Тия дни излезе информация, че в графство Кент във Великобритяния, някъде в тихо градче с порядки и традиции от столетия, двама българи откраднали 1000 литра олио. Един тон. Натоварили го във варели, качили го в товарен микробус и го понесли нанякъде. Българската инженерна мисъл и находчивост в такива случаи е известна по света, но нашите герои явно са били аджамии. Олиото потекло и това усъмнило полицията, които видели "нещо хлъзгаво" и ги хванали.

Местният сайт спестява подробности, но нашите се отървали с пробация и малки глоби. Може би местните власти са били шокирани от престъплението, защото не става ясно как от ресторант може да се изнесе толкова много олио.

Малко по-рано прокуратурата, в лицето лично на главния прокурор разказа за депутат изнудвал с години бизнесмен да му дарява суджук. Разказаната история звучеше като виц, като сценарий за криминална комедия без въображение. Бизнесменът давал. Дори не се и замислял да проверява къде отива суджукът. Казва, че давал от страх. Едва ли е единственият. Едва ли само сега се дава в натура, така да се каже. Манталитетът на виделия се с власт не се е изградил вчера. Винаги го е имало. Цветът на този с власт няма значение.

Скоро пак се сетих за Виктор Лустиг - мошеникът, успял да продаде Айфеловата кула за скрап. Знаете историята. На парижани им омръзнало да плащат за поддръжката ѝ и започнали спорове дали да не я съборят. Лустиг използвал това и написал писма на мастити търговци на старо желязо. Представял се за заместник-директор на Министерството на пощите и телеграфите. Обяснявал, че е взето решение за организиране на търг за събарянето на кулата и премахването на 7 000 тона скрап, които ще останат от нея. Набелязва си един от търговците – Андре Поасон, на когото обяснява, че като заместник-директор не печели много пари, а и намирането на купувач за кулата е трудно и отговорно решение. Поасон разбира тънкия намек за подкуп и плаща на измамника 20 000 долара в брой, плюс още 50 000, с които Лустинг му гарантира спечелването на търга. Веднага след като взима парите, Лустинг се връща обратно в Австрия в очакване историята да се разчуе. Това обаче не се случва, защото Поасон бил толкова засрамен от глупостта си, че не съобщава на никой за измамата.

Тука нашият търговец също си е мълчал. Или наистина го е било страх, или се е усещал, но го е било срам да си каже. Та, въпреки тази срамна за французите история Айфеловата кула си е още символ на Париж и винаги ще бъде. Въпреки нелепостта на нашата история суджукът ще остане символ на нашенско благополучие и традиционни ценности. Разликата е в мащабите.

Четири тона месо и седем хиляди тона желязо или един тон олио за готвене. Мошеници и балъци е имало навсякъде и винаги. Отстрани е смешно. Когато е на наш гръб, е смях през сълзи. Един тон олио откраднали. Сигурно щото в Англия няма суджуци и нашите сънародници там са нямали власт. Да продадеш Айфеловата кула за скрап се иска акъл.

Суджук, бе!

Напиши коментар

За да коментирате с Вашето име, моля, влезте в профила си. Вход.


Коментарите се преглеждат и одобряват от модератор.

Още от Георги Младенов


Пощальонът с немския и пенсиите

18.04.2017


И като стана въпрос за избор

29.03.2017


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове



Йерусалим и неопределимият му статут

10.12.2017, Александър Детев



Момчето Груевски си отива

07.12.2017, Костадин Филипов


Отрова срещу присъда

30.11.2017, Костадин Филипов


По света и у нас, емисия – 9:00, 15 декември 2017 Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----