Владимир прекарва детските си години в България, но израсва във Венецуела, където семейство му се мести в началото на '90-те. Днес живее в слънчевия Маями, Флорида, има собствена компания за графичен дизайн и е работил за най-големите филмови, рекламни и музикални компании в света. Въпреки това гледа с носталгия към Венецуела и си спомня за красотата на южноамериканската държава.

Детството във Венецуела

Влади говори български без акцент, въпреки че е напуснал България още като дете. А споменът му за онези години започва така:

Бях на четиринадесет, когато нашите заминаха за Венецуела и аз заедно с тях. Живях там до 2010-а.

Това си е почти целият ти съзнателен живот. Каква беше Венецуела тогава? В каква държава израсна?

Венецуела беше смайваща за мен като държава, защото на фона на България през онези години, във Венецуела имаше голямо изобилие, екзотика и красота. Там наистина има всичко като природа: Амазонските гори, уникалните плажове и невероятните планини. Изключителна страна е Венецуела. Но след като на власт дойде Уго Чавес нещата постепенно тръгнаха надолу и като икономика, и във всяко отношение, и Венецуела ставаше все по-трудно място за живеене.
Но в личен план хич не ми беше лесно. Първо, оставих всичките си приятели в България и отидох на съвсем различно място, където не познавах никого. Това за един тинейджър си е трудно преживяване. Освен това ние пристигнахме там юни или юли и имах само три месеца до училище, а не знаех никакъв испански. И си спомням как първия ден в училище ме питаха от кой континент си, а аз не знаех как да им отговоря. Във Венецуела училището е разделено на три срока, а не два както в България. Аз винаги съм бил отличен ученик в България, а там през първия срок не можех да се справям в училище, защото не знаех езика. Седях в часовете и не можеха дори да ме изпитат. Представи си каква ситуация…
Изкарвах петици и шестици по математика, физика и химия, а по всички останали предмети само двойки и тройки. Когато свърши първият срок във Венецуела, имаше голяма стачка на студентите от „Централния университет“ на Венецуела. По време на стачката полицията уби може би десет-петнадесет от тях. Тогава всички училища спряха да функционират за около четири-пет месеца. Вече си бях купил един речник и всеки ден вадех от него по тридесет-четиридесет думи и ги учех наизуст и гледах постоянно телевизия, за да уча езика. И тези няколко месеца, по време на които не учехме заради стачката, ми дадоха възможност да уча още по-старателно езика и когато се върнах на училище вече говорех испански свободно. Тогава всичко се промени. Намерих приятели, започнах да изкарвам добри оценки, до такава степен, че бях един от малкото, които си взеха всички изпити на края на първата учебна година, а много от приятелите ми, венецуелски деца, останаха на поправителен по много предмети. Бях много горд със себе си, че успях да науча езика толкова бързо и да се адаптирам.

В момента се занимаваш с графичен дизайн. Кога или как го избра?

Когато станах единадесети клас трябваше да положа изпит, с който да мога да кандидатствам в Държавния университет в Каракас, нещо като нашите матури в България. Изкарах толкова висока оценка, че ме приех архитектура. Две седмици по-късно близка на семейството ми приятелка, която беше художничка и преподаваше в училището за графичен дизайн „Про Дисенийо“ ме покани мен и още двама мои приятели да прекараме един ден в „Про Дисенийо“ и да видим как протича учебният процес там. Отидохме и точно този ден студентите правеха нещо като защити на дипломни работи. Много ме впечатли отношението между професорите и студентите - непринудено, приятелско и някак всичко изглеждаше много свободно, видяхме хора с татуировки, по шорти и едни такива щастливи ни изглеждаха. Много ми харесаха хората, самото място и реших да сменя архитектурата с графичен дизайн.
Само че в този университет не вземаха всеки. Изпитът, за да те приемат там, трае петнадесет дни. Направо страховито, защото тези петнадесет дни хем караш нещо като курс, хем почти всеки ден държиш изпит на взетия материал. Ние кандидатствахме около шестдесет човека, а избраха петнадесет – двадесет. Аз бях сред тях. И тук искам да допълня, че тогава хората подценяваха ученето за графичен дизайн, мислеха, че е нещо несериозно и по-леко от това да учиш например архитектура, но не, всъщност това си беше едно много тежко следване. По цели дни и нощи, включително и през съботите и неделите, не спяхме, защото трябваше в срок да предаваме проектите си, и въобще си е много сериозна подготовката. Освен това точно тогава беше големият преход между работата на ръка и компютрите, които бавно започваха да навлизат в графичния дизайн. Но докато аз учех всичко се правеше на ръка, особено първата година. И съм учил всички стари техники за работа с мастило и какво ли не. Та, приеха ме през 1994 година, в една почти непозната професия, но за мен тя беше нещо ново и много вълнуващо и ми отвори страхотен път към целия свят.

Всъщност какво представлява тази професия отвътре, извън общото познание за нея?

Хм… много е интересно, защото пред графичния дизайнер обикновено се поставя някакъв комуникативен проблем, който той трябва да реши, като го облече във форма. Опитваме се, от една страна, да направим света малко по-хубав и красив. От друга страна, се опитваме да направим комуникацията в каквото и да е по-лесна и директна, от едно лого през голяма кампания за нещо до анимация за някоя телевизия, която да привлече нови зрители.

HBO и човешкият череп

Първата ми работа във Венецуела като графичен дизайнер беше за HBO. Те имат огромно представителство за цяла Латинска Америка и ме наеха едно лято като стажант, още докато учех „Графичен дизайн“ в Каракас. И толкова много ме харесаха, че ме наеха на постоянен договор. Работих за тях четири години.

Как те наеха?

Департаментът на HBO по дизайн беше четири-пет човека - все хора на по 35-40 години, учили графичен дизайн в Щатите. Първо проведоха с мен интервю. След това ни казаха да изработим триизмерен проект на произволна част от човешкото тяло. Но условието беше да я направим като игра, т.е. с тази част да може да се играе.

И какво направи ти?

Взех парче дърво и го издялах като човешки череп. Нарязах го на части и изработих механизъм, който да го върти като кубчето на Рубик. Много ги впечатли и изкарах най-високата оценка от всички кандидати. Не само, но вместо стажантска работа, направо ми предложиха да работя за тях. Този проект ми е толкова скъп и любим, че си го пазя и до днес.
Това беше страхотен шанс за мен. Бях най-младият в екипа. Минах невероятна школа, ама практическа. Тази школа няма кой университет да ти я даде. Така започна кариерата ми в дизайна и анимацията.

Спомняш ли си първия си проект вече като техен служител?

Да. „HBO спорт” предават много боксови мачове и искаха да направят изцяло нов рекламен дизайн за предаванията си. Това беше едно от първите неща, които направих за тях и си беше висока топка за човек, който сега започва.

И ти какво направи?

Аз много харесвам фотографията. Така че заложих на „стори борд“ със снимки от всички големи шампиони, чиито мачове са предавали. После наехме снимачен екип и го раздвижихме. Стана толкова добре, че спечелихме няколко международни награди.

Докато работеше по първите си проекти там и си бил най-младият сред дизайнерите, притесняваше ли се, че няма да се справиш, че може да не отговориш на очакванията им?

О, не. Вълнувах се много, че работя за тях, но никога не съм се притеснявал, че няма да се справя. А и екипът там беше много освободен от всякакви предразсъдъци, хората бяха много креативни, много добронамерени. Нямаше я тази смазваща конкуренция, каквато има сега в големите компании. Всичко беше някак сякаш между приятели и отношенията ни бяха такива. Затова и творческата атмосфера беше уникална. Много добре се чувствах сред тях. Вълнувах се от това, че много харесвах работата си че придобивах невероятен опит и че това се случваше точно там.

„Тутума“ между Каракас и Маями

И след всичко хубаво, което ми разказа, все пак реши да напуснеш HBO? Защо?

Работих там до 2001 година. Тогава един от приятелите ми дизайнери реши да напусне HBO и да основе своя дизайнерска компания. Година по-късно още един приятел се присъедини към него. Малко по-късно и аз напуснах и станах техен съдружник. Така се основахме нашата си компания за графичен дизайн „Тутума“.

Защо напуснахте Венецуела?

Девет години работихме в Каракас. За Щатите заминахме едва 2010 година, когато положението във Венецуела стана нетърпимо и никакъв бизнес не можеше да се прави там заради политиката на Чавес. Кризата, най-вече икономическата, беше толкова голяма, че имахме проблем дори да платим заплатите на персонала, който работеше за нас. И това важеше за всички малки частни компании, не само за нашата. И не само, представи си имаше режим на тока… Това може да ти се стори дреболия, но не можеш да си представиш колко пречи на бизнеса. Тогава се събрахме и решихме да се махнем и да заминем за САЩ.
Избрахме Щатите, защото един от съдружниците ни беше заминал за Маями, малко преди това и вече имахме оперативен офис там. Офисът беше за продажба на продуктите ни, защото инфлацията във Венецуела беше толкова огромна, че нямаше как да работим нормално от там. Представи си - правиш една реклама за около два месеца. Договорил си се за едни пари, но след два месеца тези пари вече нямат никаква стойност. Имахме тридесет и пет човека персонал, които бяха едни от най-добрите дизайнери във Венецуела. И постепенно се наложи да освободим повечето от тях, което е едно от най-неприятните неща, които помня от тези времена. Ние бяхме приятели, никога не сме се делили на шеф и подчинен, да уволниш приятеля си, защото не можеш да му платиш… това е мъчително решение… Но все пак офисът ни в САЩ ни позволи да издържим до 2010 във Венецуела. А изградените контакти по-късно пък ни бяха много полезни, тъй като основните ни клиенти бяха от Щатите. Работили сме за всички канали на „Дисковъри“, „Картун“, „Сони“, MTV, няма голям канал, за който да не сме работили.
Totuma Office & Team 2004
Totuma Office & Team 2004

Интересно ми е, че след като напуснахте HBO, те пак са ви наемали за техни проекти.

Да, имахме малък конфликт, но после нещата се оправиха. И да, дори и тогава имаше малки резерви, но любопитното е, че те ни наеха за един проект и ни дадоха много, ама много малък бюджет, направо смешен. Ние обаче се постарахме много и свършихме толкова добра работа, че този проект обра всички награди на всички конкурси с международно жури от графични дизайнери. Спечелихме награда и в Латинска Америка, и в света.

А ти, имаш ли любим проект, по който си работил?

Да. Два проекта са ми най-на сърце. Единият се казва „Хюман“. За него ни наеха преди около две години от Ватикана. Трябваше да направим графичния пакет за една серия от документални филми за Ватикана по повод една конференция там. Почти нямаше бюджет, беше нещо като експериментален проект.
Вторият ми любим проект е за една кампания свързана с превенция рака на гърдата. Това е много силна кауза и работата по нея наистина беше много завладяваща и заради концепцията, и заради каузата.

Днес още ли сте заедно и тримата основатели на компанията?

Не, днес компанията е моя.

Малко преди финала

Какво е свобода?

Да си свободен за мен е да правиш каквото ти идва отвътре, но винаги правейки добро на тези около теб и на околните. Свободата е едно от най-ценните неща, които имаме. Но за да я запазим трябва постоянно да се борим.

Има ли нещо, от което те е страх?

Бих казал, че единственото, от което ме е страх, е какво ще оставим на идните поколения. От гледна точка на природни ресурси, Аз се страхувам от вманиачаването по технологиите, защото така много лесно може да се изпусне контрола и всичко да се обърка тотално.

Как би сравнил Венецуела и Маями? Да живееш в Маями, това е може би мечтата на половината човечество.

Да, и на моята съпруга. Тя обича златен пясък, лазурно море, вечно лято… Аз за разлика от съпругата ми предпочитам зимата и планините, но тя и децата ми са много щастливи тук. На мен също ми харесва. Но да ти кажа, Маями не може да се сравни по красота с Венецуела. Венецуела е великолепна страна с уникална природа и много топъл народ. За съжаление от двадесет годни се опитват да разрушат всичко и почти са успели. Но съм убеден, че ще дойде момент, когато всичко ще се оправи. И може би моите деца или внуци ще имат шанса да опознаят тази уникална страна.
А Маями го чувствам като мой дом в момента. Живея на около половин километър от океана в Miami Beach. Да се разхождаш вечерно време по плажа и да и дишаш този въздух просто е безценно. И в тези кратки моменти си давам сметка за всичко онова, което често забравяме, да сме благодарни. Преди години Маями беше считан за град на пенсионери. Но в последните десет години има доста голяма промяна. Има младо население най-вече от емигранти от Латинска Америка, Русия и Източна Европа и това сякаш води до голям културен напредък. Същото така и архитектурата се променя много, особено около Downtown Miami (центъра на Маями - б.р.).

Връщал ли си се в България и ако да, каква я виждаш?

Аз заминах 1991 година и от тогава съм се връщал три пъти. Доста е променена или поне аз така го чувствам. Най-вече хората и езика и произношение. Когато слушам някой да ми говори на български ми звучи другояче, много е странно това усещане. Но аз вече тридесет години не съм извън България.

Оставих си за последно въпросът, който ме глождеше през целия разговор: Защо кръстихте компанията "Тутума"? Какво означава името?

Аааа, буквалният превод е „кратуна“. Но тази дума на испански има доста различни смисъли и значения. Ние искахме да е нещо, което да изразява типичното и локалното. Защото във Венецуела по това време имаше много от големите компании с огромните бюджети, които местните големи телевизии предпочитаха и наемаха. Но тези големи чужди компании нямаха никакво понятие от местната култура и спецификата на хората и манталитета им.
Например една от големите местни телевизии нае такава дизайнерска компания да ѝ смени целия рекламен пакет срещу милиони. И какво получиха – ужасяваща визия на матадори… представи си… матадорите нямат нищо общо с латиноамериканската култура. И този рекламен пакет за малко да фалира телевизията. И ние искахме през името да покажем, че знаем какво правим и да се конкурираме с големи точно с това, че познаваме локалното и специфичното за Венецуела и няма никога да направим такъв гаф.
Относно произхода на думата, съвсем възможно е да идва от индиански. Разбира се, първият превод е „кратуна“, но във Венецуела кратуната я използват за много неща. Примерно индианците си правят прическите с помощта на кратуни. Слагат си я на главата и по нея режат косите си на чета. Основно значението на думата е свързана с креативност.