В подлеза на НДК в София много често възрастен незрящ стои прав до стената, тропа с тояжка по плочките и пее. Тоест, изрежда думи от популярни песни с почти един и същи монотонен глас, който трябва да прилича на пеене. Прави го за някоя и друга монета в малкото метално канче, което държи в ръката си, другата, не тази с тояжката.

Струга
Струга © markovskavesnicka

Минах онзи ден за пореден път покрай него. Пееше, или по-точно изговаряше текста на онази популярна песен за желанието на лиричния герой, който иска да има дюкян в Струга, и което щяло да му бъде „мило и драго“. Като има дюкян, щял да седи на кепенците и да гледа стружките моми когато отиват за вода. Нали си спомняте:

    Що ми е мило и драго,

    Во Струга дюкян да имам

.....

    На кепенците да седам,

    Стружките моми да гледам,

    Стружките моми да гледам

    Кога ми одат за вода.

Песента си е българска, въпреки че ако кажеш това на някой запален и препален македонец, може да те изругае и да те обвини в кражба на фолклорното им наследство. Пък ти можеш да му отговориш, че като не е българска, защо онзи незрящ възрастен мъж с тояжката в ръка я пее в подлеза на Националния дворец на културата в София, столица на България.

Преди години, когато в същата тази Струга снимах документалния си филм за БНТ, посветен на капитан Христо Бърдаров, един от героите ми, местен краевед и патриот на града на братя Миладинови, ми твърдеше, че работата със стружките моми, отиващи за вода от Охридското езеро, не е така проста. Хубаво е, че са героини на въпросната красива и звучна песен, но ролята им в бита на стружани е имала сериозно практическо значение. При липса на градски часовник, който да отмерва времето по начин, който да обслужва хората, тропотът на дървените обувки или чехли, с които момичетата отивали да носят вода, замествал ролята на часовника. Тропането по калдъръма се чувал в чаршията, оттам-по близките домове на стружани. И така те знаели - първи тропот на девойките - време е да се слага яденето на печката да къкри, втори - тропот, време е да се слага масата, трети тропот - нещо трето… В моето детство същата роля на разпределител на времето на баба ми играеше близката черква „Свети Никола“ в родния ми град Петрич. Не че няма черкви в Струга, има, макар че в последно време те отиват на заден план заради никнещите като гъби джамии в града на езерото. Но това с момите, които отиват за вода и тропат с налъмите си по каменната настилка в чаршията, хем си е по-поетично, хем става за песен, хем е и практично.

От старата стружка чаршия вече не е останало нищо. От онези „моми“, които искахме да гледаме, отивайки за вода, също. Сега момичетата там са задължително със забрадки на главите и с дълги сиви шлифери. Така, както повелява ислямската религия, която от албанките в Северна Македония се изповядва по начин, който, струва ми се, е по-различен от съседно Косово и Албания. Идете в Прищина, огледайте се из центъра на града и ще трябва да признаете, че рядко сте виждали толкова „пипнати“ и „барнати“ момичета, без намек на забрадки или шлифери. Световната мода е там, както и в Тирана, столицата на Албания. Преди години, при една служебна командировка по някакъв повод там останах изумен от модерния и стилен облик на съвременната албанка. Попитах коя е причината. Отговорът бе, че всички в Албания гледали със сателитни антени всички италиански телевизии - нали си имат старата историческа и съседска връзка. А водещите на италианските ТВ програми, това трябва да се признае, са докарани първокласно. И местните момичета просто подражават, каквото и да им струва това, отхвърляйки забрадките и шлиферите.

Преди години, докато работех в Скопие като кореспондент на БНТ, на гости ни дойде сестра ми. Разбира се, че я отведохме в Охрид и в Струга, тъй като без тях нито една обиколка им Македония не би била пълна. Разхождайки се по пешеходната зона на Струга - някогашната градска чаршия, вслушвайки се в приказките на хората наоколо, в един момент сестра ми се обърна към мене и ме попита: “Бате, какъв е този език, дето се говори навсякъде около нас?“ Албански, какъв да бъде друг…отговорих.

Песента за стружките моми е само един пример за многото емблеми, които си отиват под натиска на демографската експанзия на албанската етническа общност по някогашните символни български земи. Какво да се прави, реалност. Само че защо в нея се губят най-сочните, най-характерните и най-привлекателните знаци за българското присъствие.

Добре поне, че онзи незрящ възрастен мъж в подлеза на НДК все пак се провиква в речитатив: Що ми е мило и драго, во Струга дюкян да имам, во Струга дюкян да имам, стружките моми да гледам…

Последвайте страниците ни във Facebook и Instagram:    Facebook  Instagram

Още от Костадин Филипов


Не приемам упреци за модерност откъм Скопие

30.11.2019


Остава само още една крачка

23.11.2019


Основни акценти от срещата Макрон - Пендаровски

17.11.2019


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове



Остава само още една крачка

23.11.2019, Костадин Филипов



Ще пие ли Пендаровски вода от извора

10.11.2019, Костадин Филипов


Реквием за един успех

02.11.2019, Костадин Филипов


По света и у нас, емисия – 12:00, 9 декември 2019 г. Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----