С писателя Георги Господинов разговаря Катя Тодорова, а цялото интервю, излъчено в предаването "Панорама", можете да гледате във видеото.

Има една стара песен на Стинг за дъжда, който продължава да вали, за да ни напомни колко сме крехки всъщност. Колко е уязвим животът. Колко лесно изтича.

Независимо дали си в „центъра на света““ или на някое място, което има значение само за теб. В тези дъждовни дни Стинг си замина от България, но от Америка се върна писателят Георги Господинов .

Може би защото знае, че „центърът“ на света“ е там, където те чакат. Изпуснал е цъфтежа на липите, но е тук с нова книга от кратки истории.

Георги Господинов: В едно затънтено село из планината, далеч от всички пътища, някой е написал с червени букви върху порутен, варосан дувар: Тук е центърът на света. И аз знам ,че там е центърът на света…
Георги Господинов: Центърът на света е много подвижно място. И може да си на "Тайм Скуеър" или в Париж и където си искаш, и това да не е твоят център на света. Можеш да си на някое забутано място и там да намериш центъра на света. Много е различно. А най-хубавото е ,че ние носим в себе си „центърът на света“. Той е там, където са децата ни.
И всъщност това е част от проблема. Сега си мисля...Много български семейства живеят разделени от своя център на света и ако ти си тук , но децата ти са някъде другаде: къде е твоят център на света?...

Въпроси и кратки истории, след които ти се мълчи. Преди няколко вечери неговите читатели препълнили Младежкия театър и го изненадали искрено. Едно момиче му донесло торба череши. Друг споделил, че се познал в неговите истории. Непознати, които го трогнали.

Георги Господинов: Майка, която е бременна в петия месец и която каза, че винаги плаче на последния ред на една история. И тя е, че “в съня и смъртта влизаш сам, но до вратата е добре да си с някой". И че усеща как детето реагира на този ред. И тя каза , че догодина ще дойдат двете вече с един нов човек...
Като човек, който работи с тъгите предимно, когато видиш тези лица толкова озарени, които намират смисъл в твои текстове, а твоите текстове им дават представа за самите тях…Утеха, смисъл ,че са пътували с една или друга твоя книга и са я чели някъде по света. Ето това е преносимата родина също…

„Всички наши тела“ Георги Господинов пише след една година затишие. Имал е нужда да помълчи. Да се отдалечи. Да остане сам.

Георги Господинов: Защото много рязко злоупотребихме с думите...Има един потоп, апокалипсис от бъбрене, чиято цел е да заглуши нормалния разговор.

-А в това бъбрене и в този шум разбрахте ли кои са големите дефицити - нашите и на света?

Георги Господинов: Дефицитът на всекидневен смисъл, защото човек живее в рамките на кратък живот. И този дефицит не е само български. Дефицитът на любопитство към другия. Ние сякаш не се интересуваме какво му се случва на другия. Дефицитът на човещина. В крайна сметка литературата и това, което разказваме, е за да отвоюваме постоянно някакви граници. Граници ,които не бива да се прекрачват.
Ние казваме обикновено: родината е там, където са нашите приятели. Но знаем с кожата си, знаем с българската си кожа, че никъде не мразят така, както мразят тук и както можем да мразим тук. Онова силно да любим и мразим се е изместило към втората част и това е нещо, с което никога няма да свикна тук и да махна с ръка...Защото това много ни свива като хора. Ако нещата не вървят в едно общество вина за това има първо самото общество. На всички нива и ние включително. Като част от него.

Той е този, който изучава „физиката на тъгата“ ,но дъщеря му е тази която разбира по-добре "физиката на радостта".

Част от историите в книгата са породени от нейното откривателство за живота. Онзи вечен кръговрат, в който учителите и учениците си разменят ролите.

Георги Господинов: Тя е тази, която успокоява и много от истории вътре са вдъхновени от нея.
Помня, че когато се научи да чете, първото нещо, което се научи …Един следобед, аз си чета отстрани, но чувам как тя си чете бавно заглавие от един български вестник и беше така: Де-пу-тат на-рече-чеди-пло-мат кре-тен! И ме попита: Тате, какво е дипломат?...

В книгата има текст за едно малко момиченце. Наредило е плюшените си играчки и ги пита: "Как сте днес деца? После само отговаря вместо тях :По-добре от утре“.

Най-непоносимата мисъл за писателя днес е точно тази. Усещането, че в днешния свят доброто не е обещание.

Георги Господинов: Непоносимо е да не можеш да обясниш на децата си, че все пак доброто ще победи. Че добрите винаги побеждават. Не можеш да им го обещаеш вече. Това е непоносимо.

-Напоследък с приятели си говорим - какво е смислен живот. И всеки дава различен отговор...

Аз ще го кажа с една история. Бях веднъж в Пиза, благодарение на един превод на моя книга. Там живее моят италиански преводач Джузепе Делагата. Прекрасен човек и преводач .Беше една вечер, след като си тръгнах от тях. Вървях през Пиза, късно през нощта и видях едно малко площадче, на което стояха млади хора, пиеха бира, бъбреха си. И просто седнах да ги слушам. Не знаех нито дума италиански.
Но самото усещане...Да остарееш с приятели на един такъв площад, където са остарявали техните родители. Да бъбриш в една топла, късна, лятна нощ и света да е спокоен. Това е.