Пролетните капризи на времето изпълват реки и водоеми с вода. Онази, която хората ползват, за да живеят. Когато е чиста, те я харесват. Но след като я замърсят по един или друг начин, водата сякаш престава да ги интересува. И все пак, повечето хора са наясно с кръговрата, от който битовите и промишлените води не могат да избягат.

Същият кръговрат дава и съвсем естествени решения за пречистване на водите. Не става въпрос за прекалено сложни станции, а за класическите влажни зони. Изградени и поддържани от хората, те дават отлични резултати, като задържат и дори преработват замърсителите. Иначе влажните зони имат и друг, добре известен плюс. Те задържат част от придошлите води и донякъде регулират оттичането им.

Подобни влажни пояси за пречистване на отпадни води са изградени и продължават да се строят в много райони по света. Принципът им е един и същ. Замърсените води се насочват към вкопани резервоари, а оттам се насочват към богатите на растителност площи. Резултатът е вода, която не представлява опасност за басейните или почвата, в които ще попадне.

В Източна Калкута, например, влажните крайречни зони прочистват по 800 милиона литра води на ден. Системата се поддържа от местни рибари. Процесът на преминаване на водата през резервоарите и растителния пояс трае три седмици, но резултатът е забележителен. Остатъчните вещества, филтрирни по естествен път, се разлагат и се използват за подхранване на рибата, а част освободената от замърсители вода отива за поливане на земеделски земи.

Всяка екосистема от този тип има своите специфични изисквания и е твърде деликатна, твърдят хидроинженерите, които се грижат за съоръжението. Но това означава, че преодоляването на всекидневните предизвикателства ражда и нови ползи за хората и средата, която те обитават.