Расина е почти на 26. Завършва 1-во СОУ в София с испански, английски, история и география. След това заминава за Великобритания, където взема бакалавърска степен по драматично изкуство и фотография в "University of Sunderland“. След което заминава за Лос Анджелис, за да изучава актьорско майсторство в „Академията по актьорско майсторство и театър Стела Адлер“ (The Stella Adler Academy of Acting).

Помня много ясно кацането на самолета. Гледах отгоре колко е равно и подредено всичко. Колко простор има и бях очарована, смаяна и развълнувана. Да не говорим за палмите и океана… И после, когато стигнах до града и видях алеята на славата, и знака на Холивуд, който е на хълма… се почувствах много голяма късметлийка, затова че имам шанса да вървя след мечтата си там, където всичко е започнало и където има толкова много история за киното. Настаних се в един малък хотел до „Холивуд булевард“. Имах няколко дни преди да ми започнат лекциите и исках да се огледам, да видя къде съм и да дойда на себе си от замайването от часовата разлика, а и от голямата радост, че съм в Холивуд. След това с моята съквартирантка си намерихме малък апартамент.

Започваме тази история като филм, защото в нея пътешестваме в света на киното, театъра, емоциите, представите... Градим я от логично свързани кадри, които ни водят към мечтата на Расина да се занимава с театрално и филмово изкуство. Действието се разгръща плавно и динамично, за да ни върне години назад, ето как:

Бях много малка, когато започнах да се занимавам с пеене, свирех на китара, изкарах курсове по фотография. Някак изкуствата винаги са ме теглели към себе си и винаги съм знаела, че изкуството е моето нещо… Затова и с мама избрахме университета в Съндърланд, защото предлагаше възможност да завърша две специалности наведнъж. С мама си говорехме колко би било интересно да пробвам едновременно една специалност, която е зад камерата, и една, която е пред нея, и да ги изучавам паралелно. А и те двете се допълват.

Да, но в същото време ми се струва, че предизвикателствата от двете страни на камерата са различни.

Така е. Артистичността зад камерата е една, защото когато снимаш, трябва да извадиш от някого най-доброто, а когато си пред камерата, трябва да изкараш най-доброто от себе си, докато хора седят и те гледат и чакат ти да направиш нещо. Но зад камерата е много интересно, аз имам опит в портретната фотография и помня колко важно беше да успея да накарам хората да се отпуснат, да се успокоят, да ги предразположа да покажат различни свои лица. Защото човешките лица са необятно нещо.

Портретите, Сенките и Юнг

Какво търсиш в лицата на хората, когато ги снимаш?

Търся откраднатия момент, в който те не застават в поза или роля и не очакват, че ще ги снимам. Защото ние постоянно позираме и се опитваме да изглеждаме по някакъв начин, който ни харесва. Докато на мен винаги ми е бил интересен онзи кратък миг преди позата, преди човекът, когото снимам да се нагласи за позата. Той е много искрен и личен момент.

Интересно, когато си се занимавала с това, ти си била много млада, по време на бакалавърската ти степен. Защо идеята за искреността в човешките взаимоотношения те е вълнувала в толкова крехка възраст, в която обикновено хората са на крилете на надеждата и не се вслушват във взаимоотношенията до такава степен?

Расина не отговори веднага. Въпреки че беше на над 10 000 км разстояние от мен, чувах дишането ѝ в слушалката, сякаш беше до мен и можех да усетя как мислите ѝ преодоляваха разстоянието в някакъв спринт, а тя ги укротяваше. Отговорът ѝ дойде спокоен и уверен.

Още от малка винаги съм се интересувала от хората. Те и взаимоотношенията между тях са най-важното в живота ми. И сякаш винаги съм изучавала хората техните изражения – дръпнати, неискрени или пък обратно – отворени, откровени… Лицата са толкова категорични, когато се променят в различните си състояния. Има неща, които не могат да се скрият в едно лице. Това наблюдавах и наблюдавам все още, когато общувам с някого.

Как изглеждат лицата на искрения момент, хванати в снимка? Какви са те?

Зависи от човека, но най-ценното е, че не са перфектни, а са с непринудени усмивки и коси, леко примигнали… мънички неща, които дават друг живот на лицето. Например много се учудвам, когато гледам с колко много грим ходят съвременните момичета, а аз предпочитам жената да е с минимален грим, за да я виждам нея самата. Но в същото време е важно да разбереш, да усетиш до колко човекът, когото снимаш, се чувства комфортно сам със себе си и да не прекрачваш тези негови граници като го поставяш в състояния, които няма да му харесат. Все пак аз се опитвам в крайния продукт да зарадвам хората.

Има ли момент от времето на портретната фотография, който е оставил силен спомен у теб.

Да! Това е дисертацията ми, когато завършвах бакалавърската си степен. Тогава работих по темата за сянката на Карл Густав Юнг. Търсих и създадох различни изображения, през които мога да представя начините, по които той е описвал сянката в книгите си. Което пак е един вид проява на това какво крием и какво показваме от себе си на обществото и какви сме ние вътре в себе си.

Как изглежда една такава фотография? Опиши ми я, моля.

Това не са ярко изразени фигури, а са в процес на движение. Това са много откраднати моменти. Бях пуснала музика в студиото и помолих моделите ми да танцуват на нея, кой както иска и я чувства. И те бяха със затворени очи, слушаха музиката и се движеха. Само емоции, без да мислят или да се опитват да вкарат някаква хореография. Снимките са на тъмен фон и единственото, което се вижда в някаква светла гама, са лицето и ръцете.

След краткото отклонение до Съндерланд, историята ни се завръща в наши дни, там където бързо обяснява своето начало. Помните ли го? Започнахме разказа си за Расина Павлова така:

Настаних се в един малък хотел до „Холивуд булевард“. Имах няколко дни преди да ми започнат лекциите и исках да се огледам, да видя къде съм и да дойда на себе си от замайването от часовата разлика, а и от голямата радост, че съм в Холивуд. След това с моята съквартирантка си намерихме малък апартамент.


Холивуд, Академията и Сърцето

Защо реши да заминеш за Холивуд?

Винаги съм знаела, че ако ще се хвърлям в актьорската професия, трябва да го направя там, където е сърцето на киното. Не исках да правя компромис с мечтата си, затова тръгнах към Лос Анджелис.

Какво носеше в куфара, помниш ли?

Само неща, от които щях да имам нужда. Но ако ме питаш дали винаги нося нещо в куфара си, което знам е чест въпрос в рубриката ви, хммм, не, нямам нещо, което задължително слагам в куфара си. Но пък винаги си вземам по нещо от България, когато се прибирам. Например последния път ходихме до Родопите си взех от там една малка шишарчица. Но за онзи първи път, когато стъпих в Лос Анджелис носех само най-необходимото... Е, носех и щастие, и надежда...

Какво е да учиш актьорско майсторство в Холивуд?

Расина се усмихва. От нея блика толкова енергия и щастие, сякаш няма по-естествено от това да ми отговори:

Най-прекрасното и вълнуващо нещо, което се е случвало в живота ми до този момент. Учим всякакви модули, свързани с актьорското майсторство. Първо се фокусирахме върху техниката, която Стела Адлер е създала. А тя е базирана изцяло върху това как един актьор може да използва въображението.

Освен това изучавахме как да овладеем гласа си и да работим с него, как да завладеем с него един театър. Същото важи и за модулите с тялото – как да накараме тялото да не представя нас и нашите специфични движения, а да напасне движенията към образа, който играем. Цели големи модули бяха посветени на това как да работим пред камера, как да се държим, когато отидем на прослушване.

Изучавахме класици като Шекспир, Чехов, учехме и много театрална история, история на гръцкия театър. В самата академия се правеха постоянно представления, в които играехме. Играла съм Лейди Макдъф в "Макбет" , имах роли и в още няколко пиеси: Middletown“, "The Crucible", "Jerusalem".

Но искам да ти разкажа за финалното представление, с което випускът ни завърши. То беше една английска комедия от хиляда и седемстотната година, която се казва "The London Cuckolds" на Edward Ravenscroft. Това беше грандиозно представление и много красиво, много цветно, защото бяхме с онези големите рокли, с перуките и порцелановите лица, характерни за времето.


Каква беше твоята роля?

Аз бях в една от главните роли. В пиесата става дума за трима мъже, на които жените им изневеряват или се опитват да им изневерят. И тримата мъже спорят помежду си коя жена е най-вярна. Единият казва – глупавата жена е най-вярна, защото тя не разбира кога флиртуват с нея. Другият твърди, че неговата жена е най-вярна, защото е най-умна и знае как да надхитри тези, които флиртуват с нея. Третият им казва, че нищо не разбират, защото неговата, тъй като е религиозна, е най-вярна. И цялата пиеса върти около това как ние трите жени надхитряваме мъжете си. Аз играх умната жена. Пиесата започва с мен, как излизам на сцената и обяснявам на публиката: "Вижте сега ние какво сме им замислили на тях. Те, мъжете ни си мислят, че понеже сме женени, ще си седим мирно и кротко, ама – не".

Смеем се с Расина и не мога да се въздържа да ѝ кажа, че сюжетът по някакъв начин ми напомня на „Опасни връзки“ и страхотната роля на Глен Клоуз там.

Расина отговаря мигновено:

Ама да, докато се готвехме за пиесата, това беше един от филмите, които гледахме и обсъждахме като някакъв пример за изграждане на женски образи в такива сюжети, които са специфични хем заради периода, хем заради начина, по който хората са общували тогава. Но представлението беше важно не само защото с него се дипломирахме, а и защото на него дойдоха мениджъри и дори след края му имах среща с един от тях, който ми предложи работа. Но преди тази финална пиеса, програмата ни беше толкова интензивна, че не позволяваше да правя нищо в страни. По цял ден бях в Академията и учиш, учиш, учиш… играеш, играеш, играеш… Но се явявах на кастинги за кратки филми, които моите колеги правеха при дипломирането си.

Ти си участвала и в няколко филма, разкажи ми за тях.

В България съм снимала два филма: „Смъртоносна надпревара" ("Death Race"), реж. Don Michael Paul. Филмът е американска продукция, но е сниман в България и Мъже" (реж. Георги Костов). А в САЩ съм се снимала в "The London Cuckolds" на Edward Ravenscroft и съвсем наскоро в "Tu es partout", заглавието на филма е и заглавието на една песен на Едит Пиаф. Беше много хубав сценарий и много хубаво изживяване.

А освен това?

През 2017 г. написах кратък сценарий, който предложих на фестивала Action on Film, който се провежда в Лас Вегас. Беше номиниран за най-добър драматичен сценарий.

А в момента съм асистент-режисьор и сценичен мениджър на продукция на пиесата “Пера” на Дъг Райт, което ми дава нов поглед върху това какво е необходимо, за да бъде успешна една продукция и актьорското майсторство само по себе си. За мен част от ученето и развиването в майсторството идва от гледането как други актьори работят, защото по този начин успявам да разбера и анализирам кое се получава, кое не, кое е интересно да се гледа, какво е необходимо, за да се стигне до финалния резултат на представлението и така нататък.

Участвала си и в кастинги извън академията. Това ние тук сме го виждали само по филмите. Какво е усещането да отидеш на кастинг в Холивуд?

В началото много се притеснявах, то и сега се притеснявам, няма как да е иначе, но вече имам малко по-голяма увереност в себе си. Знам, че съм се подготвила максимално добре за даденото прослушване и оттам нататък всичко е в ръцете на продуцентите. Интересно е, когато отидеш на кастинг за конкретна роля понякога сякаш виждаш много свои образи, като двойници, защото те търсят конкретно лице, конкретна визия, излъчване и се събираме един тип момичета, така да го наречем.

Как протича кастингът за една роля?

Обикновено няколко дни преди кастинга ти изпращат една-две страници от сценария. Ти имаш време да го анализираш, да мислиш над текста, да си представиш героя, да проучиш историческото време, за да подбереш дрехите и прическата, с които ще отидеш на кастинга. Също така е нужно и време да репетираш ролята. Когато влезеш, обикновено има човек, който седи до камерата и чете – подава ти репликите. Хубаво е и да попиташ колко близък план имаш, в който можеш да играеш, дали журито предпочита да седиш или да си прав и такива неща. След това, когато започне, поглеждаш камерата, казваш си името и ролята, за която кандидатстваш, започва да играеш.

Как преодоляваш напрежението?

Расина започва да се смее и през смеха ѝ чувам…

Дълбоко дишане… дишам дълбоко… И си повтарям, че съм направила всичко, което е зависело от мен, че съм се подготвила максимално добре. Но няма как да не си притеснен. Не съм сигурна, но дори и големите имена вероятно също се притесняват. Но хубавото е, че винаги съм попадала на много дружелюбни хора, които ме приемаха много топло.

Какви роли предпочиташ да играеш – положителни или отрицателни?

Отрицателните със сигурност са ми по-интересни, а дори и по-забавни.

Забавни?

Да. Защото е много трудно да накараш публиката да не те хареса. Тоест така да изиграеш ролята, че публиката да ти повярва и искрено да те намрази, да си каже – не го харесвам този герой, защото той е лош. А и от актьорска гледна точка е предизвикателно, сложно, но и забавно да развиеш героя си по този начин. Защото, за да можеш да го изиграеш, трябва да намериш нещо в този герой, което ти лично харесваш в него, да се опиташ да разбереш защо е лош, защо постъпва по точно този отвратителен за всички начин. И през цялото време знаеш, че той е толкова различен от теб и от начина, по който постъпваш ти.

А за да изиграеш който и да е герой наистина добре, трябва да намериш някаква връзка между двата характера – твоя и на героя ти. Защото всеки герой, който е създаден, има някаква истина и някакви принципи, за които се бори. Въпросът е аз като актьор да успея да намеря тези принципи и тази истина и да ги представя по такъв начин, че публиката да разбере героя през моята игра. Аз де факто трябва да свържа публиката с героя през играта си. Мисля си, че образите на лошите герои са написани най-вече защото трябва да покажат неща, които обществото ги е страх да каже на глас. И всички тези лоши неща са визуализирани през тези лоши герои. И затова, добрите герои почти винаги се възприемат лесно от публиката, но с лошите не е така. И да, процесът по изграждането на такъв герой наистина е много интересна работа. Освен това е нещо, за което един актьор трябва да се бори да постигне.

Как започваш да мислиш, за да се поставиш на мястото на един герой, да „влезеш“ в него?

Първо сядам и прочитам сценария като публика – какво се случва, къде са повратните моменти, как се променя действието… След това се фокусирам върху моя герой и чета какво другите герои казват и мислят за него. Също така чета какво е миналото на героя ми, търся в него неща, които се проектират в постъпките му. Искам максимално да опозная човека, който е създаден на хартия със света му, разбиранията му, търся в сценария всяка сламка, улика или следа към героя, колкото да са малки. После чета внимателно всяка реплика на героя си и мисля върху нея – защо я казва, какво произтича от казаното и каква е финалната цел.

Въобще преди да започнат снимките голяма част от работата е анализ. След анализа идва „физическата“ част, тоест как този герой се движи, как става, как сяда, как пие кафе сутринта и всякакви такива малки неща, на които не обръщаме внимание, защото са нещо естествено, но всъщност те също изграждат представата за характера на героя. Ето например тази пиеса, за която ти разказвах, там героите в движението си бяха изправени, с грациозни ръце, съвсем различи от например начина, по който би се движил тийнейджър от 2018 г. Понякога и импровизацията е много важна, защото те откъсва от написаното и помага да доразвиеш героя си.

Всички говорят за великите режисьори. И, разбира се, тяхната роля е наистина безспорна, за да е хубав един филм, но сякаш малко се обръща внимание на великите операторите. В техните ръце обаче, стои голяма част от кадъра. Ти си била зад камера, затова те питам и за тях. Каква е ролята на оператора?

Винаги ми е било интересно, когато съм на снимки да слушам как мисли операторът и какво забелязва. Защото той е човекът на най-миниатюрните детайли. Преди няколко седмици (януари 2019-а - б.а.) снимахме "Tu es partout" и една от сцените беше на пода на една кухня. Снимаме ние и в един момент операторът казва: "Не, не ми харесва, искам да осветим онзи ъгъл". Аз лично не видях разлика между двата кадъра, но той я видя и настоя да снимаме, докато не му харесат и най-малките детайли от осветлението и ъгъла на кадъра. И това са много важни и прецизни процеси.

Страстта, Мечтите и Душата

Когато мисля за изкуството на киното и театъра, все се чудила как актьорите успяват да запазят свежестта, хъса, драматургията, когато се налага да изиграят по няколко дубъла?

Уморително е, но тук идва на помощ страстта, която аз примерно нося в себе си. Страстта и посветеността да изиграя нещо наистина добре. Аз съм така устроена – не приемам нищо по-малко от най-доброто.

А, откъде идва тази страст?

Любопитство. И то любопитство към хората. Страстта да играя е всъщност страстта и интереса ми към хората. Така разбирам поведението и взаимоотношенията между хората по-добре.

Расина мисли известно време и продължава:

Много често ме питат защо съм избрала актьорското майсторство. Избрах го, тъкмо защото искам да вникна в различните типове хора, през актьорството да изживея различни възможности на житейски ситуации и проумея какво кара хората да бъдат такива в тях. Тази професия развива много голяма емпатия.

Емпатията не носи ли болка понякога?

Да, но в същото време съм благодарна, че мога да изпитам такива чувства, защото това ме държи близо до живота и всичко в него.

Ти живееш в Холивуд. Има ли у теб изкушение за среща с големите актьори?

Ами, по-скоро няма. Има възхищение, когато ги видя, защото знам какво са постигнали и с колко труд е станало това. Аз наистина живея доста близо до Холивуд Булевард и доста често затварят улицата, вдигат шатрите и се провеждат премиери. Тогава можеш да видиш големите звезди, но аз винаги се старя да пазя личното им пространство. Наскоро Тарантино снимаше част от филма си тук и аз седях до загражденията, гледах крановете с камерите и атмосферата ме погълна изцяло…

Е, не си ли помисли, че искаш той да се обърне и да каже, а ето го момичето, което търся?

Разбира се, че си го помислих, но… нещата не стават така. Все пак това не е филм, а реалният живот...

За какво мечтаеш?

От другата страна на телефонната линия последва дълга въздишка, после гласът на Расина дойде бодър и засмян:

Мечтая за още развитие, пътешествия и изживявания. Защото животът ми сега започва в тази среда, тук и нямам търпение да видя какво ми е приготвила съдбата.

А аз си помислих, че ще ми кажеш, че мечтаеш за голямата роля, която ще те изстреля нагоре.

Смеем се и двете, после смехът ѝ внезапно спира и отново до мен долита онзи мек, но все пак категоричен и решителен глас:

Е, разбира се и за това мечтая, но това мисля да го превърна в реалност, а не да остане само мечта, която разчита на случайността.

В какво вярваш?

В силата на мисълта. Вярвам и в това, че като хора имаме контрол върху реакциите си и това, което позволяваме да ни афектира. Вярвам и че всеки един от нас е точно там, където трябва да бъде във всеки един момент от живота си. И във всеки труден момент си напомням, че всичко, което ми се случва има своя причина и е най-доброто за мен.

Щях да те попитам от какво те е страх, но тази философия, която изложи сякаш отменя въпроса…

О, напротив. Страх ме е. От необятното и от това, че не знам каква ще е следващата ми стъпка, какво ще е бъдещето ми. Но когато тези емоции надделеят, се опитвам да си напомням горните неща и да живея като се отварям за всичко, което следва, без да ме е страх.

Какво е свобода?

Да мога да се фокусирам върху сегашния момент, този, в който живея днес. Свободата е да не мислиш за утрешния ден, да не го планираш по никакъв начин. Както и да не анализираш постоянно грешките от миналото. Докато правим тези неща, забравяме настоящия момент и това, което ни се случва в него.

Изглеждаш и звучиш като личност, която знае какво иска и ще го постигне. Но човек винаги, в съкровените си кътчета има нужда от подкрепа. Коя е твоята подкрепа?

Мама. Тя е всичко за мен. Без нея нямаше да имам възможността да постихна това, което съм постигнала дотук. Тя е човекът, който, когато загубя надежда или ми е трудно, ми припомня, че имам талант и че мога да се справя. Тогава спира да ме е страх и отново тръгвам напред към мечтите си спокойна и уверена.