Чудех се как да представя Валентин, защото името му у нас не е сред най-популярните, а би трябвало, защото той е от малкото хора, които са имали късмета да „докоснат“ електронната музика още от дете и продължават да я „държат“ в ръцете и душата си до днес. Докосва я буквално и метафорично, но за това по-късно в историята. На въпроса ми за представянето, той се засмя и каза: „Аз не обичам помпозните неща. Някак по-просто и скромно ме представи. Например, че съм завършил в България СУ „Св. Климент Охридски“ със специалност „Музикална педагогика“ и след това в „Нов български университет“ – „Компютърно музициране и саунд дизайн“.

И на пръв поглед си казваш: "Е, не може да е чак толкова просто представянето…". Но постепенно, разказът започва да те увлича и пренася в света на звуците и звуковите картини, в който живее Вальо. Събитията се подреждат плавно и логично и наистина всичко изглежда много просто и лишено от взискателност, защото за Вальо тази свят на звуци и пътешествието сред него е нещо, което започва още от раждането му. Ето как:

Моите първи играчки бяха музикалните инструменти. Защото имах щастието и късмета да отрасна в първото студио за електронна музика в Националното радио, създадено от баща ми – Симо Лазаров. Там беше моят игрален кът, където най-много обичах да ходя. Вкъщи, в домашното ни студио беше същото. Имахме всякакъв вид нови музикални електронни инструменти – органи, синтезатори, които можех да докосвам. Разбира се, имахме и пиано. И аз свирех от пет-годишен на него с променлив успех и променливо желание… (казва през смях Вальо и продължава)...

Но това, което беше изключително приятно за мен е, че до пианото имаше най-различни видове електронна апаратура, която можеше да записва, с която можех да си играя. За мен беше много вълнуващо, че всеки възпроизведен тон, можеше да бъде записан и после насложен и това бяха мои занимания от най-ранна детска възраст. И несъзнателно тази игра по-късно се превърна в моя професия. Днес като разглеждам стари снимки на дома ни, виждам как в началото в апартамента ни, не е имало нищо и постепенно в една от стаите, която по-късно става на студио, с всяка следваща година са се добавяли някакви нови музикални инструменти. А днес, домашното ни студио се е разраснало до няколко стаи.

Какво е за едно дете да си играе вместо с камиончета, с музикални инструменти?

Нещо много вълнуващо е. Спомням си как на шестия ми рожден ден ми подариха един синтезатор, който пазя и до днес. И знаеш ли, днес, когато се сдобия с нов инструмент изпитвам същата радост и любопитство, каквито изпитах като дете.

В Израел на петнадесет

Защо тогава реши да напуснеш България?

Бях 15-годишен, когато съпругата на израелския министър-председател даде няколко стипендии за деца и студенти от България. Тогава кандидатствах за тази стипендия и за мое щастие ме одобриха. Заминах за една година за Израел. Не знам как родителите ми са ме пуснали. Аз сега от позицията на родител, едва ли бих пуснал моите деца да заминат толкова далеч сами и то на такава крехка възраст. То като помислиш Израел днес е на два часа път със самолет, има телефони, интернет, връзки всякакви обаче, пак бих се замислил, а тогава, в ония времена… не знам. Но съм им много благодарен, че са ме пуснали, защото това беше много важен период за мен. Защото, когато през 1992-а година, 15-годишен стъпих в Израел, не знаех езика, а и не бях докрай наясно какво ще правя. За тази една година в Йерусалим трябваше, докато уча езика, да посещавам и едно техническо училище за компютри. Това беше година, изпълнена с изключителни преживявания, не всички от тях добри, но много ценни за порастването ми.

Тази година ми помогна да повярвам в себе си. Когато завърши тази едногодишна програма, с голямо удоволствие се върнах в България при семейството ми и приятелите ми и изкарах най-хубавите студентски години тук, в България. В развитието си в музикално отношение – също. Тогава написах музика за детски мюзикъл „Тайнствената планета“, участвах на безброй фестивали за електроакустична музика, имах възможност да отида във Франция на специализация. Но някак си тази година в Израел, когато бях на 15 години остана в сърцето ми и знаех, че един ден ще се върна там и ще започна да подреждам живота си в Израел.

И това беше решение, което няма връзка с България и нещо, което да не ми е харесвало в България. Като доказателство, ще ти кажа, че през всичките тези години, в които живея в Израел, аз не съм прекъсвал връзката си с България. Напротив, тя е най-естественото и нормално нещо на света. Постоянно се опитвам да работя за това – да скъсяваме разстоянието между двете страни. Дори днес, малко преди разговора ни, съдействах на израелски музиканти да пътуват за България, за да запишат своя албум.

Как ти се стори Йерусалим, когато беше на 15 години?

Йерусалим е уникално място и в исторически план – като еврейска столица още отпреди 3000 години, но и в съвременен. Защото самият факт, че там съжителстват толкова различни религии е значим и го прави различен от повечето места по света. А когато бях на 15, как да кажа… Вальо се усмихва и продължава – още като дете чаках с нетърпение дните, в които ще мога да отида да се разходя в Тел Авив. Много ми харесваше Йерусалим, но с нетърпение очаквах да се разходя из Тел Авив. Но, според мен това е емоционална оценка, която зависи от това как сам възприемаш себе си.

Тел Авив е много космополитен град, отворен към всякакви култури и всеки има свободата да изразява себе си, какъвто е. Може би това е едно от нещата, които са ме накарали да дойда тук. Разбира се, не трябва да забравяме слънцето, което е толкова топло и хубаво, и е всеки ден, че винаги може да ти оправи настроението и да те направи щастлив. А Йерусалим е изключителен като характер и атмосфера, тъй като целият град е каменен. Дори и за новото строителство има изисквания да се прави с един специфичен йерусалимски камък, за да се запазва облика на града. И като влезеш в града тази атмосфера те завладява, влиза в теб. Но това е и малко тежка, и задължаваща атмосфера. В Тел Авив е обратното – сградите може и да не са много привлекателни, но са със свое излъчване и като добавим слънцето и морето… също така и хората, които всъщност с положителната си енергия правят този град толкова специален.

С какви звуци би описал или изобразил тези два града?

Йерусалим бих го описал с повече струнни инструменти, с инструменти от източните места по света. А Тел Авив определено е повече перкусия. Него бих го пресъздал с повече акустични и електронни инструменти. Тоест – забързан електронен ритъм, заедно с акустични инструменти като кларнет, саксофон, пиано… и всичкото това в една сплав, която непрекъснато бълбука.

А хрумвало ли ти е да използваш мелодиката на езика в свои композиции?

Не! Искам музиката да си има свой собствен език. На това се опитвам и да науча своите ученици, че при инструменталната музика е много трудно да накараш само мелодията да грабне публиката. Защото на нас ни е много по-лесно да възприемаме песента заради връзката с човешкия говор, но да се съсредоточим само върху инструментално произведение е сложно. Затова е важен тембърът на инструмента, независимо дали е акустичен или електронен, въпросът е тембърът да може да разказва някаква история. И през това да се търси някакъв живот в този звук.

Електронната музика – уникалното преживяване

Когато си помислят за електронна музика, хората обикновено си представят някакви космически неща, може би защото я свързват с началото ѝ и специфичното изумително звучене, което тя е имала, преди години. Каква музика е електронната музика?

Електронната музика е създадена още през 50-те – 60-те години на миналия век и започва с използването на различни електронни устройства за звукоизвличане, за да се възпроизведе звук, който не е „на живо“. През 70-те, баща ми (Симо Лазаров - б.а.) започва работа в първото студио за електронна музика за България, което е в Националното радио и което той създава. Там е имало един от най-добрите синтезатори за времето си, наречен „Синти 100“. Това са първите стъпки у нас, с които се заговаря за електронна музика въобще. Тогава той създава първите пиеси за електронна музика. И този стил се е развил толкова много, че днес 90% от музиката, която слушаме е електронна. И въпреки, че звукоизвличането е електронно, стиловете се различават. А днес, електронна музика е много, много широко понятие както за видовете звукоизвличане, така и за начина, по който музиката се създава не по акустичен, а по електронен път, но също и за стиловете в нея.

Защо или кога, един музикант решава, че има нужда от нещо повече от акустичното звучене на инструментите и поглежда към електронното звучене?

Мисля, че в природата на човек винаги е да търси нещо ново и това е във всяка област. А в музиката, това се случва, когато традиционните стилове и инструменти са се развили до някакво ниво и технологията започне да ни позволява да създаваме инструменти, които да извличат нечувани до този момент звуци. Усещането е несравнимо хубаво, но това е за нас, които сме родени през миналия век. Представи си, за едно дете, което се е родило след 2000-та година, няма такова вълнение, защото то расте с тези звуци, те не са откритие, а нормална заобикаляща среда. А, ако си помислим какво ще бъде след петдесет или сто години…Та мисля си, че това е просто естественото развитие на нещата, а не че акустичното звучене не е достатъчно. Просто технологиите се развиват, а с тях и музиката. Няма по-естествено от това и колкото повече се развиват инструментите, толкова повече се разслояват стиловете, които също се развиват успоредно. Всичко това се преплита едно в друго и само бъдещето ще покаже докъде ще стигне.

Дървената кутия

Акустична музика е необятна, защото предизвиква вълнения, емоции, рисува картини. Има ли нещо повече, нещо отвъд, с което електронната музика преминава стандартните очаквания на хората за музиката в емоционален план?

Възможностите и богатството на звука, което получаваме от електронната музика и инструменти е необятно. Може би затова този вид музика е толкова илюстративна. Тя носи със себе си много широка палитра от настроения, динамично изразяване на място или музикална идея. Може би необятните възможности ни карат да се чувстваме по различен начин, ако трябва да сравняваме с акустичната. Но всеки един инструмент бил той и дървена кутия или метален контейнер, чукайки по него с обикновено дърво, може да ни накара да изживеем някакво уникално преживяване.

Въобще за уникалните преживявания през музика, не е необходимо на всяка цена да имаме милиони звуци. Тоест необятните възможности, които предлагат електронните музикални инструменти са хубаво нещо, но те пак зависят от човешкото усещане и от творческите способности на всеки композитор, който работи с тях.

Имаш ли твоя метафора за електронната музика?

Не съм се замислял досега с какво мога да я сравня. Може би най-близкото сравнение като емоция е „Вселена“. Да, електронната музика е „Вселена“ и необятност. Точно заради неограничения брой елементи, които в зависимост от взаимодействието помежду си, създават всеки път нещо съвсем ново. И факт е, че музиката въздейства на всички хора, може би затова е свят!

Когато композираш, чуваш ли музиката или използваш някакви математически модели?

Чувам и изживявам. Елементът на математика и програмиране идва в много по-късен стадий, след като вече съм я чул и изживял предварително в представите си и докато я композирам на акустично пиано.

Каза, че дори от една дървена кутия може да се извади уникален звук, ако имаш въображение. Ти минавал ли си през „дървената кутия?“

Да, аз обичам да използвам всякакви дори предмети около мен, за да извадя звук от тях. Имам моменти, когато барабаня по разни неща или се стремя да ги накарам да зазвучат по някакъв начин. Това е точно толкова инстинктивно, колкото и чувстването на музиката. Дори не е необходимо да си музикант, за да усещаш музиката.

Будило ли те е хрумване за музика?

Може би веднъж ми се случи… да сънувам музика… И това беше много странен сън – да сънувам мелодия. Всъщност, то дори не беше мелодия, а някакъв невероятно мек, плътен звук, който беше изключително качествен и чувството беше наистина невероятно. И то ми се случи наскоро… Иначе, когато съм в период на композиране, ми се е случвало да заспивам с мелодия и да продължавам да я развивам в съня си, но това е нормално, защото съм мислил за нея. Това е съзнателно да си легнеш с мелодията, защото с всеки звук може да се разкаже история. А ние обичаме да заспиваме с истории.

Повече от "60 кратки стихотворения"

Имаш ли проект или проекти, които са по-необичайни?

Да. Единият е свързан с моя чичо, който е програмист и написа поредица от книги в последните години. Една от книгите беше „60 кратки стихотворения“. И аз, вдъхновен от тази книга, реших да разкажа всяко от тези стихотворения със звуци. Исках дори хора, които не могат да прочетат стихотворението на български, да могат да си представят за какво става дума. И така направих 60 кратки звукови картини, всяка една по една минута и така разказах през звуци тези стихотворения. И нямаше нужда от никакви пояснения, защото музиката и звуците емоционално успяват да предадат всяко настроение и това е удивително.

Какво представлява проектът „Космически цирк“?

В последните няколко години си сътруднича с цирк „Флорентин“ тук в Тел Авив и Румена Леонидова, с която сме приятели от деца в България. Намерихме се тук и решихме да опитаме нещо заедно. Та в нейния цирк направихме няколко представления с изцяло моя музика. И за мен това беше изключително удоволствие, тъй като цялостното представление е продиктувано от музиката. Тоест аз се инспирирах да пиша музиката по време на репетициите и работата с всички циркови артисти и хореографи. Вдъхновявах се от начина, по който телата им се движат по сцената, от фигурите, които изпълняват, от израженията на лицата им. а те, като чуеха музиката ми пък се вдъхновяваха да направят номера си на някакво друго ниво. Всичко ставаше на живо – те правят номерата си, а аз свирех, каквото виждам и беше много красиво и вълнуващо преживяване за мен.

Искаш да кажеш, че езикът на телата може да вдъхновява повече от говора?

Абсолютно, да! Този опит ми отвори нова врата, към един нов вид изкуство – да направиш синхрон между музикалното и телесното движение, да изградиш хармония между тях, това е наистина много вдъхновяващо. А да видиш как хората реагират на това… ами истинско удоволствие е и носи голямо удовлетворение!

С какво друго се занимаваш в момента в Тел Авив?

Основното ми занимание е да преподавам в няколко проекта. Единият е да преподавам „Синтезаторна техника “ в началните училища на деца в първи клас. С годините написах и един учебник „Обичаме да свирим на синтезатор“, който влезе в тукашната образователна система и това много ме радва. Учебникът е система за преподаване на синтезатор и съм щастлив, че успях да опиша цялото си практическо знание в някакъв теоретичен порядък на учебник. Синът ми, когато беше на 6 годинки направи рисунките за този учебник.

В учебника има текст, който децата могат да декламират, музика, която е записана и могат да изсвирят и също така могат да нарисуват картинки по нея. И така те имат възможност да усетят музиката по много начини. Защото според мен целта в тази ранна детска възраст не е да ги научим да свирят, а да ги поканим в този свят на музиката, да им го покажем. И ако те пожелаят да останат в него, тогава могат да започнат да се учат да свирят. Тоест, цялата система е насочена към това те да харесват това, което правят. И тази моя система се възприема и от други учители в музикални училища.

Има ли ококорени от възхищение очи на малки деца, които сега откриват електронната музика?

О, не, не мисля, защото те просто се раждат сред нея. Те от малки могат да изберат между виола, цигулка и синтезатор… Не е както, когато аз бях на шест – седем годинки… тогава имаше ококорени очи, но сегашните деца, за тях това е ежедневие.


Освен на най-малките на кого другиго преподаваш и какво?


Освен това преподавам и в Консерваторията, където курсът ми се казва: „Електронна музика с помощта на компютър“. Той е насочен повече към творчеството, а не към техниката. Тоест, хората в него вече трябва да имат опит в свиренето.

Една наглед къса история

Така и не поговорихме за баща ти, а той е уникалният музикант Симо Лазаров.

Вальо прави кратка пауза, замисля се, после се усмихва широко, сякаш те огрява слънце. Когато говори за близките си, той някак омеква и от него лъхва много специална нежност и щастие. Тя е различна от усмивката и отдадеността, с която говори за музиката. При музиката освен отдаденост има и много професионализъм, прецизност, замечтаност, любопитство. При семейството, наред с всичко това, в обертоновете на гласа му се долавя и желанието за прегръдка, сякаш думите прегръщат всеки от любимите му хора с най-голямата обич, която можем да си представим. Докато си мислех всичко това, Вальо заговори за баща си така:

Баща ми е оказал изключително влияние за цялото ми развитие. И до ден днешен говорим по телефона по два-пъти на ден и обсъждаме различни музикални неща. Това е много важно за мен. Но това, което може би ми донесе най-голямото удовлетворение е, когато направих един диск за шестдесетата му годишнина. Този диск беше с негови произведения, само че в мои аранжименти. Събрах близки приятели и музиканти, с които да го запишем. Това беше много особено и вълнуващо преживяване за мен, защото работих над него повече от половин година, в рамките на която, не можех да споделя с татко какво правя, защото трябваше да бъде изненада. А той е човекът, с когото винаги споделям и обсъждам музиката си. А сега не можех… толкова се вълнувах, уникално беше...

Благост, Пролет и Епоха

А ти колко деца имаш и свирят ли на някакви инструменти?

Да. Имам трима сина – на 12, на 9 и на 3 годинки. Големият свири на пиано и на китара, средният на барабани и пиано, а най-малкият тича с различни музикални инструменти между стаите и ту е с палки в ръка, ту е на пианото, после идва в студиото, натиска копчета на компютъра, слага слушалки… няма как да не просвири и той на нещо.

Как се казват децата ти?

Умишлено избрахме разпространени чисто израелски имена. И казвам израелски, а не еврейски, защото често приятели, които живеят извън Израел обичат да кръщават децата си с по-стари, натоварени с повече значение от Библията имена. Докато ние избрахме имена, които са популярни, модерни, които на нас ни звучат красиво, съвременно и приятно.

Та, големият ни син се казва Ноам, което означава нещо благо и много му отива името, защото и характерът му е благ. Средният ми син се казва Авив, което означава пролет, както Тел Авив, означава хълм на пролетта, така Авив е само пролет. А най-малкият е Идан, което означава епоха…

Спазвате ли някакви традиции, характерни за Израел?

Хубаво е да се спазват традиции, но ние не го правим в тежката им религиозна форма. Например, тук преди Коледа има много красив празник Ханука, по време на който се палят свещи и ние го правим, но не на религиозно ниво. Същото важи и за Шабат. Просто правим, всичко, което ни харесва да правим заедно, най-важното е да сме заедно цялото семейство и се радваме на това.

В какво вярваш?

Вярвам в това, че сме заобиколени от кръгове от хора, най-близкият ни е семейството и той е много важен за успеха ни като хора. Животът е много по-красив и лесен, когато знаеш, че имаш ядро, което винаги те подкрепа. Че си помагате един на друг и всичко се случва около това ядро. Вярвам и в доброто на хората.

От какво те е страх?

От нещата, върху които нямаме контрол.

Какво е свобода?

Да правиш нещата, които ти доставят удоволствие. Има много хора в днешно време, които не са свободни, защото са прекалено ангажирани с мисли за бъдещето или миналото. И те живеят в оковите или на спомените, или на очакванията. А свободата е да можеш да изживееш момента, днес и сега, защото този момент може никога повече да не се върне. Свобода е да се радваме на хората, които обичаме. И това не бива да има връзка с пари или други материални неща. Гледам всеки ден да сме щастливи.

Моят ден започва изключително рано, в пет сутринта. Ставам с усмивка, защото искам да направя много неща – да покарам колело в парка, да уча нови езици, да почета от някоя книга. В момента, в който семейството ми се събуди към шест и половина, веднага си пускаме музика и започваме да се приготвяме за деня в една много приятна и топла атмосфера. Това е щастието, човек да се радва на малките неща, които притежава. Да се стремиш към много и към всичко, в това аз специално не намирам голям смисъл. Важни са ми малките, но красиви мигове, които можем да създадем и задържим днес.

Снимки: Румяна Стоянова, Иван Бонев, Боян Страхилов © Личен архив