В "Отвъд границите" днес ви представяме Ваня Рей. Тя е възпитаник на 91-ва немска гимназия в София. Заминава за Берлин през 1997-а година, където завършва икономика - банково дело и финанси.

„Аз до този момент живея три живота. Единият е в България, докато учех в Немската гимназия и немска филология в Софийския университет. Вторият е в Германия. Завърших Немската, логично беше да отида и в Германия. Третият ми живот започна през 2005-а, когато заминах за Ню Йорк, където ме поканиха да преподавам танго. През 2017-а станаха точно 20 години откак напуснах България. Винаги съм си мислела, че ще бъда или преводач, или учителка по немски, или шеф на банка. А то... Чуй какво се случи…“


Приказката

Когато бях малка, най-много обичах приказки за принцеси и принцове, и дракони, а ако има и магия… ехеее… Даже сега се сещам за една, където той си режеше от петата, за да дава на орела, който го водеше в подземното царство… а пък тя се преструваше на заспала… Тази приказка я харесвам, защото и до днес си спомням, че се опитвах като малко момиченце да се направя на нея – тя гледала между ресниците си и той не разбрал, че тя не спи… И аз така вечер пред нашите се опитвах да гледам през ресниците си и те да не разберат, че не спя, но, оказа се, че не може… винаги разбираха, че не спя…

Част първа: Формите и съдържанието през затворените очи

Бяха превърнали мраморния под пред една от картинните галерии в Берлин в дансинг, ограден с малки чаени свещи. Разкошно време, лято. Звучеше аржентинско танго. Тогава за първи път видях моя бъдещ учител и ментор Константи Рюгер (Constantin Rüger) – красив, млад мъж с една невероятно изглеждаща жена в ръцете. Танцуваха в много близка прегръдка, главите им бях опрени, нейните очи бяха затворени и той от време-на време също затваряше своите. Изглеждаха сякаш имаха балон около себе си, сякаш бяха само един за друг и за тях не съществуваше нищо друго на този свят. Като че ли това, което споделяха и правеха заедно беше толкова тяхно, че не можеше да се види отвън, но им доставяше огромно удоволствие. Никога до този момент не бях виждала и усещала подобно нещо. И тогава си казах: „Ей това искам. Искам един ден този мъж да танцува с мен и да се почувства така както с тази жена“. За което ми трябваха дванадесет години…

Как избра тангото?

Нямах представа, че ще стане така. Не съм го избирала. Буквално ме завлачиха на танго и в началото въобще не ми хареса. На фона на стандартните и латиноамериканските танци, които бях танцувала, тангото ми се стори направо скучно и мудно. На всичкото отгоре първият ми учител беше един аржентинец, който идваше да преподава леко пиян и единственото, което казваше беше: „No!... No!“… и толкоз. Нищо не обясняваше, просто казваше „No!“, демек – „Не!“, че не става. И аз бях решила да се отказвам, докато в края на семестъра през лятото не видях Константин Рюгер в картинната галерия, където се бяха събрали да танцуват учители. Започнах да ходя на всичките му уроци, до момента в който той ме покани да стана негов асистент в преподаването. Станах негово протеже, дори понякога го замествах в уроците, когато той пътуваше. Партнирах му, но преди да пожелае наистина да танцува с мен, като с онази жена, минаха години. През тях имаше период, в който не се виждахме. Аз се развивах сама и когато отново се видяхме със свежи очи – да, това, което си бях пожелала преди дванадесет години, се сбъдна...

Смехът ѝ е сърдечен и заразителен, на моменти дълбок и приглушен, в други - буен като на малко момиче, или пък дълбок и топъл, когато се вълнува от това, което разказва. Очите ѝ не спират да мислят. Ту потъмняват до много черно и се потапят в спомена, който споделя, ту се разширяват и концентрират, докато търсят конкретна дума или сравнение, но винаги те хващат и те държат. Точно такава е и докато преподава в залата за танци. В миг можеш да чуеш метафора като:

... ние двамата сега сме като една книга, която първо се отваря от едната страна, после я залепяме, там където е била отворена и започваме да я разкъсваме, за да я отворим от другата страна… уж грешната…

или:

... за да останем заедно в танца, си представяме, че сме в един цилиндър и гърбовете ни описват вътрешната страна на този цилиндър…

После, както се усмихва, ще дойде при теб и с най-съсредоточения, нетърпящ възражения поглед ще ти покаже колко е сериозно това, което говори. И цялата ѝ осанка ще поиска от теб да се отдадеш на едно малко, дори нищожно на глед движение като например: „последвай ханша ми...“, и, докато се опитваш да го направиш, няма как да не си с нея, да присъстваш и да се отдадеш сто процента. Завладян си!

Тя е Ваня Рей, известна в света на тангото с копринената си прегръдка. Пътува като учител по аржентинско танго и DJ на големите международни танго фестивали. За танго музиката казва:

Тангото е повече тъга, отколкото драма. То е за загубената любов, не непременно между мъж и жена. Моят любим валс например е „Обичани ръце“(„Manos adoradas”), където героят разказва за ръцете на майка си, за това, че не са красиви, но за него са най-хубавите ръце на света. Обикновено в тангото нещо е загубено - от любим човек до Родина, защото това е музика на емигранти, които отиват в Аржентина. (Замисля се и после се усмихва, дори започва да се смее с глас, когато казва): „Въпреки че, ако попиташ коя е родината на аржентинското танго може да попаднеш в особена ситуация… Защото аржентинците и уругвайците често спорят коя е родината на аржентинското танго. И, ако искаш да се харесаш на уругвайци, казвай им, че тангото е тяхно, ако искаш да се харесаш на аржентинци - съгласи се, че тангото е тяхно. (смее се, после притихва и продължава сериозно) „Но която и да е родината на този танц и музика, важното е, че към аржентинското танго се свързват обикновено зрели хора, които са преживели нещо в живота, чиято лодка на живота е била разклатена повече пъти… когато си тъжен, няма по-добро място от това да изтанцуваш един танц в прегръдката на някого… и по тази причина тангото сякаш не е за тийнейджъри… това е много специфично…

Ваня Рей танцува пред публиката на три континента (Северна, Южна Америка и Европа) с над 30 партньори и партньорки от цял свят и достига до някои от най-екзотичните места на Земята - Пуерто Рико, Кайманските острови, Буенос Айрес и Канкун в Мексико. Днес живее в Остин (Тексас, САЩ), където преподава аржентинско танго. Но най-вълнуващото място, на което е танцувала за нея си остава Буенос Айрес, Аржентина, защото:

Това да танцувам пред аржентинска публика, да пускам музика на техни милонги и да преподавам в Аржентина - това е най-голямото ми постижение и може би ще си остане най-голямото. Това, че те ме канят да преподавам там, на тях, е все едно на краставичар краставици да продаваш…, но те ме канят всяка година. А това е голямо признание и най-големият комплимент, който мога да получа.
Определено Буенос Айрес е най-любимото ми място за танцуване, защото е уникално място. Те все още имат специални клубове, които се използват само за танцуване на танго. Една танцьорка, например, ми разказа, че клубът, в който ходи да танцува съществува от тридесет години и тя за тези тридесет години седи винаги на една и съща маса. И това също е уникално, защото показва съхранена традиция на нещо, което не можеш да видиш навсякъде като отношение. И за мен е уникално да бъда на тези места, в тези клубове, това е сякаш да влезеш в стара сграда и да усетиш историята, която тя е съхранила, която пази. Интересно е, че тези клубове, хм… те не са да кажем с по-хубав под (гладкостта на пода е особено важен за аржентинското танго - б.а.) от американските или европейските, напротив, понякога подът им е ужасен, но това няма значение. Важното е атмосферата, осветлението, хората, които идват, за да танцуват… всичко е приказно… да, като в приказка е…

Част втора: Танцът и метафорите за човешкото отваряне слой по слой

Този танц е състояние, в което двамата партньори се откриват един пред друг. Според мен е и метафора за живота, защото в него има роля на „водещ“ и на „следващ“. Този, който води танца, трябва да знае какво иска, за да го предаде на този, който го следва. Ако водещият не е сигурен в това какво иска да се случи, то няма как да се случи. А тези, които следват трябва да умеят да играят една много трудна игра – да си достатъчно търпелив, за да изчакаш да видиш къде искат да отидеш и достатъчно бърз, за да отидеш навреме, но без стрес. Тези, които следват трябва да се отдават на движението, което партньорът им предлага.
След това обаче идва интересната част, в която на едно по-високо ниво в общуването, следващите могат да започнат да мислят какво още могат да направят в танца, освен зададеното им от водещия. Или пък как да го направят, така че да „оцветят“ танца и в него да има диалог. А може би най-високото ниво в това общуване е когато този, който следва (това най-често е жената) започне да предлага движенията и да покаже на мъжа какво да прави, и той да започне да я следва. Но това е трудно точно както в живота, защото партньорът, който до сега е водил трябва да покаже готовност да приеме предложеното му от дамата движение, а тя трябва да покаже ясно, че в този момент тя поема ролята на водеща. И тогава партньорите или си пасват, или не, но за да се случи това, хората, които танцуват трябва да са независими като личности.
За да могат да се подчинят с лекота на някого или да го опознаят, първо трябва да познават себе си. Чак тогава могат да се впуснат в отварянето на партньора и на себе си слой по слой. Ако не говориш, няма как да те чуят и в танца, и в живота, но трябва да имаш какво да кажеш и да знаеш как да го кажеш. Трябва да знаеш и кога да замълчиш. Това е състояние, в което всеки дава на другия да го „пипне“ през доверието, което са изградили.

Част трета: Да преподаваш аржентинско танго – отваряне на вратата


Ти си уникална в много неща, свързани с аржентинското танго. Едно от които е, че преподаваш без партньор. Това е необичайно. Защо избра да преподаваш сама танц, в който всеки от партньорите има специфична роля?

Не са много жените, които могат да изпълняват ролята на водещия в аржентинското танго. Има един предразсъдък, че ако ти преподава аржентинец, от него ще научиш много повече, отколкото от друг танцьор. Същото е и тук – хората си мислят, че мъжът (обикновено водещият) в танца знае повече, че в него е силата на двойката и ако имат въпрос винаги избират да го зададат на него. Ако двойката се разпадне, жената по-трудно си намира нов партньор, за разлика от мъжа. Аз не искам да бъда в тази ситуация. За мен е много важно цената ми да бъде определяна от това, което аз мога да правя, а не от това, което хората си мислят, че мъжът до мен прави. Аз мога да изпълнявам и двете дори - да водя и следвам еднакво добре. И, за сега не съм готова да отдам успеха, за който съм работила години на някого.

Част четвърта: Пътят към вишните

Кога пътува за първи път в чужбина?

Още в гимназията, бях на около 16 години. Тогава ни изпратиха на някакъв семинар в Зоненберг (Sonnenberg) – едно малко, но много живописно селце в Германия. Когато отидох там си помислих, че съм попаднала в малък рай, защото имаше всичко, за разлика от тук. А на всичкото отгоре, имаше някакъв празник и пред всяка врата на малка къщичка беше сложена Баба Яга, и изглеждаше абсолютно нереално и красиво, като в приказка…

Какво не пропускаш да сложиш днес в куфара си?

Обувките за танци (смее се) Дори, когато отида някъде, където няма никакъв шанс да танцувам, те са с мен, защото историята ме учи, че когато чуя музика, не мога да остана седнала.

Къде сядаш – до прозореца или до пътеката?

Това зависи дали е дневен или нощен полетът. Ако ще спя съм до прозореца, ако няма да спя съм до пътеката.

Хората сядат до прозореца, за да гледат през него. Ти защо си на обратно?

(започва да се смее) Аз пътувам много пъти в годината с полети, които са над десет часа. Така че човек се научава, че на следващия ден, след полета светът не е свършил, а продължава да функционира. И ако десет часа е гледал през прозореца, след това денят ще е много по-труден, а ако е поспал, тогава нещата са по-лесни.

Къде мечтаеш да отидеш?

В Япония. Искам да видя природата им. Аз съм градско дете. Когато си почивам обичам да се разхождам, ама в града, да се мешам с хора, да се движа покрай къщите и да ги разглеждам, не в някоя планина или парк… но японските градини много искам да ги видя.

Вишните ли искаш да видиш, вишните когато цъфтят? А би ли танцувала сред цъфтящи вишни, от чиито клони се ронят нежни, уханни, малки цветове?

О, да! Стига това да не обиди по някакъв начин културата им. Но много бих искала точно това.


Част пета: Вярата и свободата насред приказката

Аз бях много добро дете. Такова, дето почти само шестици носеше вкъщи. Родителите ми никога не са ме спирали да правя това, което поискам. Тренирала съм лека атлетика и плуване, играла съм народни танци, въобще винаги съм се стремила денят ми да е пълен и, така си беше преди, а и е – до ден днешен. От малка много обичам да чета и затова в постоянните ми пътувания с мен винаги са две от любимите ми книги: „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри и „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. Чела съм ги и на четирите езика, които говоря – български, немски, английски и испански.

В какво вярваш?

Аз вярвам в това, че нищо няма смисъл… такъв, какъвто обикновено хората влагат. Например като кажат „смисълът на живота ми е да имам деца“… ми, то само след три поколения ти си просто снимка в албум, която не говори на никого почти нищо. Не му казва каква е била личността ти, какво си обичал, какво не си харесвал, как си живял, какво те е наранявало или те е правело щастлив… Дори и Айнщайн, помисли си, колко е направил за света, но какво това помага на него? Той пак е умрял… Така че, според мен нищо няма смисъл и мислейки по този начин, това ме успокоява. Знам, че всичко е преходно на този свят, колкото и да е драматично, то ще премине… и то ще мине, и това ще мине… Всичко добро, което правя или пък когато се държа с някого добре, това е защото така искам, защото това е моята нагласа към този човек или ситуация, а не, защото ме е страх от някакво възмездие или наказание, или от оценката на хората. Вярвам, че причината да правиш нещо по конкретен начин е потребността да го правиш точно така, а не защото някой те е учил как да го правиш. Всичко трябва да се прави според собствените убеждения, ценности и критерии.“

Е, с тези думи всъщност стигнахме до свободата, влязохме в представите за нея. Какво е за теб свободата?

Свободата е възможността човек да се самоизявява, без да се страхува. Ето например тук в Щатите, ако някой е атеист, няма шанс да има политическа кариера, няма да бъде избран на висока политическа позиция, защото не вярва в нещата, в които е прието да се вярва и това е дискриминация и вид липса на свобода да вярваш или да не вярваш в общоприетото. Същото важи и за хора с различна от общоприетата за нормална сексуална ориентация, които не могат да се изявят в нищо, не могат да покажат себе си спокойно и свободно, без да се страхуват, че могат да бъдат наранени. Така че, за мен това е свободата - възможността за самоизява, себеизява - такъв, какъвто си. Човек може без почти всичко, но например, ако дълго време не се храни или не пие вода ще загине, същото е и със свободата. Ако я няма ще загинеш емоционално.
Затова и харесвам танцуването толкова много, защото имам възможност през танца да изразявам чувствата и емоциите си. Мерил Стрийп беше казала в едно интервю, че е много притеснителна в живота и актьорската игра ѝ дава възможност да покаже какво е извън тази притеснителност. Така е и при мен. За мен тангото е роля, защото то е изкуство. В него мога да бъда това, което иначе не бих могла да изразявам и показвам в обществото през цялото време.

Приказка..?

Да, вид приказка…“ (усмихва се)

Каква ще е Ваня след десет години?

Аз никога не съм си представяла, че ще стана танцьорка, че аржентинското танго ще се превърне в моя професия, а камо ли да знам за след десет години. Но знам, че имам намерение да танцувам и когато съм на осемдесет. (започва да се смее) Идеята, желанието ми е, тогава да съм като Йода. Да съм малка, дебела, да съм с дълги уши и дълъг нос. Но пък за сметка на това да знам абсолютно всичко за тангото. За да искат да танцуват с мен Джедаите… (смехът ѝ става неудържим…) защото аз съм Мастера…


Ако искате да се свържете с Ваня Рей или да научите повече за нея, надникнете в сайта ѝ: https://vaniatango.com/