Разглеждали ли сте скоро стари снимки? На тях всички изглеждат по-млади, а миналото е толкова наивно. На старите снимки винаги малко ни се плаче. Заради нещата, които не се повтарят никога. Които снимките помнят вместо нас.

Еми Барух –журналист и преводач: Да, паметта е нещо много важно! И динамиката на живота, в който ние се движим всеки ден, ни помага да забравяме. Защото всеки ден, все по-бързо ни поднася друга визуална картина. Има състезание на образите. И в тази надпревара сякаш човек губи ориентир, губи усет за важното и маловажното. Опитваме се да го направим така, че важното да бъде показвано.

Днес сме сред снимките на петима български фотожурналисти, работещи зад граница. Запечатали човешки мигове от целия свят. На страх, самота, крушения, радост. Подредени са в Националната галерия. Те са част от петия фестивал "Фотофабрика”, който Еми Барух организира.

Еми Барух –журналист и преводач: Впрочем моето разочарование от неспособността ми като журналист - думите да променят живота, ме доведе до тази много по-млада от мен група, която предпочита образите. Фотографията е много бърза медия. Тя е адекватна на времето в което живеем.

Днес фотографията за нея е търсене на смисъл. За опазване на паметта. В свят, където да си безпаметен и невеж, е новото модерно в политиката. Където чувствителността е недостатък.

Свят на бързащи хора, модерни джаджи, фейсбук-активисти без истински живот. Свят, където все по-често пролетта е картинка, а не мирис на истинска трева.

Еми Барух –журналист и преводач: Мен ме натъжава много все по-трудният диалог между хората. За да се реши, какъвто и да е човешки проблем, може би трябва просто да разговаряме. Ние не разговаряме. Водим паралелни монолози, от които нищо не се променя. Не умеем да чуваме какво казва другият, не умеем да му отговаряме, не умеем да защитаваме позицията си може би.. . Натъжава ме също така освен самотата, най-вече усещането на хората, моето лично, за липса на справедливост, за липсата на правов ред в нашата държава.

Разглеждаме фотографиите и говорим за "вкусът на времето". Това около нас и това отвътре.

Еми Барух – журналист и преводач: Вкусът на днешното време е доста горчив. Той е смесен с лицемерието на политиците, не само българските политици. Европейските лидери са тук, те със сигурност знаят какво се случва в България, но за тях е удобно това статукво, защото то е в руслото на потока, който не им създава проблеми. Ако ние не помним, къде бъркаме, ние ще продължим да бъркаме. Има една испанска поговорка, която казва, че човекът е единственото животно, което се спъва два пъти в един и същи камък. Ако ние не си анализираме собствените грешки, ако ние не гледаме честно собственото си минало, ние ще продължим да се въртим в кръг.

Може би в този свят получаваш честен отговор само ако имаш очи да го видиш.

Какво ли ще остане от нашето време, в което трием всяка снимка, която не ни харесва?.. . Представете си какво би се случило, ако не съществуваше личност като Феликс Надар. Заради него светът знае как изглеждат Сара Бернар, Дебюси, Жул Верн, Александър Дюма. Прочутите му портрети ще дойдат в България през юни.

Еми Барух –журналист и преводач: За нас е много важно фотографското изкуство и изкуството въобще да не седи като тапет в изложбената зала. Трябва да се случва диалог в изложбената зала. Трябва вътре да влизат хората, да срещат авторите, да идват деца водени от учители. Да може тази изложбена привилигирована зала да стане средище за обмен, защото ако нещо оставим за идващите поколения, то е именно изкуството.

Еми Барух иска това да се случи. Мечтата ѝ е един ден музеите да работят до късно. По празници. Да е шумно от стъпки на деца. Да има някой, който да попита кога е започнала Пражката пролет. Да има някой, който да застане пред снимката на момичето, което седи само и никой не помни откога.

Еми Барух –журналист и преводач: Харесвам хората, които се съпротивляват. Харесвам хората, които не продължават по инерция, в която и да е посока. Харесвам хората, които имат характер и не изпълняват без да разсъждават заповедите на началниците. Не харесвам йерархизирането на обществото в което по-важният е човека на по-високо стъпало. Харесвам обикновените хора. С душа.