Жени Попова живее в Торонто, Канада, където работи с ученици със специални нужди в държавно училище. Същевременно тя е ангажирана с детската академия “Родна стряха”, в която деца изучават български език на високо ниво. Как се възпитава желанието да владееш езика на родителите си, на какво те учат децата със специални нужди и как се научаваш да обичаш новия си дом, четете в следващите редове.

С Жени се чуваме късно през нощта заради часовата разлика. Тя предварително ми се извинява, че може само тогава, но е ангажирана с работата си. Всъщност многото работа е нещо, с което е свикнала още в България.

“Обичах живота си в София. Работех от понеделник до събота 8 часа на ден. Бях млад, романтично настроен към живота човек и тези 7 години в София ми дадоха всичко, което съм в момента”, казва тя с една нотка на носталгия.

Жени говори с носталгия за България, но нейната носталгия някак си не излъчва тъга. Дори напротив.

Разказва как се научила да обича новия си дом и как възприема София и Торонто като “две деца - обичам си и родината, обичам си и мястото, където живея в момента”.

Но първо я попитах за пътя ѝ до Торонто и живота и в България преди това.

Призванието

Баба ми и дядо ми са учители. Баба ми е дългогодишен директор на детска градина, дядо ми – на училище. Още като малка знаех, че искам да се занимавам с деца.

Жени е родена в Свищов, израснала е в Ямбол, но най-любимото ѝ място в България е столицата:

София е моята първа любов. Спомням си как вървях по Витошка, когато бях приета като студент. С всяка клетка на тялото си чувствах, че светът е пред мен, че София ме обича и аз също се влюбих в нея. Майка ми е от плевенския край, имам силна привързаност към Плевен, обичам си Ямбол, но София ми е най-любимият град.

Тя завърша “Логопедия” в Софийския университет и вероятно е първият студент, който поставя специалността като първа желание. Повечето колеги не са били приети в “Българска филология” или “Психология”. Жени обаче иска да учи точно това, а по-късно от интерес завършва и “Психология”.

Като завърших през 2000 година, започнах да работя в едно от първите частни училища в София. Бях логопед и помощник на директорката. В София съм работила и в детска клиника. Бях първия логопед на тази клиника, тогава тепърва навлизаше да има логопедични консултации в частните клиники. Автор съм на няколко книги на логопедична тематика и звукопроизносителни особености. Имах и собствен кабинет.

Заминаването

Стана ми интересно защо един човек, който очевидно обича работата си, харесва и местата, на които упражнява своята професия, решава да замине.

И до ден днешен не мога да кажа защо заминахме. Съпругът ми искаше да опита как е в Америка и живя година и половина там. Каза ми: Видях как е там, хареса ми. Искам да търсим начин да отидем. Нямаше обаче лесен легален начин и кандидатствахме по точковата система за Канада.

Всъщност Жени очаква, че няма да бъдат одобрени. Дори си мисли, че фирмата, която е подготвяла документите им, вероятно е фантом.

Кандидатствах да му покажа, че "Окей, правим каквото искаш!", но с пълното убеждение, че няма да заминем. Дадохме си парите на една фирма, която ни подготвяше документите, но то взе, че стана.

А какво си мислехте по време на полета?

Пътувахме в буря. Това беше второто ми пътуване в самолет. Страхувах се, освен това мислех, че никога няма да се върна повече в България, беше ми много тежко.

Зад гърба си тя оставя около 450 деца, с които е работила по време на кариерата си. Липсва ѝ това, а допълнителен стрес е и адаптацията към новото място.

© Photo by Hermes Rivera on Unsplash

Адаптацията


Когато се събудих на следващата сутрин, отворих си очите и погледнах през прозореца, който гледаше към кулата на Торонто. Просто си казах “Къде съм аз?”. Такъв огромен мащаб не беше понятен за моя мозък.

През първата година там тя не работи. Разчитат на доходите на съпруга ѝ и на спестявания. А Жени опознава новия си дом.

Качвах се на градския транспорт, стигнах до края на една линия, връщах се обратно. Обиколила съм цяло Торонто. Реших, че трябва да обикна града.

Спомняте ли си първите приятелства?

В началото наистина ти липсват контакти и е много трудно да подбереш приятели. Аз съм интровертен човек, себедостатъчна съм си, но когато живееш толкова далече от родината, всичко ти е чуждо, някак си човешкото същество е така устроено, че имаш нужда от контакти. Изисква се усилия, не е като да си имаш приятелствата от детството си. За щастие един хубав процент от първите ми приятелства тук си останаха и до днес.

Кое беше първото любимо място в Торонто?

Знаех, че Торонто е на езеро. Гледах филми, снимки. Но не можех да си представя колко изключително красиви плажове има. Те са дълги километри. Живеехме в квартал на пет минути пешеходно разстояние от тях. Много обичах да се разхождам там. Някак си ми носеше уюта на българското море, макар да не съм от черноморски град. Бях много щастлива, че живея на пет минути от този невероятно красив плаж. Торонто е изключително зелен град.

Призванието, част 2

След година си намерих работа. Бях щастлива тя да е в моята сфера, в най-голямото за Торонто училище за деца с аутизъм - най-голямото е, но само с 30 деца. То функционира като наполовина частно, наполовина държавно.
Тук няма много помощни училища. Децата с някакви проблеми са разпределени в държавните училища и например има паралелка от 5 деца с аутизъм. Това е единственото, в което има 30 деца. Има двама учители, за които плаща държавата, а всички други възрастни, наричани програмни асистенти или терапевти – музикотерапевт, логопед, психолог, терапевт по социалните игри, общо 40 човека - бяхме платени от таксите на родителите на децата.

Как изглеждаше това училище и колко време работехте там?

До ден днешен в това училище има всичко, което съществува, свързано с аутизъм - стена за катерене, сензорна зала с миризми и звукове, които успокояват децата, машина за прегръдки, абсолютно всичко има.
Имах възможността 6 години да работя там. Вече работя с държавно училище. Тук държавните училища плащат 3 пъти повече от частните.
В момента длъжността ми е “работа с деца със специални нужди”. Сутрин водя групи по четене на деца от 1 до 4 клас, след това подпомагам децата, които са на индивидуален план на обучение. Това са деца, които изостават от класа, аз ги подпомагам по математика. А следобед работя с надарени деца, те влизат с тест в тези класове.
В трети клас всеки родител има право да изпрати детето си на такъв тест и ако детето го издържи, провинцията е длъжна да му осигури клас, в който се преподава като за надарени деца, по-умни, гениални. В тези класове попадат често и деца с аутизъм. Има деца със сензорни нарушения или някакви странности, които трябва да се вземат под внимание, а детето иначе е умно, високоинтелигентно, но трябва да има човек, който отговаря за него, да модифицира програмата му. Това е моята функция следобед, работя с две такива деца следобед в класа за високонаредени деца.

На какво ви научиха тези деца?

На търпение. Това е най-важното. Специално за децата с аутизъм се изисква много търпение и човек да не прегаря. Научиха ме и на други неща, например, че в живота е много важно да не крещиш и да се караш на децата, а да им се усмихнеш и да знаят, че имат една спокойна и обичаща майка. Често родителите озверяват срещу детето си, губят контрол, губят си нервите.
В България чувам какво се случва, как учителите крещят на децата. Тук нямам право, ще ме уволнят на секундата. Няма нито един човек тук, а сме хора от цял свят, да не се е научил за една седмица да следва правилата.
Хората могат да се научат и в България. Няма българин, който да превишава скоростта тук, да не спазва нормите, да крещи, да се кара, да се сбива. Същото е на работното място - не можеш да повишаваш тон на деца. И още по-хубавото е, че има създадени средства, които ако следваш, всичко върви. Да кажем, че имаш проблем с някое дете. Ти встъпваш настрани, ръцете си ги слагаш зад гърба, за да е ясно, че не докосваш детето. Викаш директора, той идва, свързва се с родителите, решава проблема. Всичко минава спокойно. От тези деца се научих на търпение и че е по-добре да се усмихнеш, крясъци, тревожности са излишни.
В началото много ме дразнеше това - много мудно всичко, все да се усмихваш, “Ама искате ли да излезем навън?”, ама хайде да гласуваме, кой иска да го направи. Учителят ми се струваше някак ленив, в България не бях свикнала да се дават толкова права на децата. Постоянно им се иска мнението. Но с времето разбрах, че така се възпитават да имат мнение, да има общество. Да се грижат един за друг. Създават се изключително хубави качество у децата още в начална възраст.

Това ли възпитава толерантността?

Възможно е. В училището, в което работих, за деца с аутизъм, ни учеха да не казваме “Не!”. Давам пример: Ако искаш детето да не мине през локвата, не казваш: “Не отивай там!”, а казваш “Можеш ли да заобиколиш локвата?”. Имахме обучения за тези неща. Какви изречения и какви езикови структури да се използват. После разбрах, че и в другото училище пак се използва подобен начин на възпитание.

Родна стряха

В академията “Родна стряха” в момента децата, които посещават езиковите занимания, са 12, но покрай различните си инициативи те успяват да съберат голяма част от българската общност в Торонто. Върху календара за 2019 година работят 60 деца на възраст между 4 и 14 години.

Жени натъртва, че тяхната академия не е училище. Според нея българските родители в чужбина трябва сами да бъдат мотивирани техните деца да учат български. И че това трябва да е услуга, която да заплащат.

Мотивацията е заслуга на семейството. За да се стигне до нас, децата пътуват по един час, родителите трябва да заплатят услугата, после децата да си напишат домашното. Това са шепата хора, голяма част, от които живеят с мисълта, че ще се върнат обратно в България и искат да подготвят децата си. Аз лично живея с мисълта, че моето дете никога не съм го учила на български, ние съществуваме на български вкъщи. Българският се случва, както би се случва, ако живеехме в България.

Липсата

Кое все още ви липсва?

Не знам колко ще прозвучи романтично, дори смешно, но всичко ми липсва. България ми липсва много силно. Затова съм и във “Фейсбук” например, искам да попивам всичко, което се случва в България. Чета новини, имам надежда за новите неща, случващи се в страната. Гледам снимки, следя времето, ако щете, знам какво е времето днес - къде вали. Интересувам се от живота в България, всичко ми липсва.
Но Торонто, Канада ми дава страшно много. Тук се е родило моето дете, тук е нейното детство. Обичам и Канада. Мисля, че ако се върна в България пак ще се чувствам чудесно, но и в Канада се чувствам чудесно. Как се чувства човек зависи от усещането в собствената си кожа. В момента е като да имаш две деца - обичам си и родината, обичам си и мястото, където живея в момента.
Ако има нещо, което много силно ми липсва - това е младостта, детството, безгрижните дни, когато човек може да пътува, просто се качвах на колата си и тръгвах. И това е, може би, което ми липсва, е сега да си в София, след малко в Благоевград. Тук е много трудно, един час ти е задръстването, аз не мога за 1 час да стигна на 20 км от дома си.

Мечтаният път обратно

Спомняте ли си първото излизане в чужбина?

Най-първото е екскурзия с моето семейство още когато съм била на 11 години, с майка ми, баща ми и брат ми пътувахме в комунистическите държави. Оттогава имам само детски спомени. Първото ми осъзнато излизане беше в Италия. Бях на конференция за деца с генетични симптоми. Покани ме родител на дете, с което работих в онзи момент. Майката на детето беше поканила докторката, преводач, мен, детегледачката и цялото семейство, бяхме много хора. Беше един прекрасен опит за мен, докоснах се до много специалисти от цял свят.

Съществува ли мечтаната дестинация?

Нямам мечта да пътувам по света, защото с днешните технологии мога да бъда за секунди, където си пожелая. Също всяка книга може да ме пренесе не само през пространството, но и през времето. Пътуването, което обаче ми е най-важното в живота, е да пропътувам всеки миг оттук нататък с моето семейство. Физическата дестинация, към която коренът ме връща, е България - Родината, която не само искам, но съм и длъжна да покажа на детето си. Аз познавам всяко кътче от България. Бих искала и моето дете да я познава и да я обича както я обичам аз.

А къде е любимото място за почивка?

Това е Куба – там сякаш се връщаме назад във времето. Изключително напомня за България през ’80-те години. Много са бедни, ние така бедни не сме били, но са изключително топли и добри. За първи път посетих Куба през 2008-а година, посетихме Хавана, сърцето ми остана там и сега тази песен за Хавана все едно аз съм я писала, част от сърцето ми е там. Нямам носталгия към комунизма, но имам носталгия по младостта си.

Какво Ви кара да се усмихвате сутрин?

Карат ме да се усмихвам малките неща. Животът тук ме научи да се усмихвам повече. Тук е почти невъзможно да се функционира без усмивка, защото насреща ти се усмихват. Усмихвам се, когато се случват малки хубави неща, защото животът следва своя ход. Случва се, каквото трябва във всеки момент - от еволюцията, от историята. Когато четеш книги и се връщаш назад във времето, разбираш, че за всяко нещо има време и всичко си е на мястото.

Какво Ви натъжава?

Натъжават ме несправедливостите. Натъжава ме, че много хора карат ден за ден и не виждат цялостната картина. Гледам да уча себе си, моето семейството и хората около мен да се радваме дори на самотата и тишината, да не пропускаме да сме осъзнати.

Какво е свободата?

Свободата е състояние на мисълта. Аз лично се чувствам свободна, защото знам, че мога да бъда щастлива, където си поискам. Свободата е да живееш добре в кожата си. Да се чувстваш спокоен.