно и ще направи тираж.”

В Далас такова нещо нямаше. Винаги се търсеше информация от няколко места. Вниманието към детайла и фактите беше изключително голямо. Постоянно ме питаха – ти къде го видя това, къде го провери, сигурен ли си… никакви анонимни източници не се публикуваха, докато не се убедиш, че това, което ти казват е истина. А тук, дори и като заместник-главен редактор на списание „Сега“, не можах да наложа този начин на работа.

Завръщане в Щатите

Кога се завърна в САЩ?

Бях подал документи за няколко университета в САЩ. Приеха ме навсякъде, но избрах Калифорнийския, защото ми дадоха стипендия, бях женен с дете и трябваше да имам някаква финансова сигурност.

Края на август 1997-а се върнах в Щатите и започна да уча докторантура. Днес преподавам в три класа журналистика. Единият ми клас е репортерски техники и етика, в който студентите ми получават задачи да правят интервюта, да пишат и да си усъвършенстват репортерските умения, както и да отсяват фактите. Другият е по международни медии и третият е по медийно право.

Какво е първото, което правиш, когато влезеш в нов клас?

(през смях) Опитвам се да изглеждам хем приветлив и приятелски настроен, хем страшен, защото те не бива да се отпускат и за миг…

С какво не правиш компромис по отношение на студентите ти?

С плагиатството, не търпя никакво преписване и плагиатство.


Ти си се срещал с много личности. Има ли някой от тях, който истински те е впечатлил?

Хм… вчера бях на една конференция за бъдещето на автомобила. На нея се запознах с главния конструктор на „Тесла“. Аз харесвам тази кола много. Имам приятел, в чиято кола често се возя, но имам и проблем с нея. Тя е много гладка отвътре, няма място, където да се хванеш, а аз съм в инвалидна количка и за да се кача в кола ми трябва дръжка, за да мога да се издърпам за нея и да вляза вътре. И му казвам на този човек (конструктора – б.а.): “Абе, защо не помислите за такова решение?” А той ми отговори: “Никога не се бях замислял за това, но ще го направя”.

Ето такива срещи имат значение наистина. Иначе много ме впечатли срещата ми с Анди Гарсия. Видях го на представянето на един негов филм за музикантите в Куба. Страстта в живота му е да популяризира кубинската култура. Много е сърдечен и земен.

Пречи ли ти в непринудените разговори с хора журналистическото, онова, което постоянно те кара да питаш?

О, да! (усмихва се) Пречи ми. Това, че нещо постоянно ме дърпа за езика да задавам въпроси ми е развалило отношенията с много приятели. Но тая тръпка е уникална – постоянно да искаш да знаеш още и още, да разказваш истории, да събираш информация. Дори на студентите си това им казвам всеки път. Талантът, умението да пишеш – това е хубаво, но най-важното качество е любопитството, да търсиш и да те интересува, да искаш да знаеш.

Онзи ден се запознах с Артър Ед, военен репортер от Виетнам, ами… какво да ти кажа – колос. Като си говорихме с него и той това ми каза, колко е важно да искаш да питаш и да можеш да задаваш правилните и неудобните въпроси, независимо дали ще ядосаш някого с тях. Тази есен ще дойде да разкаже за опита си на студентите ми. Такива като него са колоси в журналистиката. Но желанието да знаеш е наистина водещо.

Преди две години бях на митинг на Тръмп. Имаше много хора, които в един момент започнаха да се бият, беше опасно. И аз, въпреки че съм в инвалидна количка, и знаех, че не бива да ходя там, защото могат да ме наранят и няма как дори да избягам, ако нещо се случи, въпреки това влязох в центъра на събитията, защото исках да видя и да знам от първо лице какво се случва, защо се случва…


Как се възпитава липсата на страх от неудобните въпроси към силните на деня? Или тази липса на страх я носиш вътре в себе си?

Никой не може да бъде безкрайно смел. То това е глупаво, но има и неща, които преодоляват страха. Това е като скок с парашут. Знаеш, че не може да не се страхуваш, но ако имаш подготовка и оборудване, тогава разчиташ, че те ще работят и ще ти помогнат, когато скочиш от самолета. Това ти помага да преодолееш страха. Същото е и в журналистиката. Ако си подготвен, няма защо да се страхуваш от хора с много власт.

Но моят адреналин и моят характер лесно кипват, когато съм свидетел на несправедливост или лъжа. Преди дни бях на конференция, на която един известен човек откровено лъжеше и аз побеснях, в мен се надигна страхотен гняв. И исках да стана и да му се развикам и да го питам защо лъже тези млади хора, които го слушат. Но тогава си казах, че е по-добре да се въздържиш да го наругаеш пред всички. По-добре е да формулираш един въпрос, но той да е точният, неудобният и с него да го зашлевиш пред всички.

Това е професионализмът – да запазиш спокойствие и да формулираш въпроса, който ще изобличи лъжеца. Това е изкуството в журналистиката.

Какво е свобода?

За журналистиката това е възможността да вършиш работата си, да следваш съвестта си, професионализма си и това да не доведе до момент, в който някой ще те уволни за тези ти качества. И, да, пълна свобода няма в нищо, но истината трябва да е водещата. Да казваш истината е най-важното и това в някои ситуации действително изисква голяма смелост.

В какво вярваш?

Вярвам в това, че човек определя съдбата си до голяма степен. Единственото нещо, което истински зависи от нас е нашето отношение към света и към другите. Ние не можем да контролираме до край какво се случва със света и какво правят другите, но когато имаш правилното отношение, това е начин да промениш нещата около себе си. Това не е същото като да контролираш света, но нашето отношение и позицията ни как приемаме това, което ни се случва, това е нещо, което зависи от нас и можем да контролираме. Така човек се справя с драми, разочарования… Това разбира се е лесно да се каже, но е трудно да го постигнеш. Нещата понякога се случват без да имат вътрешен смисъл, но ти можеш да придадеш смисъл на това, което се случва и то с ролята, която си избереш в него, както и с отношението си към него.

Това научих от начина, по който приех травмата си, и от начина, по който съм се борил като журналист в България, и от всичко, което преживях в Съединените щати. Това е моята малка Вселена, която ме накара да вярвам, че личното отношение към нещата е важно. Не мога да въздействам за мира в Близкия изток, но мога да науча петнадесет студенти как да отразяват събитията там. Това са малките неща около мен, през които мога да повлияя на света.

За какво мечтаеш?

Ще скачам с парашут един ден, просто трябва да измисля начина, по който да не си счупя краката, когато се приземя. Въпреки, че те са обездвижени и не ми трябват кой знае колко много, но са си мои и не искам да ги нараня!