Първа копка на линия за никъде

В първия момент се учудих за какво става дума, даже си помислих, че не съм чул добре. Съпругата ми - и тя се разсейва, и тя не разбрала. Та, наложи се на следващата сутрин да звънна на Весела Смилец, която по традиция през последните години, зададат ли се избори, я натоварват да прави рубриката „Гласовете на България”, обединяваща предизборните прояви на мераклиите за парламента. По добра случайност или някаква естествена закономерност, Весето е „старото куче” в БНТ по въпросите на ЖП линиите и транспорта, та много лесно ми направи уточнението - да, Трайчо Трайков и генерал Атанасов искат да прокарат ЖП линии към българските общности, в това число и към Македония, и заедно с прословутата линия от София през Кюстендил и Куманово до Скопие, предлагат такава връзка и между Петрич и Струмица. Колко му е, някакви си 50 км. Така и така двамата си бил в Петрич, какво друго да предложат на своите симпатизанти, хайде да ударят една копка. Символична.

Символична, символична, колко да е символична. Не че в Петрич не искат да има такава релсова връзка между двата най-близки града помежду си от двете страни на границата. Искат, пък си имат и прецедент - точно преди сто години теснолинейка е била построена от Петрич до граничното село Златарево като част от общата ЖП мрежа, изградена от българските военни строители и инженери за нуждите на българската армия, воюваща на територията на днешната Република Македония. Три години след края на войната линията е демонтирана, но върху някогашното й трасе, върху наскоро асфалтираното шосе днес се движи автомобилният трафик към границата и обратно. Такава е съдбата на повечето от някогашните трасета в днешна Република Македония - върху тях или минават ЖП линиите на Македонски железници, или трасетата на шосетата, свързващи населените места на младата държава. Умеели са българските военни инженери,преди век и повече, да преценяват точните коти на трасетата на бъдещите релси. А следващите поколения са ползвали направеното от тях, друг е въпросът дали днес го признават, или не. По-скоро - не!

Парадоксът се състои в това, че Струмица не е свързана с ЖП линии от македонската ЖП мрежа. Изолирана е дълги години и доколкото знам, никой няма намерение да хвърля пари да я свързва. Макар че са ми показвали една стара къща покрай града, която преди век е била определена да бъде гарата на града тогава, когато теснолинейката от Петрич стигне до там. Даже исках да я снимам и да я покажа във филма си „Няма забравени влакове” за рубриката „В кадър” от 2013 година, излъчен по БНТ. Но тогава Струмица ни дойде някак си встрани от снимачния маршрут, та се концентрирахме върху съдбата на релсите от Скопие до Битоля през Прилеп и от Скопие до Охрид пред Тетово и Кичево... Но тогава, преди век, проектът е бил докаран до някъде - от границата към Струмица и оттам за гара Удово са били построени дървените мостове, трасето е било покрито с баластра, трамбовано и готово за траверсите и релсите, определени са били гари и спирки, даже готовата теснолинейка е прехвърляла с няколко километра днешната българо - македонска граница. Но официално последната готова гара е била днешният граничен пункт Златарево на българска територия. Германските съюзници в един момент обаче спират доставката на релсите, нашите хора в униформи започват да търсят навсякъде къде какво е останало, но така или иначе краят но Първата световна война спира всичко. Родният ми Петрич се обслужваше от теснолинейката до есента на 1969 година - слизаш от „големия” влак на гара Генерал Тодоров при село Припечене, прехвърляш се на малките вагончета и след 40-45 минути пуфтене и пъшкане на локомотивчето си на гарата в Петрич. Беше бавно, но романтично, беше изнервящо, но все пак полезно. Така до 1969-а, когато откриха връзката на „големия” влак, която и днес функционира.

Ако човек се зарови в историята, ще открие, че проект за нормална ЖП връзка между Петрич до Струмица, а оттам до Радовиш и Щип, значи, до македонската ЖП мрежа, има през годините след Втората световна война, когато упорито се заговорва за създаването на федерация между Югославия и България. Така де, ако този политически проект се реализира, подобна ЖП връзка ще си бъде „вътрешна”, след като и Пиринският край ще бъде част от бъдещата Федеративна Македония в рамките на Югославия. Договореност за това е постигната на 1 август 1947 година между Йосип Броз Тито и Георги Димитров на тяхна среща в словенския курорт Блед. След като идеята за федерация пропада, пропада и въпросният проект. Но ако не друго, и той показва, че и хората от двете страни на границата, и политическите им ръководители са съзнавали важността на нормалната ЖП връзка.

Да се върнем на първата копка от онзи ден, така да се каже. Намирам, че акцентът там е определението „символична”. Което ясно ни дава да разберем, че „копачите” напълно съзнават трудностите, да не кажа - безперспективността на подобен проект за пряка ЖП линия между Петрич и Струмица, но понеже се намираме в предизборна ситуация, нищо не ни пречи да ударим по една кирка в петричкото поле. Как беше онзи майтап - нямаме мост, ще ви построим, нямаме училище, ще ви изградим, ама нямаме деца, и деца ще ви направим...

А някога, в по-спокойни за Македония времена, ще ви разкажа една истинска история за един съвременен проект за влак между Петрич и Струмица, който така и не стана, но който е пълен със ситуации, за които не знаеш да се смееш ли, да плачеш ли. Друг път.