Силвия Лозева живее в Пърт, Австралия от над 10 години. Тя преподава в най-големия университет в западната част на страната и е ангажирана с множество кампании за равноправие и превенция на домашното насилие. Потърсихме коментара й за актуалната тема, свързана с Истанбулската конвенция, защото тя е професионално свързана с въпроса като магистър по “Социално изследване на пола”. Каузата за нея е и лична - самата тя е жертва на домашно насилие в миналото.

Живееш в Пърт, Австралия. Успяваш ли да проследиш полемиките в България във връзка с Истанбулската конвенция?

Следя ги много отблизо. Аз бях в България за около 6 седмици по празниците, но сякаш винаги се случва, когато се прибера, да има някоя тема, която да ме изкара на улицата. Въпросът с Истанбулската конвенция за мен има от една страна личен характер, защото аз самата съм била жертва на домашно насилие в период от 10 години, а и професионален, защото след това завърших магистратура в Софийския университет в специалността “Социални изследвания на пола”.

Тази специалност на английски се казва “Gender Studies”. Дума “gender придоби централна роля в обществения дискурс в България в последните седмици, сякаш сме изгубени в превода.

Да, тази специалност е изместила социалните науки за жените. Всъщност в цял свят вече се говори за gender – начина, по който обществото възприема една жена или един мъж и очакванията към тях. Тези очаквания в някои случаи биват наслагвани със стотици години.

Един от аргументите против Истанбулската конвенция е, че наличието на думата “gender”, както е дефинирана в документа, бавно, но сигурно ще доведе до промяна на Конституцията, въвеждане на трети пол, легализирането на еднополовите бракове. Ще се случи ли това според теб като следствие от ратифициране?

Това не е така. Да се приеме Конвенцията е нещо основно и необходимо. Става въпрос за правата на хората да бъдат защитени от насилие. Аз съм против насилието, независимо от какво е провокирано - дали са социално изградени роли, полова принадлежност, няма значение. Това си е упоменато още във “Всеобща декларация за правата на човека”, която е приета от ООН преди 70 години. Тя гарантира тези права на всички хора без значение от пол, възраст, етническа принадлежност, сексуална ориентация, политически убеждения, език, инвалидност. Но ние смятаме, че правата се отнасят за нас, но не и за другите. Темата за “gender” е напълно отделна от темата за насилието. Когато говорим за насилието, темата е много по-обширна и много повече е нужно от една Конвенция за неговото предотвратяване. Трябва да се осигурят средства за инфраструктура, домове за такива жени, социални кампании.

Обществени групи се обявиха и против това, че в Конвенцията е спомената защита на всички, без значение от пола и половата идентичност, т.е. адресат не са само жените.

Насилието на по-силни групи от обществото над по-слабите не е някакъв нов феномен. Нека си припомним за 80-те хиляди жени, обявени за вещици и изгорени на клада. Или преследването на евреи и други малцинствени групи. В Истанбул например, 23-годишната транссексуална жена Ханде Кадер беше брутално намушкана с нож, пребита, изнасилена и изгорена без никаква причина, освен че е по-различна от останалите. На такова насилие е подложена не само тя, но и много хора, само защото не се вписват в нечии норми. До момента за това брутално убийство в Истанбул няма задържани. Така че успоредно с кампания за елиминиране на насилието над жени, трябва да върви и друга кампания, за да се разбере защо определени групи от обществото имат специфични нужни, свързани със защита на техните права. Както са законите за социално слабите, за пенсионерите.

Общественото обсъждане по Конвенцията, както в Аулата на Софийския университет, така и в медиите, беше съпътствано от много вербална агресия и тежки квалификации. Как си обясняваш това?

Според мен това е израз на борбата на една култура, да я наречем патриархална култура, за надмощие. Когато губиш дебата, ти трябва по-силен глас, по-агресивно поведение. В такъв вид изразяване на мнение виждаме нуждата от Истанбулската конвенция.

Друг аргумент против е, че Истанбулската конвенция не ни трябва, защото насилието е престъпление по Наказателния кодекс и тя няма да допринесе с нищо.

Ако това бе достатъчно, защо една на всеки три жени страда от насилие?

Много жени, които години наред са били жертви на домашно насилие, споделят, че не са виждали изход от тази ситуация. Ти самата също си била в такава ситуация, как се излиза от нея?

Изключително трудно е. Най-често хората задават въпроса “Ама тя защо не си тръгне?”. Много от жените, които са в подобна връзка, са в много по-голям риск след като напуснат тази връзка. Точно тогава сме свидетели на много смъртни случаи дори. Трудно ми е да говоря по тази тема, но мога да кажа, че това, което ми помогна бяха семейството, приятелите, но най-вече структури като домове за хора, преживели такова насилие. Инфраструктурата и помощта, която държава може да ти окаже, което е един дълъг процес, е от основно значение. Спирала ме е жена в парка, защото е видяла, че не изглеждам много добре или че плача, и ми е давала телефон, на който да се обадя. Жените, които страдат от домашно насилие, са много силни. Те правят всичко възможно, за да оцелеят. Това е въпрос на оцеляване.

С какво се занимаваш сега?

В Австралия съм от над 10 години. Преподавам в университета “Къртин”, който е най-голямата висше учебно заведение в Западна Австралия. Завърших докторантура по “Устойчиво развитие”, което е и предметът на преподавателската ми дейност. Също така съм ангажирана с програми за равенство, социална справедливост и етика. Съвместно с външни партньори работим с аборигенски организации, с White Ribbon подпомагаме социално слаби и маргинализирани групи в обществото.

“White Ribbon” е международна кампания, която стартира през 1991 година. Провокирана е от убийството на 14 жени в учебно заведение в Мелбърн две години по-рано. Как ти се включи към проекта?

Най-хубавото на White Ribbon, че това е кампания водена от мъже за мъже. Всичко започва с разговори в бара, в съблекалнята. Така уважението измества сексизма и всичко това, което е в основата на насилието и потискането. Кампанията днес оперира в 80 държави. Говорила съм с тях и да излязат с официална декларация в подкрепа на Истанбулската конвенция, чакам отговор. В университета, в който работя, най-големия университет в Западна Австралия, решихме да поемем инициативата и бъдем лидери в това отношение. Това, което направихме е, че в продължение на 2 години ратифицирахме 15 критерии, за да получим признанието на White Ribbon, че нашата институция напълно подкрепя елиминирането на насилието над жени. Например ако една жена се намира в подобна ситуация, ние ѝ даваме неограничен брой почивни дни, за да се отиде на съд, да намери собствен апартамент, каквото е необходимо. Всички ръководни кадри преминаха обучение, как най-добре да реагират и помогнат в такива ситуации. Предлагаме дори настаняване в университета. Имаме невероятна организация, която пази университета, но също така помага на всеки един човек, ако има нужда. Те биха те придружили до колата ти или до вас, дори биха инсталирали камера пред жилището ти, за да се наблюдава кой влиза и кой излиза и да реагират във всеки един момент.

Какви са другите инициативи в Австралия, заминаващи се с този проблем?

Една от инициативите се казва “Уважение – сега и завинаги”. Това е кампания против сексуално насилие в университетите, където има сериозен риск, особено след консумация на алкохол. Друга кампания е “Начерви моите устни” (от английски “red” – начерви, произнася се като “read” – прочети – б.а.). Става въпрос за хетеросексуални мъже, които слагат ярко червено червило и по този начин изпращат сигнал към другите мъже, че насилието не е начинът.

Темата за референдум относно термина “gender” и признаването на еднополовите бракове в България беше лансирана от вицепремиера Красимир Каракачанов. Австралия призна тези бракове след референдум през 2017 година. Как протече дебатът там?

През ноември се проведе референдум за узаконяването на еднополовите бракове, на който се гласуваше по пощата. Решението за него аз намирам за изключително ненужно. Той дори нямаше задължителен характер, а струваше 120 милиона на данъкоплатците.

Дебатите по време на кампанията, въпреки опитите да се запази добрия тон, за мен бяха изключително вредни. Някак си се нарушаваше личното пространство на хората от тази общност, защото те трябваше да наблюдават, как различни политици си обсъждат личния им живот.

В крайна сметка обаче, 80% отидоха до пощата и 61% от тях подкрепиха еднополовите бракове. И това създаде едно голямо усещане за общност, позитивна и обединена около принципите на равенство. Един такъв дебат в България също ще се случи, но не е сега времето според мен. Особено след като видях какво се случи покрай Истанбулската конвенция.

Според скорошно изследване на "Галъп Интернешънъл" 350 хиляди българи заявяват, че за тях мъжът е в правото си да удари шамар на жена си. Случаите на домашно насилие надхвърлят това число. Каква е ситуацията в Австралия?

Трудно е да се определи какво е насилие – дали то е само физическо или обидите също са насилие, изземването и контролирането на всички финансови средства също може да е вид насилие. Това, което ми дава надежда тук са бъдещите поколения. Участвала съм в обучения, в които събираме деца на 5-6 години. Например, казваме на едно момче да започне да се приближава към момиче, в един момент момичето трябва да каже “Спри!”. Така разбираме какъв е периметърът на лично пространство, който не е редно да се нарушава. Когато момчетата от ранна възраст научават това, след години ще е по-трудно за тях да нарушават това пространство.

“Феминизъм” е един термин, който също създава множество полемики. Каква е неговата роля в тази насока?

Понятието за социално конструиран пол не е ново, както и феминизма. Всеки един човек, където и да се намира по правата за жена-мъж и каквито и да са социалните му роли, има еднакви права. Ролята на жената например да се грижи за децата, дома и възрастните е социално изградена. Нейната роля е точно толкова социално моделирана, колкото и на мъжа. Феминизмът се бори със стереотипите. Жените са нямали право на глас, на развод, на работа, впоследствие на равно заплащане. Има три фази на феминизма – първата е правото на глас, втората на работа и равно заплащане, а днес има много форми, между които дори често няма съгласие. Но в генезиса си това е правото на всеки да упражнява волята, труда и свободата си без да бъде угнетяван и насилван заради този избор.

А докъде се е стигнало според теб в тази борба за равни права?

Това се случва много бавно. Има статистики, които го доказват. Всяка година нашият университет като всяка друга публична институция дава данни за разликата между плащанията между мъже и жени и равнопоставеността по други критерии. Прогресът е бавен, ако вървим с тези крачки, ще ни отнеме още между 100 и 200 години, за да постигнем равноправие. Но успехи има. Ратификацията на международни документи не означава нищо, ако не се предприемат стъпки след това.