Теодора е на 26 години, родена е в София. Майка ѝ е от България, баща ѝ - от Зимбабве. Завършва във Великобритания, но днес живее в Дубай, където работи като стюардеса. Обича да се връща в България, защото тук “се чувства нормална”. За простичката рецепта за щастие и свобода - просто да казваш “Да”, говорим с Теодора Маника в “Отвъд границите”.

С Теодора се виждаме в столично заведение. Тя ми се извинява, че малко е закъсняла, но си е намерила нов приятел по пътя. Просто са се заговорили на улицата пред Софийския университет. Той - от Италия, тя - една българка, която живее в Дубай и е наполовина зимбабвийка.

Майка ми е от България, баща ми - от Зимбабве. Запознават се по време на университета. Баща ми идва в България да учи.

Питам я къде е израснала и дали е била в Зимбабве - държава в южната част на Африка, която се намира на близо 7 000 километра от България.

Първите няколко години живях в София, след това се преместихме да живеем в Зимбабве за година и половина, а след това се върнахме в България. Останах тук до осемнайстата си година. Завърших НГДЕК (Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин Кирил Философ“ - б.р.) и след това отидох да уча във Великобритания. Следвах “Филмово изкуство, медии и комуникации” в Лестър, но живеех в Бирмингам. Останах още една година по любов и след като любовта приключи, ми се откри възможността да замина за Дубай, където живея в момента. Работя като стюардеса.

Но как човек взима такова решение? От Лестър, който се намира буквално в сърцето на Великобритания, да заминеш за Дубай. И от полетите на въображението във филмовото изкуство и въздушните пътеки на информацията в медиите, да се пренасочиш към реалните полети в облаците.

Всичко стана съвсем случайно. Отидох на интервю, но не се надявах, че нещо ще се получи. В един прекрасен ден ми се обадиха и ме попитаха дали искам да замина и аз нямаше защо да се чудя - не работих нещото, което исках, не ми се стоеше в Англия. И вече 4 години съм в Дубай.

Дубай

Разкажи ми малко за Дубай. Какво те изненада там?

Това, което изненадва всички, които идват в Дубай, е разбиването на стереотипа, който имаме в главата си за всички държави от арабския свят. Всъщност Дубай е много мултикултурен, а хората са много приемащи. В никакъв момент не съм усетила разлика между мен като жена и някой мъж.

Кое ти е любимото място в Дубай?

Ако говорим за чисто туристически места, това са пеещите фонтани пред Бурдж Халифа. Имам някакъв сантимент към тях още от втория ден, когато бях в Дубай. С моята тогавашна съквартирантка отидохме да ги видим. Първата песен, която тръгна беше “Thriller” на Майкъл Джексън. Танцът на фонтаните е според мелодията на песента. Беше толкова грандиозно и вълнуващо, че започнах да плача. В този момент осъзнах, че животът ми се е променил доста сериозно.

Имаш ли любима дума на арабски?

Не знам много арабски, но думата, която използвам най-често в “khallas”, което значи “стига” във всякакъв контекст.

Спазваш ли културните привички по някакъв начин?

Единственото нещо, което е по-специфично, е по времето на Рамадан, което е в момента. Мюсюлманите постят от изгрев до залез. Не пият вода, не ядат. Трябва да се обличаш по-скромно. Не можеш да пиеш вода на улицата от респект. Ако го направиш, никой нищо няма да ти каже, но от уважение аз го спазвам. Разбира се, има някои неща, които и през другото време не можеш да правиш на публично място, но след 4 години там вече ми се струват абсолютно нормални.

Като например?

Не можеш да се напиваш, да пиянстваш по улицата. Иначе се продава алкохол навсякъде, това е туристическо място. Дискотеките са отворени всеки ден. Публични демонстрации на чувства като целуване навън също не е нещо, на което се гледа добре. Но на мен не ми пречи по никакъв начин.
Това беше голямата изненада за Дубай, че отидох с някакви стереотипи в главата си, които абсолютно бяха разбити. Понякога е много красиво да наблюдаваш как толкова много култури работят добре заедно.
плаж Джумейра, Дубай
плаж Джумейра, Дубай © Теодора Маника

България

Спомена разбиване на стереотипи. Колко реални изглеждат българските стереотипи днес?

Може би сме малко консервативни. Когато се прибирам в България, понякога ми прави впечатление. Все още не сме много отворени към чужди култури и светоусещания по отношения на мястото на мъжа и жената, на сексуална ориентация.

А забелязваш ли нещо, което се е променило?

Пак по същата тема малко по малко мисля, че се отваряме към света. Виждам все повече чужденци в София, има разлика. А и хората ме гледат малко по-малко странно всеки път, което си е напредък (смее се).

Всъщност големият шок не е ли, когато им заговориш на български?

Ами и преди това, има един поглед тип “Тази сега каква е?” (смее се) Но ми се случва понякога, понеже хората в ума си вече са преценили, че аз не говоря български, ме заговарят на английски, аз им отговарям на български. Обаче когнитивно нещо не се получават нещата. И те продължават да ми говорят на английски (смее се). Като кажа “Добър ден” малко се шокират, все още ми се носи английско меню, но няма проблем, аз съм си окей с това. Иначе и ние започваме да пътуваме все повече и повече. Българите все повече могат да излизат навън и да донесат някоя нова и интересна култура тук.
© Теодора Маника

Минало, настояще, бъдеще

Имаш ли спомени от Зимбабве?

Имам откъслечни спомени. Помня как ни изглеждаше градината в къщата там. Деца на улицата, с които съм си играла. По снимки виждам, че съм посещавала места като водопадите Виктория. Явно съм била там (смее се). Казват, че тогава съм говорила три езика - български, английски и шона, местния език. Но от шона наистина не си спомням нищо. Тотално е изтрито от съзнанието ми, което е много интересно. Понякога ми се иска да се подложа на регресивна хипноза или нещо подобно, за да си върна някакви спомени от там.

Планираш ли да посетиш пак страната?

Баща ми много настоява и планирам да осъществя едно такова пътуване, но за момента не ми остава време, защото се разкъсвам между България, работата ми в Дубай и това, че искам да пътувам и в свободното си време. Също така ходя и в Англия, защото баща ми е там. Имам твърде много места, които наричам свой дом.

Да поговорим малко за Великобритания: Какво те накара да я напуснеш?

Бях много млада, отидох там на 18 години и не знаех много с какво искам да се занимавам. Баща ми много искаше да ме откаже от моята специалност. Правех разни стажове, но те или не бяха добре платени, или изобщо не се заплащаха. Отделно на мен Англия така и не успя много да ми легне на сърцето и то по доста тривиални причини - беше постоянно студено, постоянно валеше и беше сиво. Аз се шегувах, че там спестяваш много от дрехи, защото дали е януари или май месец, ти носиш все същите дрехи, тъй като температурата е константно 10 градуса. После много се влюбих, но когато тази връзка приключи, наистина вече нямаше какво да търся там.

Липсва ли ти нещо там?

Ами по-скоро не (смее се). Липсва ми музикалната сцена, която е доста добре развита. Всички любими артисти постоянно ходят там, има концерти, фестивали, а и самата Англия произвежда много талантливи музиканти.
© Теодора Маника

В България, освен приятелите и роднините, какво ти липсва, когато не си тук?

Този манталитет да свършиш работа, да седнеш на кафе, да запалиш една цигара и да си говориш глупости, да си отпуснеш душата. В събота и неделя като минеш по “Витошка” или където и да е било из центъра кафенетата са пълни. Това е култура, която в Европа може да се види освен в България, в Италия, Испания, Португалия. Португалия между другото ми е много близко до сърцето. Мисля, че са много близки по манталитет до нас. Предишната ми съквартирантка беше от там и не усетих никаква културна разлика между нас.
Тази култура я няма в Дубай. Там след работа отиваш за по питие, но не е толкова лежерно като в България, където може да изкараш цял ден на това кафе и да си говорите през цялото време.
Липсва ми в София да можеш да стигнеш от точка А до точка Б просто пеша. Липсва ми да се разхождам. От тази гледна точка, София е много удобна. В Дубай инфраструктурата просто не е направена за пешеходци. Там излизаш от апартамента си с климатик и се качваш в колата с климатик и отиваш в офиса с климатик. Това е.

Какво продължава да те връща в България?

Приятелите, семейството. Това, че тук се чувствам нормална. България ми е като едно сверяване с реалността. Останала съм си с българската менталност, която не задължително се припокрива с тези на хората, с които съм оградена. Работя с хора от цял свят. Дубай е изключително мултикултурно място и наистина идва моментът, в който сама започвам да се питам, дали моите възприятия са нормални изобщо. Но когато си дойда в България, разбирам, че всичко е наред. Проблемът не е в мен (смее се). Имам нужда да се прибирам в България, за да се чувствам нормална и разбрана сред свои хора.

В дългосрочен план къде се виждаш?

Нямам никаква идея. Със сигурност в някакъв момент ще напусна Дубай. Дубай е като транзитна точка. Всички отиват да работят там, но никой не планира да остане, дори да иска, защото веднъж приключи ли визата ти за работа, трябва да си тръгнеш. В Англия не искам да се връщам, в България понякога си мисля, че ще се върна, понякога си казвам, че няма шанс.

Полети и турбуленции

Покрай работата си и любовта към пътуванията, Теодора е обиколила шест континента, но едно място продължава да я озадачава и това е Япония.

Там се чувствам странно. Япония е страхотна държава. Културата им е невероятна, това са най-възпитаните и дисциплинирани хора. Но просто колкото и време да прекараш там, ти си оставаш чужденец. Те няма да ти го кажат, защото са много възпитани.
Там се чувствам като дете, което постоянно нарушава правила, с които не е запознато. Докато се чака за метрото веднага виждаш къде се редят японците и къде - чужденците. Защото точно чужденците са тези, които не са в перфектна права линия. Аз не разбирам как да правя елементарни неща. Дори като пресичам улицата, се чудя сега това правилно ли го правя или не... ?! Те, разбира се, никога няма да ти го кажат и никога няма да разбереш дали правиш нещата правилно или по грешен начин.

Коя беше последната нова култура, която опозна?

Бях в Колумбия. Беше много спонтанно пътуване. Решихме го четири дни преди да заминем. Имах отпуска, не знаех какво да правя. Мислех, че ще ходя в Бали. Но един мой приятел просто каза “Защо не дойдеш с мен в Колумбия?”. Аз казах “Изключено”, защото Колумбия е толкова далече, чисто географски. Той обаче ми обясни, че за там не ми трябва виза и аз отговорих “Кога заминаваме?”.
Там не се почувствах на чуждо място. В никакъв момент не изпитах културен шок, нещо, което да ме учуди, да ми е чуждо или странно. Въпреки че ме предупреждаваха, че там е опасно. Всички тези стереотипи. Не знам, може би защото бяхме на много туристическо място или просто защото го усетихме много близко. Ние бяхме компания аз като българка, сърби и едно момиче, което е наполовина полякиня и наполовина германка. В никакъв момент не се почувствах застрашена от каквото и да е.

Къде бяхте?

Планът беше да отидем в Богота, а оттам в Картахена. Но не остана време за Богота и отидохме направо в Картахена, което не беше грешка. Ние не бяхме проверили прогнозата за времето. Минахме през Богота, там валеше и беше ужасно студено. По време на полета към Картахена и двамата с моя приятел не си говорехме, защото ни минаваше една и съща мисъл: “Какво, по дяволите, направихме? Пътувахме до другия край на планетата и не проверихме времето. И сега една седмица ще ни вали дъжд, а ние си носим бански.”
Пристигнахме в Картахена, а там времето беше страхотно - слънце, горещо.

Кой спомен ти остана най-силен от това пътуване?

Споменът, който ще ми остане, беше предпоследната вечер на едно място, което е същевременно бар и хостел. На първия етаж е барът, на втория - хостелът. Намира се на брега на морето и е отворен - спиш под звездите с морето пред теб. Вечерта ходихме да плуваме с планктони, не знам как да го обясня - плуваш и всичко наоколо фосфоресцира. След това спахме под звездите с шума на морето. Беше най-красивата вечер и най-красивият изгрев. Събудихме се в 6 сутринта и гледахме изгрева.

Коя е следващата дестинация?

Тя е по работа - Банкок. Там ходя много често. Много харесвам Тайланд и хората там. От Азия това ми е най-любимата дестинация. В Банкок в никакъв момент не се чувстваш чужденец, защото там има наистина много чужденци. Няма никакво значение как изглеждаш, откъде си, хората там са свикнали да виждат всичко. Супер отворени са като култура. Те например имат концепцията за трети пол - т.нар. Ladyboys. Те не са нищо ново, приемат ги като част от своето общество.
Тайланд е много красиво място, но си има и своите минуси, а именно, че е прекалено туристическо. На места е твърде замърсено и пренаселено. Природата е съсипана на някои места. Тайланд обаче си е моето място, въпреки че ходя по работа, там си разпускам. Познавам Банкок като дланта на ръката си.
© Теодора Маника

Кое е любимото ти място за почивка?

Моите почивки не са точно почивки. Тази работа доста ме изврати - тръгваш, правиш си полета, кацаш, взимаш си душ и излизаш, защото искаш да видиш мястото, в което си пристигнал. Всичко е страшно интензивно. Обикаляш, прибираш се, спиш, отиваш на полет.
Аз съм прихванала този маниер, че моите почивки трябва да са интензивни. Любимата ми до момента беше в Чили. Това ми е любимата дестинация.
Идеята беше, че ще отидем в Патагония на катерене. Отидохме с големите раници, пътувахме повече от 24 часа, за да стигнем до мястото. Тръгваме да ходим и заваля такъв сериозен сняг, че на другия ден затвориха националния парк, в който ние трябваше да прекараме 3 или 4 дни. Да, прогнозата за времето трябва да се проверява (смее се).

Разсмивам се и аз и отбелязвам, че вече явно имам заглавие, а Теодора допълва:

Аз дори и за България не проверих, затова и в момента нямам подходящи дрехи, защото мислех, че ще е по-топло, няма значение (смее се).
Обратно към Чили - затвориха парка, ние се чудехме какво да правим, планът беше оттам да отидем до Аржентина, после до Боливия. С мой много близък приятел и с още едно момче решихме да отидем на Великденските острови, които до този момент не знаех, че принадлежат на Чили. И освен за големите глави, нямах никаква представа какво има там. Купихме билети и отидохме. Както бяхме със зимните дрехи, със специалните обувки за планина, големите раници, отидохме на острова, където беше 25 градуса, грееше слънце, плаж. Но ние въобще не сме подготвени, защото не сме проверили прогнозата за времето и не трябваше да се намираме изобщо там (смее се).
Но това беше най-доброто решение, което някога сме взимали, защото този остров е наистина нещо неописуемо. Никога не съм си представяла в най-смелите си мечти, че мога да се озова там. Този остров има всичко - вулкани, планина, плаж, тези глави, диви коне тичат наоколо, неописуемо е. Затова за момента Чили ми е любимата държава, защото мисля, че там от гледна точка на природа има всичко - ако пътуваш достатъчно дълго, ще минеш от зима в лято, през планини, равнини, острови и какво ли още. Всичко, което можеш да си пожелаеш.

Да!

Един човек, който буквално е преживял толкова много турбуленции, от какво се страхува?

Страх ме е от това да стоя на едно място - да не се развивам и да не прогресирам по никакъв начин.

За какво мечтаеш?

За любов. Любов и пътувания.

Какво е свободата?

Свободата е някой да ти каже “Утре отиваме там” и ти да кажеш “Добре, хайде тръгваме”. Но тази свобода трябва да е и ментална. Да имаш отворен ум, за да приемеш всяко едно приключение, което ти се предложи. Както аз се озовах в Дубай, обадиха ми се и ми казаха “Искаш ли да дойдеш?” и аз без да се замисля, просто казах “Да!”. За мен това е свободата. Това е и моята рецепта за щастие - просто кажи “Да!”.