Явор потегля към Австралия преди 17 години. Това е първото му излизане в чужбина в съзнателния му живот. Решението да отиде толкова далеч обяснява с младежки ентусиазъм. Ентусиазмът обаче е неизмерна част от живота му и днес. Благодарение на него той пътува, обикаля света и заключва, че колкото повече пътуваш, толкова повече разбираш колко много различните хора по земното кълбо си приличат. Към Австралия потегляме заедно с Явор Константинов.

Цял ден говорим дали ще успеем да вземем билети, но за съжаление са разпродадени. Има само втора ръка и най-евтините са по 250 долара. Май ще отидем всички в парка до Rod Laver Arena и ще си го гледаме на изнесения екран там.

Така ми отговаря Явор Константинов на въпроса “Как си?”. Денят е неделя, а непосредствено след разговора ни той отива да се срещне с други българи в Мелбърн, за да гледат заедно мача на Григор Димитров на Australian Open.

Българската общност в Австралия наброява между 3 и 5 хиляди души според Явор, но тя е изключително активна. Организират избори, събития, гостуват им дори артисти и музиканти от България, а всеки път когато има състезание с българско участие взимат трибагрениците и отиват да подкрепят родните спортисти. Така е и с Григор по време на Australian Open. След победата си над Ник Кириос, Гришо даде и интервю за българската програма по SBS радио, която наскоро отбеляза своя 40-годишен юбилей.

Чуйте част от разговора с Григор Димитров

Явор е в Австралия от 17 години. Днес живее в Мелбърн, а висшето си образование завършва в Бризбейн. Има и двойно гражданство – българско и австралийско. Прибира се до родния си град София всяка година и винаги избира различни маршрути.

Тъй като пътуването от Австралия до България продължава много и включва прекачвания, има много възможности откъде да минеш. Така преди няколко години започнах една традиция, да оставам няколко дни в местата, където се прекачвам, всеки път на различно място. Така съм оставал в Пекин, в Шанхай, Бангкок, Сингапур, един път нарочно съм се прибирал през Бразилия, от там до Турция и от Турция до България, минавал съм и през Чили (смее се)

След разговора с него, със сигурност бих го определил като пътешественик, въпреки че по образование и професия е информатик. Едно от най-вълнуващите му пътувания е непосредствено преди да получи австралийско гражданство – близо 3 месеца той обикаля континента.

Исках да пътувам много, моите познати австралийци пътуваха постоянно. Аз много исках да направя една разходка из Австралия, но до този момент фокусът ми беше да завърша с добри оценки, да си намеря работа, да се подсигуря финансово. И вече 2006 г., когато бях постигнал всичко това, реших, че е време да опозная Австралия най-после. Взех си еднопосочен билет до град Дарвин. Там имах квартира за три дена. Купих си спален чувал и една палатка. Бях спестил пари, но не знаех как ще потръгне това пътуване – сам, в една държава, в която познавам само един град. Да събера кураж беше продиктувано от мои приятели – австралийците, които обикаляха много и съквартирантът ми тогава – българин. Той беше пътувал много и ме мотивира.

Исках да видя аборигени, исках да видя Северно море, крокодили, Националния парк Какаду, който е голям почти колкото България -100 кв.км., средата на континента, камъка Улуру, Мелбърн, Australian Open, Северното тихоокеанско крайбрежие, където е Големият бариерен риф и дъждовните гори, пустинята Симпсън. Прибрах се в Бризбейн 1 ден преди церемонията.


Пътешествието из Австралия

Живял си с аборигени, как се случи срещата с тях?

Живях с аборигенско семейство за три дена в аборигенски резерват. Там не е разрешено да ходят туристи, но аз не знаех. Намерих уебсайт, където човек беше публикувал частна обява: “Обадете се на този номер, ако искате да изживеете лични спомени с аборигени. Може да си поговорите с тях и да видите как рисуват. Аз звъннах и той ми каза “Разкажи ми за теб, какви са твоите възможности?”. Казах му, че съм на 25-26 години, че тъкмо завърших, че работя в Бризбейн. Той каза: “Ти не си от нашата таргет група” и ми затвори. Ама как така ще ми затваря? Веднага му се обадих пак. Обясни ми, че има малък миньорски град, където има един хотел, който струва 200-300 долара на вечер, 500 долара на ден пък се плащат на аборигенските семейства. Това не беше в моя бюджет, но му обясних, че имам огромно желание да го видя това нещо. Той ми каза, че ще ме има предвид. След два дена ми се обади, каза ми да долетя в резервата, предложи ми да си разделя цената с няколко други човека, които са заинтересовани и за 1 ден да видя как живее аборигенското семейство.

Пристигнах там, трябваше да спя в един двор. Вместо това, семейството дойде, взеха ме в един джип и ме закараха в средата на нищото – в един плаж, на който те живееха. Бях при тях три дена и две вечери. Ние се разхождахме из природата, ходехме да ловим риба и раци с копия, т.е. те да ловят, а аз гледах.
Вечерта ги гледах как правят диджеридута (аборигенски духов инструмент – б.а.), как рисуват картини. Сприятелих се с една от по-възрастните жени там. Тя ми разказваше за тях. Те говореха перфектен английски, с акцент, но наистина на високо ниво. В това племе иначе имат коли, джипове, защото трябва да минават през черен път и през пясъци. Имат къщи, построени от австралийското правителство, които не ползват. Те не обичат да имат покрив над главата си, обичат да спят навън – на пясъка или на дюшеци. Имат моторни лодки. Носят подобни на нас дрехи – шорти, джапанки, потници. Ядат си тяхната храна обикновено, но ходят и до най-близкото село, откъдето си купуват храна.

Аборигените са австралийски граждани и съответно получават помощи за безработни, но разходите им са ограничени – храна понякога, дрехи и коли. Освен това, някои територии, на които са разположени мините, са си аборигенски територии, съответно се плащат концесии. Парите за тези концесии отиват при лидерите на аборигенската общност, от където също получават средства. Има голяма разлика между европейската култура, привнесена в Австралия и тяхната култура. Тяхната е по-скоро номадска. Те не обичат да притежават много неща – дори много дрехи, обувки, шапки, камо ли пък каски, затова не искат да работят и в мините. Не им трябва работа, защото ако нямат пари, просто ще си хванат храна, вместо да си купуват. Тяхното обучение преминава през разказване на истории за природата – за животните, за билките, за растенията. Затова и децата трябва да са сред природата, за да могат да ги научат родителите им на всичко това и да им покажат как да ловуват и въобще как да водят техния начин на живот. Децата все пак ходят на училище в близкото село.

Те познават много добре сезоните, не ги разделят на четири. Знаят кое растение и кое животно в кой сезон може да се хване и яде съответно. Преди са живели на места, където е имало каменни образования. Те не строят перманентни селища. Всяко племе има една територия, в различните ѝ части има различни източници на храна и вода, така те се местят спрямо сезона. В Австралия има 500 аборигенски езика и съответно 500 различни нации, както си ги наричат те. Има общо взето същото лингвистично многообразие, каквото е имало и в Стара Европа. Всяка една общност, разбира се, има и различна култура. Така че когато ние кажем “аборигенската култура” визираме 500 различни такива.

От другата страна на земното кълбо

Пристигнах в Бризбейн един ден. Много топъл ден, беше февруари – средата на лятото в Австралия, аз идвах от средата на зимата. Една кола дойде да ни вземе, бях много плах, с мен имаше хора от Швеция и Дания на обмен в университета. Закараха ни в кампуса, който се намира в едно място средно между гора и парк. Дойдоха студенти 2-3 година, които ни поведоха да ни покажат квартирите.

Спомням си по пътя, как студентът, който отговаряше за мен, ми взе единия куфар, за да ми помогне, а аз тръгнах след него с другия. Вървяхме по една пътека и изведнъж една игуана, която беше 1 метър дълга, излезе на пътя ми. Аз се стъписах. Колегата ми си мина най-невъзмутимо покрай нея и си продължи, докато се усети, че ходи сам. Пита ме: “Какво става, айде идвай?”, отговорих му: “Ама чакай, има дракон на пътя ми”. В първия ми ден в Австралия една игуана ми пресече пътя.

Срещата с игуаната всъщност е едно от първите запознанства на Явор в Австралия. След това в университета се сприятелява с две компании, с които поддържат контакт и до днес.

Когато пристигнах, ми бяха дали от фондацията телефон на едно момче, което беше в Бризбейн от година и нещо – Веселин, Веско… с него веднага станахме приятели. В първите ми лекции се сприятелих с няколко човека – с двама австралийци, единият, Фил, беше на 21-22, а другият, Ейдриън, беше на 17. В Бризбейн започват училище на 5 и завършват на 16. Направи ми впечатление контраста - аз бях на 22, вече бил съм и в казарма, а те бяха на 17. Покрай тях се запознах с един друг мой приятел и до днес, Майкъл, и с Тахер, който беше от Оман. Той пък доведе две момичета, едната от унгарски произход. И тази групичка изкарахме цялото следване заедно.

Освен това, още на първия-втория месец се запознах с групичката българи в университета, които бяха деца на български емигранти. Чувах как хора до мен говорят на английски, но споменават България и аз веднага ги заговарях. Може би 5-6 човека бяхме българите. Имаше и в други университети – над 20 бяха тези, които са си в Австралия от преди, а 2-3 бяхме дошли от България, специално за да следваме. Покрай тях се запознахме и с техните родители, които ни помагаха адски много. Подаряваха ни неща – мебели, домакински уреди, помагаха ни с местене, адски много ни помагаха. Това остави в мен много голяма впечатление, после през годините, когато имах вече възможност, помагах много с организиране на българските избори тук, различни събития, водех българско радиопредаване с едно друго момче, може би в продължение на три години. Просто исках и аз да направя нещо за общността.

Явор завършва в Бризбейн и започва да работи там. Споделя, че едва когато получава разрешение за постоянно пребиване, което е последната фаза преди гражданството, успява да си намери работа по специалността “работодателите искат някаква сигурност, че си за постоянно тук”.

Веднага се класирах за постоянно жителство, а според закона 2 години по-късно станах и гражданин. Сега имам двойно гражданство. Работил съм за Dell, Acer, Fujitsu, сега работя във втората по големина химическа компания в Австралия. Тази компания имаше главен офис в Мелбърн, а аз много исках да се преместя там или в Сидни. Аз бях добър приятел с шефката ми в Бризбейн и тя ми помогна да се преместя в Мелбърн. Сега всъщност съм съпорт на директорите. Почнах да уча и магистратура, вече съм във втората ѝ половина. Компанията, в която работя е международна - Северна Америка, Канада, Австралия, Индонезия, Папуа Нова Гвинея, но главният офис е в Мелбърн, където съм и аз. Във фирмата работят около 5 хиляди човека, 120 сме в Мелбърн и то от 20-30 националности. Австралия е имигрантска държава. Да си отнякъде не е нито впечатляващо, нито екзотично.

Стана ми интересно, тъй като национализмът е много спорна и гореща тема в Европа, как виждаш ти национализма в Австралия, съществува ли той?

Национализмът в Австралия е забавна тема. Бих го нарекъл “мутиращ национализъм”. В началото например ирландците са били виждани като втора категория хора. Впоследствие разделението става – британци срещу южни народи, гърци и италианци. След това гърците и италианците биват приети и вече противопоставянето е европейци срещу азиатци – например виетнамци и китайци. Азиатците обаче имат много сериозен принос към Австралия. Техните деца са много високо образовани, имат добри резултати, има азиатци и в парламента днес и т.н. Следващите черни овци са индийците. А днес вълната е насочена срещу африканци и мюсюлмани. Общо взето, на всеки 5-10 години тази черта се променя коренно.

А въпросът с бежанците - австралийската политика по този въпрос е много спорна. В същото време обаче на драго сърце се приемат чужденци.

Все пак в Австралия над 25% са родени извън страната, а 46% имат поне един родител, който не е австралиец. Програмата за набиране на хора със специалности и образование, от които има нужда е много сериозна, но е в сериозен противовес със строгата политика към бежанците. Като цяло Австралия приема на драго сърце хора, които говорят език и имат професия, която е търсена, без значение откъде идват.

Неочаквани приятелства

През 2001 година се проведоха последните “Игри на добра воля” (създадени след бойкота на Олимпиадата в Москва и Лос Анджелис през 1980 и 1984 г. - б.а.) в Бризбейн. В Австралия дойдоха Тереза Маринова, Милен Добрев и Йордан Йовчев, който все още не беше станал суперзвезда. Той стана световен шампион един месец след идването си в Австралия. Когато се прибрахме в България същата година, той вече беше суперзвезда и спортист на годината. Ние тогава си купихме билет за всеки един спорт, в който участваха българи. И понеже бяхме малко, спортистите дойдоха да се запознаят с нас след състезанията. Така се запознахме и с тримата. И не само това, след състезанията ние отидохме до хотелите да отпразнуваме добрите им резултати. Тогава си разменихме телефоните, а преди да си заминат за България ние организирахме едно голямо барбекю и ги поканихме. Те всички дойдоха – състезатели, треньори. Това беше един невероятен ден. Спомням си, че Тереза Маринова не можа да дойде, защото летеше тогава, но беше много разочарована. Каза ни “Ех, ако знаех по-рано, щяхме да си отложим билетите”. Беше много искрено, много наивно и много истинско. С Йордан Йовчев поддържаме връзка и до днес. Той е много земен човек, лоялен , със специално отношение към България и всичко българи по света.

Българската общност

Ти си много активен сред българската общност в Австралия. Дори си водил радиопредаване. Разкажи ми за него.

Да, имахме си българско радиопредаване в Бризбейн. Всъщност от 40 години по радио SBS се води програма на български от Сидни и Мелбърн. В Бризбейн също има такава радиостанция, за различните общности - радио 4EB. Имахме своя програма – 45 минути, един път седмично. Записвахме на дигитална касета в събота или неделя, а в понеделник на обяд я пускаха на запис. В началото го водеше една жена, която е водела преди в Мелбърн, тя се премести в Бризбейн и даде идеята да кандидатстваме за слот за българско предаване във 4EB. Тя се беше погрижила да се свърже с БНР и от радиото ни пращаха всеки месец една регистрирана поща в огромен пощенски плик, в който имаше 2-3 странички А4 формат с текст за съдържанието на два диска вътре. Те съдържаха топ 10 на българската музика на едното CD и вторият диск беше с културна програма – 30-40 минути, разделени на слотове от 5 до 10 минути, в които се говори за празниците в месеца и интервюта със специалисти по темата. Например за Ивановден – как се празнува, какво е специфично за празника, също за Съединението на България и Източна Румелия, общо взето програма, включваща история, култура и интересни събития през всеки един от месеца. Това беше основната ни помощ за програма. Правихме и интервюта, разбира се. Имаше много българи, които ни носеха дискове с музика, когато се прибираха до България. Интервюирал съм българи от САЩ, които са на обмен в Австралия, както и австралийци, които разказваха своите впечатления за българската общност.

В последните години всеки път си част от комисията в Мелбърн за изборите в България. Кога гласува за първи път в Австралия?

Първите избори, на които гласувах бяха в Бризбейн. Тогава не бях в комисията. Мястото, където се гласуваше, беше в задния двор на Желязко Иванов, който беше председател на българската общност в региона. (смее се) Българският консул от Камбера дойде и направихме секционна избирателна комисия в задния му двор с нейна помощ. Разбира се по всички правила. Беше много готино, всички си се познавахме.

Започнах да участвам в комисиите, когато се преместих в Мелбърн. Покрай парламентарни избори 2014 г., всички бяха много заети и аз поех ангажимента да организирам изборите и съответно бях председател на изборната комисия. И оттогава съм си председател на всеки вот. Тук правим изборите в една зала към българската църква, те ни я предоставят безвъзмездно. А пък парите, които ни дават от България на членовете на комисията за работата ни през деня, ги даряваме на църквата.

Мотивира ме това, че българската общност винаги се е отзовавала, когато ми е трябвала помощ преди. Така аз помагам – на общността, пък и на българската държава, като доброволец, от 6 сутринта до след полунощ, докато преброим резултатите. Но пък през деня идват хора, носят ни домашно направена храна, имаме много голям социален елемент. До залата за изборите има парк, където хората стоят, приказват си, там са с часове.

С куфар в ръка

Заминаваш преди 17 години, кога беше първото ти прибиране в България?

Първото ми прибиране в България беше Коледа на 2001 година. Бях прекарал 10-11 месеца в Австралия, което ми се струваше цял живот. Беше много емоционално, имах толкова много емоции и преживявания за споделяне. Приятелите ми нямаха търпение да чуят за Австралия, да видят снимките, да чуят историите ми. Чувствах се все едно съм се върнал от експедиция, всеки искаше да чуе и разбере.

Кое най-много ги впечатляваше?

Фактът, че е топло. Че за Коледа сме по хавайски тениски и хората не готвят 12 манджи, а ядат скариди на скара и манго, и пият бира. Че е толкова мултикултурна държава, че имах приятели от всякакви краища по света. Спомням си, че тогава нямаше още дигитални фотоапарати и аз бях проявил адски много снимки, една торба със снимки. Днес ги пазя в един куфар.

Толкова време по-късно какво ти липсва, освен приятелите и семейството?

След 17 години, освен роднините и приятелите, си ми липсва храната. Аз като се прибера ходя само на традиционни ресторанти, за мен нашата кухня е една от най-богатите. Благодарен съм на добрите си приятели, с които продължаваме да сме си близки и до ден днешен.

Кое е най-куриозното ти прибиране?

Моите протичат общо взето нормално. Най-куриозната история обаче е на един мой приятел, Динко. Той се прибира към България, каца и целият полет се насочва към паспортния контрол. На будките обаче няма хора. Минават, взимат си куфарите, стигат до чакалнята, но и там няма пукнат човек. Излизат през централната врата и виждат един огромен полицейски кордон, а от другата страна са роднините им, които ги чакат. Полицаите ги поглеждат и ги питат “Вие пък какво правите тук?” – “Ние току-що кацнахме” – “Ама летището е евакуирано заради сигнал за бомба.“

Кое е най-далечното място, на което си бил?

Колкото повече пътувам, толкова по-малко далечни ми се струват местата и културите, които посещавам и виждам общото между тях. Общото в начина на живот и желанията на хората. Най-екзотични, чисто визуално, в моите пътувания са били Нова Зеландия, северно Чили – пустинята Атакама и Боливия, също малките селца в провинцията на Бали, Индонезия.

Какво си спомняш от последното прибиране в България?

Последно бях във Варна, където колкото и куриозно да звучи, не бях ходил и на Северното крайбрежие, а и в Габрово. Както ти разказах вече, преди да стана гражданин на Австралия, обиколих континента и тогава си дадох сметка, че не съм направил същото с България. Оттогава, всеки път когато се прибера, отивам на нови места, които не съм посещавал преди.

Кое е най-необичайното нещо, което винаги носиш в куфара си?

Шорти, това е доста австралийско и много удобно. Носил съм шорти и в топло, и в студено време, дори и на мини поход в Андите, където беше студено и ми се смяха много, но за мен беше по-удобно.

Къде сядаш в самолета – до пътеката или до прозореца?

На път към нова дестинация до прозореца.

Кое е любимото ти място за почивка?

Обичам да почивам, ако е възможно винаги на ново място, обикновено по препоръка на познати или нещо, което съм прочел/видял. Светът е толкова разнообразен, а ваканциите толкова малко.