В напрегнатите дни, когато се случи трагедията на гарата в село Хитрино,една друга, духовна експлозия се опита да миненезабелязано. Стенописът, нарисуван преди близо 2 месеца от художника Николай Панайотов върху фасадата на църквата „Света Петка Търновска“ в Севлиево, бе заличен с бяла боя.

Фреската, изобразяваща патрона на църквата, е дарение от Николай Панайотов, а проектът е бил предварително одобрен и осветенот Митрополит Григорий от Търново на тържество на 14 октомври, Петковден. Ден след като авторът се връща в Париж, където живее, след подписка на местни жители и богослови, стенописът е заличен. Дали с или без знанието на Митрополията – никой не знае, тъй като оттам все още не са отговорили на въпросите на репортерите на БНТ 2. Почитателите на изкуството и на художника използваха силни думи в коментарите - безобразие, вандализъм, поход срещу културата.

Скандалът е факт. Но той не е първият, в който различни институционални машини прегазват авторските права на български художници. Най-чест аргумент е клишето за „неканоничност“ на светските творби. Разправиите около изографисването на църквата „Света Петка Българска“ в Рупите от Светлин Русев, още не са забравени. Спомням си добре и критиките на църковните власти срещу елементи отс кулптурата на Георги Чапкънов, станала символ на София. Критиците й се наложиха тя да не носи името „Света София“, а само „символ на София“. Не толкова отдавна в църквата „Света Марина“ в Пловдив стените бяха облепени с лъскави тапети, а стенописи на Йоан Левиев във фоайето на Градския дом на културата в Пловдив бяха напълно унищожени при ремонта на сградата. Примерите и причините могат да бъдат още много, за съжаление. /Тук вероятно читателите биха добавили и премахването на паметника и скулптурните фигури от него пред НДК в София/. Конкретната случка отново поставя въпроса „защо това е възможно и как се стига до разрушаване на нещо създадено“.

Съмненията към стенописа на Николай Панайотов пръв посява Тодор Енчев, преподавател по църковни изкуства в Православния богословски факултет на Великотърновския университет. Той твърди, че конкретният стенопис няма нищо общо с традицията в православната иконография, „че в това изображение никой не припознава света Петка, а още по-малко то съдейства за молитвата на християните. Следователно, това изображение не е на Света Петка и то не само не подтиква към молитва, но плаши и отблъсква. Ето че тук се сблъскваме с едно нелитургично изкуство, което по-скоро отблъсква и дори по-лошо –пародира истинското, традиционно изкуство на иконата“.

От своя страна Николай Панайотов пише: „Аз се прибрах в Париж и неочаквано, зад гърба ми е започнала кампания от Богословския факултет в Търново. Аз самият направих иконографско изследване на темата, дълго правих проект, те го одобряваха и след това много харесаха и осветиха! Но явно съм нарушил интереси! Беше уговорено, след пълното одобрение, че ще изписвам интериора и аз започнах проектите за това сега в Париж.“

Коментарите в мрежата са от едната до другата крайност. „Толкова ли е трудно да се разбере, че църковните стенописи не са изкуство, а канон“, „и така наречената църква на Ванга е изографисана от добър художник, но не е по канона! Неговите произведения не са за църквата, а за художествена галерия“, „Микеланджело като е боядисвал Сикстинската капела, само канона е гледал“, „взе да ми дотежава продължаването с рушенето и отричането на изкуството. Тъкмо стане нещо хубаво и ще се намери някой да го поругае“, „ ето, че и тук народът се разцепи на две половини!“ А колегата Игор Марковски възкликна: „Известна като Реймската катедрала, построена през 13 век, образец на готическото изкуство, в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство. И вътре - О! Ужас! - стъклописи на Марк Шагал!“

Хората сякаш са насърчавани да се противопоставят едни на други. Този път причината е изографисването на свято място, каквото е една новопостроена българска църква. Това боричкане е наистина неканонично и вредно за обществените ни нрави. Станаха много публичните спорове, причинени от нечие действие или бездействие. Съгласието се среща все по-рядко по нашите земи. Политици, институции, организации, а сега и църковните хора, хвърлят като в гладиаторско зрелище различни групи от обществото. Водят се неградивни битки, които ни изтощават като нация. Рано или късно многобройните публични противоборства ще се материализират като взрив с непредвидими последици.

В конкретния случай със замазания стенопис, никой не поема отговорност за действията си. Търновската митрополия не отговаря на въпросите, а авторът на критиките Тодор Енчев твърди, че не е призовавал към заличаване. Кой, обаче, построи скелето и пребоядиса фасадата на църквата? Това нечие самоуправство или самоинициатива е? Този ли е начинът да изразяваме несъгласието си с фактите на изкуството и докога „замазването“ ще е основно оръжие в споровете? Защо по-често се подтикваме към разрушаване, отколкото към изграждане? Много въпроси, слабо желание за намиране на отговори. И едва ли случаят ще е последен.


Още от Екатерина Генова


Тротоарите - този български Еверест

12.01.2017


За културата на телевизионния дебат

12.11.2016


Монсерат Кабайе е звезда, наистина!

11.10.2016


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове


В Северна Македония отново избират

Днес, 16:14, Костадин Филипов






По света и у нас, емисия – 16:00, 19 април 2019 Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----