Дали е възможно съвременните технологии да изместят обикновеното писане на хартия? Обучението по ръкопис вече не е приоритет за едни от най-добрите в света! Финландските училища започнаха да наблягат повече върху писането на клавиатура. Това пък стресна невробиолозите, които предупредиха: ръкописът има огромно влияние върху мозъка и трябва да се използва. Интересът към писането на ръка у нас, обаче, очевидно остава. Това доказаха група общественици, които преписаха любими стихове и ги събраха в изложбата "Стиховете остават".

Че писането на ръка помага на паметта, подобрява речта и концентрацията, твърдят и редица изследвания в тази област.

Много известни писатели като Труман Капоти, Уди Алън, Сюзън Зонтаг предпочели да пишат на ръка своите романи и пиеси даже тогава, когато техните колеги избрали клавиатурата. В едно интервю дори Капоти признал, че започвайки работа по нов роман, винаги първо си записвал на ръка, а след това на пишеща машина. През 2009 година психолозите от Вашингтонския университет установили, че студентите, които пишат есетата си на ръка, имат по-богат и разнообразен текст, освен това се справяли по-бързо от пишещи на клавиатура.

Ръкописът не бива да се пренебрегва, защото то е едно от малкото неща, които правят всеки човек уникален и единствен по рода си. В света не съществуват двама души с един и същ почерк. Това доказа проф.Саргур Срихари от Университета на Ню Йорк в Бъфало чрез анализ на почерците на 1500 души с помощта на компютър. Той доказа, че да се намерят дори отделни букви, написани от двама души по съвършено еднакъв начин, е невъзможно.



Светът се променя, но написаното остава...

В края на януари интересът към писането на ръка на съвременна българска поезия беше провокиран с радиоантологията „Стиховете остават“. Символичното начало на проекта е поставено на 24 май 2016 г. с преписване на куплети от “Ключето” на Валери Петров.

Пред белия лист пръв застава проф. Валери Стефанов. Последват го общественици и хора на изкуството като Христо Гърбов, Иглика Трифонова, Георги Господинов, Манол Пейков, Ивет Лалова, Стефан Вълдобрев, проф. Десислава Минчева, Мая Новоселска, Теди Москов, Филип Аврамов, Елена Алексиева, Стефан Божков, Неда Соколовска и Василена Радева. Всеки прочете в радиоефир стихотворение от любим поет, преписа го саморъчно на хартия, а тези моменти бяха запечатани от фотограф. Освен в слово и снимки, проектът „Стиховете остават“ се разгърна и в рисувани образи. Те бяха подредени в изложба по повод 24-ия рожден ден на Дарик радио през януари 2017. Може да ги видите до края на февруари в салона на BNP Paribas.



За силата на поезията разказа пред news.bnt.bg един от участниците в проекта „Стиховете остават“ управителят на издателска къща Жанет 45 Манол Пейков. Според него поезията е едно дълбоко подценено човешко занимание.

Манол Пейков е отраснал в семейство на пишещи хора. На езика на поезията говори от много малък. Спомня си как майка му го възпитала с „Илиадата“ на Омир, когато бил на около 4 години и половина, а тя учила за изпити.

Манол Пейков, управител на издателска къща „Жанет 45“: Аз бях много палаво дете, в един момент майка ми откри магически подход. Започна да ми чете Омир. В този момент аз станах най-послушното дете, което човечеството познава. Не само това, а когато тя в крайна сметка си взе изпитите, но не ми беше дочела „Илиадата“ аз накарах баща ми да ми я дочете докрая, защото ми беше много важно да разбера какво става.

Езикът на поезията е дълбоко гравиран в мен, казва още Манол Пейков. За него книгата в известен смисъл е фетиш и отношението към нея трябва да бъде такова. В тези особени отношения между него и поезията той открива няколко неща.

Манол Пейков, управител на издателска къща „Жанет 45“: Първо, според мен поезията е най-близкото нещо до магьосничеството. Магията в частност това е метафората. Метафората е най-мощното оръжие на човешкия ум. И смятам, че устремът на човешкото въображение е достигнало своите най-големи висини именно в зоната на метафората. В много случаи метафората служи и като щит на творците.

За проекта избира стихотворението „Флотация“, писано е през 70-те години.

Включено е в стихосбирка, която повече от 15 години е забранявана. Това е едно стихотворение – метафора, обяснява Пейков.

Манол Пейков, управител на издателска къща „Жанет 45“: Стихотворението разказва за рудните отломъци, които са щастливи, че съдържат много цинк, олово много и невероятно малко златни примеси. И как след това те тръгват по лентата, бият ги чукове, химикали им размесват душичките и накрая той възкликва: Сега сме чисти – цинкови, оловни, няма златни примеси сред нас.

Животът на поезията е различен от живота на хората, казва още Манол Пейков.

Манол Пейков, управител на издателска къща „Жанет 45“: В онези години, които нашият живот достига до разцвета си, поезията е крехка и слабичка. А когато ние достигнем слабостта и крехкостта на онази възраст преклонна, в която вече мислим за смъртта, тогава поезията достига своята зрялост. А своята любов тя обикновено постига отвъд нашия живот.

Поезията обхваща целия спектър на човешкия живот – от абсолютната низост до величието. Тя е тук, за да ни припомня какви сме ние и какви бихме могли да бъдем. Смисълът на поезията е да ни държи в полето между божието милосърдие и собственото ни чувство за вина, смята Пейков.



Символичната причина тази изложба да се случи е д-р Ричард Рестак, разкри на официалното откриване програмният директор на Дарик радио Константин Вълков.

Преподавателят по неврология в университета Джордж Вашингтон в САЩ винаги се е интересувал от връзката между мозъка и писалката. Той има над 20 книги, които изследват директно или индиректно различни теми с преписването на хартия. Една от книгите му е посветена на интелектуалната и физическа връзка. Той казва следното:

„Нашата памет може да бъде нашият най-голям предател. Вниманието пък може да бъде нашият най-голям приятел“.

Иначе казано - колкото повече се научим да се фокусираме, толкова повече ще работи паметта ни.

Едно от нещата, които приковават вниманието на д-р Рестак, е именно писането на ръка, разказва Константин Вълков. Изследвайки хора, които пишат на електронно устройство, и хора, които пишат на ръка, той стига до извода, че и двете групи запаметяват информацията на 99%. Огромната разлика обаче идва при последващите въпроси. Как разсъждават тези хора, как интерпретират идеите, които са чули, как привнасят свое мнение и т.н. Тези, които пишат на ръка, естествено се представят много по-добре от тези, които пишат на компютър. Освен писането на ръка д-р Рестак изследва поезията. Той признава, че когато му се налага да напише умна реч, умно слово, умно есе, умно писмо, умна покана той винаги вади една книжка с поезия, защото грубо казано от поезията може по най-лесния начин да открадне или да адаптира лесна дума.

Така камъче по камъче в главите на инициаторите се ражда идеята за проекта „Стиховете остават“. Който се случва по следния начин:

Първо, намират писалка, вдъхновена именно от трудовете на д-р Рестак. Символът на писмеността, на вдъхновението изработва проф. Светозар Бенчев - могъща обемна писалка, която вместо клипса има крило.

Второ, след дълги спорове "виновниците" за радиоантологията решават всеки от участниците да препише интересно или любимо стихотворение. Преписаните стихове прозвучават и в радиоефир, а художници рисуват 13 творби по преписаните стихове.



Според писателя Михаил Вешим изложбата „Стиховете остават“ ще провокира посетителите да преоткрият поезията и да се върнат към нея.

Така и стана. Взех химикал и лист хартия. Избрах любим стих и го преписах... Да, настина „магията“ работи.