Търси се виновник

Нарекохме го инцидент. Пореден. Страшен. Мрачен. Почерни той едно семейство и училище. Поразбуди институциите, хукнаха по срещи и те виновника да търсят. Заговориха и за превенция - позакъсняла тема в диалога. Игра, борба, ритник и смърт – картината на петъчното междучасие. В едно училище. А можеше да е навсякъде. Габи ще остане там – на 11 ще е вечно. Заглъхна училищния коридор, докато вътрешният глас у хората крещеше.

Търси се виновникът. Директорът е. Нали е глава на институция, отговорност носи, казаха си бързо. Готови са да го линчуват – родители, деца, дори зрителя пред телевизора си цъка с уста. От инспектората дневници ще проверяват – имало ли е и други случаи на агресия и кой какво направил.

Търси се виновникът. Учителката е, уверено го заявиха. Цели два часа след инцидента момичето отвела в лекарския кабинет. И пак дискусия се разгоря – за ролята на учителя, за реакцията в кризисните ситуации, за часовете и междучасията и дали допълнителните занимания увличат ученика, така че да не посяга на връстника. И заваляха въпроси към госпожата - говори ли достатъчно с децата за лошо и добро или само на уроци ги изпитва?

Търси се виновникът. Общината е, отсякоха завчас. Та точно тя не е осигурила лекар в клас. Пари няма, медици също, а действащата наредба е два пъти по-стара от четвъртокласниците. Правилата казват: на 800 деца – сестра. На 400 – половин. Те и сестрите са с работно време, а за инцидентите точен час няма.

Търси се виновникът. Бърза помощ е, заваляха обвинения. Директорът твърди – закъснели с 30 минути. Справката показва – 17 са минутите. Много или малко, бързо или бавно – с ограничения брой спешни коли и екипи е цяло чудо, че въобще са стигнали, а и като добавим фалшивите сигнали, по които нерядко тичат бързите медици....

Търси се виновникът. Министерството е. То не е създало ефективни правила за учители и ученици, побързаха критици. И се продължи – при липса на финансиране първо се съкращават от работа педагогическите съветници и психолозите. Често се прикривали и случаи на агресия и тормоз – да не се срива имиджа на училището – нали всяко дете носи по 1300 лева.

Търси се виновникът. Родителите са, казва бързо някой. Вечно заети, работят на по две места, за да гарантират прехраната. Не обръщат достатъчно внимание на децата, карат им се, притискат ги за оценки, някои ги удрят – така навремето ги възпитавали. Ругаят по работата, по шефа си, по училището, по цените в магазина, по държавата. Други задушават децата си с прегръдки, издигат им трон, дават им криле и кураж да се държат всякак с всеки.

Търси се виновникът. Телевизорът и компютърът – тези адски машини промиват мозъци, вярват мнозина. Във филмите – насилие, в игрите – също, във фейсбук – крайности – от изолация до излагация. Бързо се формират фантазии у детското съзнание, образите на насилие стават все по-реалистични, изразът на агресията - като игра, последствията – незначителни.

Търси се виновникът. Не, не е директорът – изкупителната жертва. И учителката, която тръпне всеки ден за всяко дете – и тя не е. Не е и общината, която спазва правилата и закона. И Бърза помощ не е, та дори и вечният виновник – Министерството не е. Родителите – и те не са, та нали това са техните деца. Телевизорът и той не е... щом има копче за изключване. Търси се виновникът.

Виновникът сме аз и ти, и той, и тя, ние, вие и всички те. А думата, която търсих е ,,възпитание“.