Сърби, българи и Раде от „Крадецът на праскови"

Снегът, който засипва Белград, някак не се връзва със спомена му. Видял България преди 45 години – и я запомнил слънчева и дори лековита.

Раде Маркович: - Дойдох в България болен, а се върнах здрав.

Познахте ли го? Раде Маркович от „Крадецът на праскови”. Големият сръбски актьор живее в центъра на Белград и рядко дава интервюта. Но думата „България” отключва сърцето му.

Раде Маркович: - Това беше един от най-хубавите периоди от моя живот. И то не се забравя лесно. Когато човек се пробуди от някакво мъртвило и помисли за тези неща, тогава му тръгва.

Раде Маркович е на 88 години. 17-годишната му дъщеря Ленка е на училище. Последен за България му е разказвал синът Горан. Той е известен режисьор, често снима у нас и има много приятели българи.

Раде Маркович: - До такава степен си приличаме, че аз нямах никакви пречки да вляза в контакт, да науча български, да снимам на български, да имам приятелски отношения на български, да правя любов на български ... Не, шегувам се, това последното, е шега.

Навремето „Крадецът на праскови” показа, че от историческата омраза може да поникне любов. Но това не ставаше често. Между двата съседски народа стояха войни, спорове, съперничества. Напоследък обаче ледовете се пукат и сръбската зима взе да свършва. Преди празниците Белград внесе кандидатурата си за членство в Европейския съюз, а едновременно с това паднаха визите за сърби с биометрични паспорти.

Сърджан Пириватрич: - Това наистина е една повратна точка. Като съвременници можем да го кажем. Ние често търсим повратни точки - може би дори там, където ги няма, но това си е наистина поврат.

Историк, византолог, бивш дипломат, приятел на България, автор на книга за Цар Самуил. Нашите зрители са виждали Сърджан на 400 километра западно от София, над Нови пазар.

Сърджан Пириватрич: - Намираме се пред църквата на Св. Петър, която преди повече от хилядолетие - през 9-ти – 10-ти век - е била най-западната българска епископия.

Днес Сърджан доведе до край стара своя идея – белградското издателство „Клио” издаде „История на България”, съставена от него. Оказва се, че и двата народа имат какво да научат за историята на съседа.

Сърджан Пириватрич: - Най-любопитното е колко малко се знае тук в Сърбия за значението на епохата на цар Симеон за разпространението на славянската култура, културата на кирилицата и кирилското писмо въобще... А може би пък някои българи не знаят, че Свети Сава е помогнал много на българската патриаршия. Че съпругата на цар Душан е била българка и че той е бил коронован от двама патриарси – от сръбския, но и от българския.

И с литературата е като с историята – познаваме по-добре Запада, отколкото съседите. Младежите ни гледат надалеч, но не и в комшийския двор. В белградския университет обаче един професор върви срещу течението. Той е съставил христоматия на българската литература, заедно с Дарина Дончева – и учи сръбските студенти на българска книжовност.

Проф. Михайло Пантич: - За съжаление не се познаваме достатъчно. Това е голям парадокс, който дори и аз не мога да разтълкувам напълно, нищо че уж съм специалист. Ние сме съседни народи, споделяме един край, и история, една и съща културна и религиозна матрица. Коренът ни е един, но в модерната си история повече се раздалечаваме, отколкото приближаваме.

Сърджан Пириватрич: - Да, това при всички положения е парадокс и той може би много говори за нас самите. За нашия стремеж да имаме някакви много високи хоризонти, а да не познаваме съседа си. Това е непознаване на себе си. Защото човек, който не познава онзи, с когото живее заедно, не познава и себе си.

Проф. Михайло Пантич: - И ето ни сега в една нова, да я наречем „епохална ситуация”, в която с изненада се поглеждаме лице в лице – и виждаме, че в този комшия има нещо, което е доста любопитно, значително и повече от полезно.

Според професора обаче тази епохалност не е в падането на визите, нито в кръчмарската дружба. За него двете издадени книги са далеч по-важни.

Проф. Михайло Пантич: - Вижте колко сърби ходят на море в България, колко ходят на ски, колко е позната вашата гастрономия и виното. Както и при вас са познати...
- Да, сръбските ресторанти.
- Така де. Вие знаете нашата фолкмузика, нашата естрада, нашата телевизия от развлекателен тип. Тук не трябва нищо да правим. Това функционира само - като вода, която прелива под вратата. Можете да сложите 18 бариери и граници, тази музика ще се слуша и при вас, и при нас. Аз говоря за едно друго нещо, много по-трудно – дълбока културна комуникация, която няма да се задоволява с весело тупане по рамото: „братко”, „какво има ново” и „хубава ви е тази песен”, „а това вино ви е изключително”. Тук сме балканци, тук сме ясни. Най-важното е да осъществим една нова интегрираност на тази територия, която няма да предизвиква исторически свади, кавги и политически травми, а ще помогне и тук животът да бъде нормален, като навсякъде в Европа.

И историкът, и литераторът са наградени от българския президент, техният труд е почетен. Двамата вярват във високата култура и нейните възможности. Проф. Пантич дава за пример уникалното присъствие на съвременна българска литература в Сърбия. Самият той също пише разкази – и да, познахте, те пък са преведени у нас.

Проф. Михайло Пантич: - Литературният дух е по-благороден от политическия. Ето вижте, драгоценна е книгата на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”. Ще ви кажа, че веднага го усетих – защото това е първата книга, която преведох на сръбски.

Раде Маркович: - Тогава, когато снимахме, ситуацията беше много благоприятна. Но политическите обстоятелства попречиха сътрудничеството ни да роди плод.

А сега? Политическите ветрове духат към правилното място, но има други проблеми. Високата култура вече не е много мощна, времето за четене все не стига, а в изкуството парица е царица.

Раде Маркович: - Ние винаги трябва да бъдем на услугите на някого. Е, в капитализма винаги е така. ... Има някой, който плаща – и някой, който мълчи и работи.
- Беден човек не ходи на театър, това ли казвате?
- Мисля, че е обратното. Тъкмо бедният човек намира в театъра разрешението на някои свои дилеми, въпроси, незадоволства.

Тук професор Пантич предупреждава: само да не тръгнем да спекулираме с нещастията и балканските ни странности. Защото често Западът иска да ни види тъкмо така.

Проф. Михайло Пантич: - Интересни сме за чужденците само, ако се представяме като правнуци на Бай Ганьо. Не понасям, когато и ние самите играем тази игра.

Е, хората, които Ви показахме, правят друго. Те може и да са единици, може и да не са типични за отношението на сърбите към българите, но ето: Сърджан Пириватрич готви нов научен проект за българо - сръбските отношения. А Михайло Пантич продължава да се надява, че литературата лекува историята.

Проф. Михайло Пантич: - България стана за нас територия чиста от негативната отрова на последните десетилетия, когато Югославия се разпадна толкова глупаво, толкова кърваво и толкова лудо. И където всеки е крив на другия, където всяка страна взима ролята на жертва за себе си, а намира отговорността и вината у другата страна. Затова отношенията между българи и сърби за мен сега са толкова вдъхновяващи.

Колкото до актьора Раде Маркович, той се радва на добре усвоените и незабравени български думи. Навремето режисьорът Въло Радев му казвал – не говори толкова добре, все пак играеш чужденец.

Раде Маркович: - Аз учих, учих и научих. И това беше много приятно защото е богатство. Българският език е много тънък, мек - за разлика от нашия език, който е малко твърд. Българите някак пеят, това е дивно.
- България е моя тъга.
- Тъга?
- И моя радост.