Тук, точно под заглавието, би трябвало да стои снимката и краткото представяне на човека, за когото ще разкажем в рубриката ни „Отвъд границите“, както винаги правим с всеки от тях. Днес вместо това ще кажем само, че името на героя ни е Виктор Пенев. Ако се чудите, какво виждате на снимката – не, това не е Виктор. Той е там някъде с цялото си енергийно присъствие, но физически трудно можете да го откриете на снимката. Защо ли?… Просто четете:

от Victor Penev <…>            пон 15.01.2018 г. 04:41  
 Николета,
 Благодаря за бързия мейл. 
 Аз съм в Ню Йорк на 7 часа разлика. Ако ти е удобно можем да се чуем утре 
 в 15 часа БГ време. 
 Телефона ми е (+1….). 
 Поздрави,
 Виктор
>-------- Оригинално писмо -------- 
 >От: Николета Атанасова atanasova@... 
 >Относно: Отг: Отг: интервю 
 >До: Victor Penev <victor@.....> 
 >Изпратено на: 31.01.2018г. 23:18 </victor@.....>  
 Вики,   
 Материалът трябва да излезе около 7 февруари. 
 За да го сглобим, ще са ни необходими снимки 
 от твои любими места на които си бил и годините, когато се е случило 
 това, както и кратко видео на нещо твое, което правиш. 
 Ако успееш да ми ги изпратиш до 3 февруари, 
 ще съм ти благодарна!  

 Поздрави,  

 Николета


Victor Penev <victor@...></victor@...>  ср 31.01.2018 г. 23:59    
 Николета,  
 Ето 30-ина снимки дето набързо изрових. Може да пишеш че не обичам да се снимам 
 и за това повечето са без мен. Аз съвсем умишлено избягвам времето, защото не вярвам че 
 то съществува освен като ограничение на нашата духовна същност в материалния свят. 
 Поради тази причина не искам да се обвързвам с дати особено в миналото 
 (което те дърпа далеч от настоящето в което реално живеем).  
 Имено заради това не обичам да се снимам (както и защото всяка снимка ти отнема частица от 
 енергията и те разпилява).

 Аз бих ти предложил да ги подредиш на случаен принцип по цветове, мотиви или усещане 
 и да разкажеш допълнително и историята защо няма дати и много хора по тези снимки... 
 не се опитвам да избягна усилието... просто не го усещам естествено.
 
 Благодаря ти за разбирането.
 Виктор

Видения и реалност

„Самолетът трябваше да кацне в Лос Анджелис, Калифорния. Бях удивен, че след като пилотът каза, че сме над Лос Анджелис, летяхме още двадесет – тридесет минути, толкова огромен беше градът. Но най-интересното беше, че когато кацнахме, аз не бях организирал придвижването си до колежа и трябваше да намеря някакъв хотел. И първите няколко човека, които попитах, ми отговориха на испански… (усмихва се) … това ме развесели много, защото кацам в Щатите с очакването да говоря английски, а то – испански… (смее се)."
"Стана ми весело от това. В същото време ме замисли колко уникална страна е Щатите, защото позволява на толкова много култури и хора от цял свят да бъдат на едно място и да живеят заедно. И това до днес много ме впечатлява и ме влече. Затова толкова много обичам Ню Йорк, където живея в момента. Тук е място, в което всичко се събира заедно и всички живеят заедно."
"През цялото пътуване, разбира се, бях развълнуван, защото отивах на ново място, към нов живот, нещо, което щеше да ми отвори хоризонти, а и това беше първото ми пътуване в живота, освен една екскурзия до Берлин като съвсем малък с родителите ми. Но всъщност пътуването ми към Америка беше вълнуващо най-вече защото виждах в него бъдещето си. Понякога имам дарбата да виждам неща в бъдещето, а мястото, колежът, където отивах да уча, вече го бях виждал, без да съм бил там. То беше като видение, като прозрение и беше толкова кристално ясно и чисто, че дори не помня дали съм го сънувал или как съм го видял. Но това няма значение, защото беше като реалност. Така че аз един вид знаех къде отивам."

Виктор Пенев живее в САЩ от 1992-а година. През 1999-а година създава един от първите най-големи мултитематични сайтове в България и пощата abv.bg. В момента е собственик на "Edamam", платформа за здравословно хранене. Когато го попитах как би искал да го представя той ми отговори:

„Интересен въпрос. Знам ли. Може би като предприемач, човек търсещ истината. А в контекста на някой, обиколил над осемдесет места по света, съм все още българин верен на корена си и въпреки че живея от много време в чужбина, винаги се връщам в България“


Българското направление

Кога и защо реши да напуснеш България?

Мотивацията ми да напусна България беше търсене на по-добро образование. За мен, а и за семейство ми и средата, в която израснах, образованието е било винаги много важно. Било е цел, а и до днес е така – винаги да уча нещо ново, да вървя напред. През 1989-а година бях в казармата, след това една година във Физическия факултет на СУ и тогава кандидатствах в чужбина, някъде през 1992-а година. Защото по това време образованието беше много разклатено – всички бяха по улиците, заради събитията на промените. Аз като възпитаник на Английската гимназия кандидатствах в англоезични страни, като мечтата ми беше Кеймбридж или Оксфорд, тъй като имах една учителка в Английската мис Бартлет, вечно усмихната, пееща, много мила, та тя остави у мен усещането да искам да уча в Англия. Приеха ме и на двете места, но нямах пари, за да уча там. Не можех да си го позволя. Затова отидох в САЩ, където можех да разчитам на финансова помощ от колежа, в който ме приеха (Pomona College - б.а.). Интересно е, че там аз си създадох така да кажем собствено направление, програма, по която да уча. Понеже голямата ми любов винаги е била физиката, Вселената винаги ме е привличала… и аз исках да уча там физика, но установих, че всички класове и целия материал, който мога да уча там, вече съм го изучавал в училище или едната година във Физическия факултет на СУ в България. Тогава си казах, че мога да създам към колежа в Калифорния направление, специалност, в която да уча неща, които не знам – социални науки, политика, философия, езици – нещо като икономическа политика. Не беше лесно, защото трябваше да защитя пред професорите на колежа собствената си програма, която бях изработил. Бях определил точно какви предмети ще има, какво ще съдържат, какъв хорариум ще има за следващите четири години, както и каква ще ми е дисертацията – всичко. Успях да защитя програмата, която исках да уча и те я приеха, а след това стана базова за колежа, и беше наречена „Българското направление“. После по тази моя програма учеха още доста хора.


„Голямата ябълка и голямото его“

„След като завърших колежа „Pomona“, веднага отидох в Ню Йорк и две години работих като инвестиционен банкер там. След това и в JP Morgan Лондон. (1996 г. - 1998 г. - б.а.). Но това поприще никак не ми пасваше, защото основната мотивация на хората, които работят в тази сфера, е изкарването на много пари.

Виктор спира за миг, след това започва да говори бавно, сякаш се връща там, за да си спомни точно и търси не само визуален спомен, а и спомен за усещането.

„Да, това е сфера, където хората сякаш се събират, за да сравняват егото си, сфера на голямото его. Място на непрекъснато състезание, без цел, тези хора се състезават без цел, само егоизъм има. Огромно егоистично състезание, на цената на още по-голям стрес. Разбира се, това ме научи на дисциплина, на това как да се справям със сметки, счетоводство, как да устоявам на стреса… Както и създадох невероятни приятелства от този период. Но аз през цялото време не чувствах, че правя нещо, което е добро за някого, което ще остави следа.“


Следата

„Когато напуснах попрището на инвестиционен банкер в Ню Йорк, с Любо, един приятел от Английската в София през 1999-а година създадохме „Нетинфо“ и пощата „abv.bg" в България. Това беше зората на интернет. Бяхме съвсем малко души, които се занимават с такова нещо. Осъзнавах колко все по-важен ще става интернет за живота на хората и аз просто реших, че това е добра възможност да направа нещо и за България. Сега вече не съм част от „Нетинфо“. Но все пак тази фирма е моя рожба. То е както детето – раждаш го, отглеждаш го и в един момент го пускаш, но винаги ти е мило.“


Храна и технологии

Имаш ли любими места по света?

Аз много обичам да пътувам и съм бил в над осемдесет места по света. Сред тях има любими места по различни начини. Например Париж. Аз научих френски, защото се влюбих в Париж и то само след няколкото часа престой там, на път за Калифорния. В тези няколко часа вместо да чакам на летището отидох да се разходя по Шанз Елизе. Този град ме омагьоса в съчетанието от красота, култура, подход към живота, и аз реших, че ще се върна там, и че ще науча френски. Така и стана – третата ми година в колежа я живях там. Но може би най-важната причина да обикна Париж е, че тогава открих нещо, което вероятно винаги съм носил в себе си, но там го намерих – любовта към храната и готвенето. От 1994-а година, когато бях в Париж няма ден, в който да не съм готвил. Това е медитативен процес, нещо, което ме свързва с хората и аз обичам да готвя и да храня хората.
Новата ми фирма „Edamam", с която съм се захванал и която е базирана в Щатите, е софтуерна фирма, занимава се с данни, но данните са ориентирани главно към здравословното хранене. Причината да се захвана с тази фирма е именно любовта ми към готвенето и храната. Търсех как да съчетая неща, които са ми любими – предприемачеството, новите технологии и храната. И за мен е голямо удоволствие всеки ден да мисля за храна!

Как гледаш на храната и готвенето? Като на средство за оцеляване или като цялостен процес от избирането на продуктите, купуването им, приготвянето и споделянето им с някого?

Средство за оцеляване е най-малко, въпреки че не омаловажавам факта, че храната е средство за оцеляване за милиарди хора. Но за мен готвенето е креативен процес, който те свързва с това, което имаш в себе си, както и даряването на сготвеното на други хора… затова е магичен процес. Дори мисълта какво мога да сготвя, за кого… това задвижва едни колелца, които инкорпорират всички сетива и ми дават възможност да се реализирам като същност, показват ми начина, по който се усещам.

За кого обичаш да готвиш?

За всеки. В ежедневието си готвя предимно за мен и сина ми. Много мои приятели минават доста често през къщи и готвя за тях, също така, каня хора специално, за да им сготвя, с удоволствие готвя за приятелски къщи, когато ме канят на гости. Винаги ме е привличало да готвя за кухни за бедни и го правя.

Случвало ли ти се е да погледнеш някого и да му кажеш: „хм, много ще ти отива, за теб да сготвя точно това ястие?“

Не, не минава през хората, а по скоро ме интересува какъв е сезонът, какви са цветовете, какво е времето днес… такива неща. (усмихва се)

Как изглежда кухнята ти?- строга и подредена или уютна, с много цветове?

Кухнята е огнището на къщата. Топла и приветлива, мястото, където искам да прекарвам време. Когато имам гости, винаги се събираме в кухнята ми. Но в същото време е много строга и подредена, защото за да може човек да твори, трябва да е чисто и подредено (започва да се смее и продължава) На един художник какво му трябва? Бяло платно, не може да започне да рисува върху някакво платно, върху което вече е нарисувано нещо.

А в какви цветове е?

Ааа, аз винаги съм бил малко чергар, никога не съм имал собствен дом, така че цветовете често са в дома, в който съм под наем. Но ги подбирам. В случая са керемидени и жълти.

Съединителната нишка

Имаш софтуерна компания, прилича ли тя по нещо на кухнята ти?

(разсмива се) мммм, да, дотолкова, доколкото, че съединителната нишка между двете и всичко, което правя е, че позволява да бъда креативен и да създавам нещо, което помага на други хора. Защото например целта на моята софтуерна компания е да помага на всеки да се храни малко по-добре – през знания и осъзнатост.

Какво друго освен компанията и готвенето те интересува?

Йога и медитация… да, те са доста съществена част от живота ми. Освен това изкуства, затова обичам да живея в Ню Йорк. Тук всичко е събрано на едно място – музеи, театър, опера… Много обичам и да пътувам. Живял съм в Австралия и я чувствам като дом. Напоследък са ми интересни места, които са диви като природа. Живял съм в Амазонската джунгла на Боливия, в Галапагос, в Бутан, в Бирма, все такива места, които са съхранили нещо от природата и напомнят каква всъщност трябва да бъде Земята.


Къде сядаш - до прозореца или пътеката?

До пътеката. И причината е много проста (тук прави пауза, усмихва се и продължава), малко по-висок съм от останалите хора и сядането до пътеката ми позволява да си протегна краката (вече се смеем и двамата)

Има ли нещо което винаги слагаш в куфара си?

Не! Поне нищо, което да има духовна или емоционална стойност, не, нямам. Виж, очевидно винаги си нося четка за зъби. Имах период, в който пътувах едва ли не всяка седмица до различни градове или страни, и това ме научи да съм много практичен. И съм голям минималист по отношение на багажа.

Истината, свободата и точката на безвремие

В началото на разговора ни, ти каза, че си предприемач, който търси истината. Какво е „истина“ за теб?

Има истина и истина. Истината може да е индивидуална – тази, която всеки човек има за себе си и в която вярва. Но това не е истината, която търся. След това има универсална истина – тази вселенската, част от която са например законите на физиката. Но и те не са истина, защото зависят от Вселената от която сме. Има една истина, която е с главна „И“. Тя е уникална и непоклатима, защото стои дълбоко вътре в нас и е извън времето и пространството. Това е истината, която търся.

Как я търсиш?

Ах, това е… как да кажа… понякога е неосъзнато, защото тази истина всъщност е желанията на душата. Защото в душата ни има постоянно едно гласче, което казва: „аз искам да бъда едно с Вселената“, но ние го запушваме това гласче с постоянните си неврози и стресове на ежедневието. Но понякога човек си чува душата. Аз също съм чувал моята. А в момента го правя като практикувам йога и медитация, които ми дават дисциплината да се фокусирам и да чуя гласчето на душата, за да разбера тази истина, която търся.

Опитваш се да събереш душата (сърцето) с ума ли? Често това е трудно да ги накараш да са в хармония едно с друго.

Мислите и чувствата са наистина два различни начина, по които нашият ум действа. И да, Душата си има собствена логика и вибрация, но аз търся по-скоро не как и къде мога да постигна хармония между ума и душата, а хармонията между моята Душа и Вселената. Това би могло да се каже така – да спрем мислите, да спрем и чувствата – това е целта. Тоест да стигнеш точката най-близка до нула и тогава да чуеш Душата си.

Какво ти казва в тези моменти Душата ти, когато е „занулена“?

Нищо! Не ми казва нищо. Това е точката на безвремие. Защото хем нищо не се случва, хем разбираш всичко около себе си. Сякаш цялото знание ти принадлежи. Нищо не чуваш, защото чуваш всичко. Не знам как да го обясня и с какво да го сравня освен с Безвремие.

Това ли едно от нещата, в които вярваш? Безвремие, точката нула?

(замисля се)… да, може да се каже. Вярата е много интересен термин в съвременния живот, защото последните няколко хиляди години религията я е боядисала някак си. А според мен вярата е по-скоро просто същината на човека, в която той е едно с Вселената.

Какво е за теб свободата?

Свободата е липса на ограничение. Част от тази духовна пътека, която съм поел, е начин да намериш свобода. Единственото, което държи душата затворена, са нашите собствени ограничения. Това не означава да нямаш дисциплина или да загърбиш корените, защото за да си свободен, трябва да имаш здрава основа. Не може да бъдеш свободен и да се рееш. Тогава не си свободен, а си просто изгубен. Свободата не може да се сравни с нищо (замисля се и продължава).
Ще ти разказа една история, за това защо свободата не може да бъде сравнена с нищо. Знам я от една моя учителка. Та, имало едно време един крал, който имал коняр, който му служил през целия си живот. Бил невероятен коняр. Когато конярът остарял много, отишъл при краля и му казал, че иска вече да се оттегли. За вярната му служба, кралят предложил на коняра да вземе каквото пожелае от кралството. Конярът се замислил и пожелал да вземе четири коня. Кралят му ги дал. Когато конярът си заминал, кралят започнал да се смее и казал на своя съветник: „аз бях готов да му дам цялото си кралство, а той поиска само четири коня"…
Та ние хората сме по същия начин – ограничаваме се много често в нещата, които искаме, и от тази гледна точка, свободата е способността да поискаш всичко – да видиш, че на теб ти принадлежат всичкото познание, способности, всичко, просто трябва да повярваш, че ще ти се случат.