Решил съм този път да обърна внимание на поредното заседание на Съвместната комисия между София и Скопие по история и образование, която се проведе в София, въпреки че песимистичните сигнали, идващи откъм затворените врати на дебата, все повече ме обезсърчават.

И то за пореден път, особено от лятото на тази година насам. И по-точно, когато в дневния ред на работата на този орган, продукт на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между двете държави, влезе темата за личността и делото на Гоце Делчев.

Вече писахме за това, но да го кажа още веднъж – в искането на българската страна да бъде призната българската идентичност на Гоце, в Скопие единодушно видяха заплаха от катастрофа за македонизма, налаган толкова години със страх и научни фалшификации от 1944 г. насам. Делчев е в основата на митологията за отделността на така наречената македонска нация и македонска държава. Бутнеш ли го – пропада цялата конструкция. И какво остава след това – чистият български характер на тази част от българското национално землище, поне да 1944–1945 г.

И затова, съзнавайки тази опасност, научните и политическите кръгове в Скопие решиха да дадат отпор не само около Гоце и неговата идентичност, а по цялата материя, предмет на работа на Съвместната комисия. Стигна се дори до там, вече уговорени и съгласувани теми, по които двете части в комисията – българската и тази от Северна Македония, са си стигнали ръцете, да бъдат подложени отново на ревизия. Не по инициатива на българската страна, разбира се.

Но това не е ли губене на време, ще попитате? Не е ли нескрит опит да се минира не само работата на комисията, с чийто резултати са обвързани и политическите решения, които София ще трябва да вземе? Или край Вардар са разработили тактика, с която да „тупкат топката“ в експертния дебат, но да разчитат на традиционното българско великодушие към хората оттатък границата, което се проявява при всички техни грешки и прояви, в това число и насочени срещу нас? Знае ли човек. Може да е и едното, и другото, и третото, а и още нещо. Това – да очакват, че България ще действа като майка за Македония при всички положения и при всички обстоятелства, е елемент от манталитета на голяма част от македонците. Лошото е обаче, че политическите елити в съседната държава приемат това като наша, българска слабост, която се опитват да ползват при всеки удобен случай. При това и при ситуация, чийто резултати не са от полза за България. За съжаление.

А че е губене на излишно време, това е вън от съмнение. Заканата от премиера Борисов, че ако няма решение за Гоце, той няма да подкрепи европейския път на Северна Македония, е актуална. Макар че тъкмо той бе един от най-активните лобисти на Скопие през октомври, когато Северна Македония очакваше да получи дата за начало на преговори за членство в ЕС. Майчинският инстинкт, както се казва, за който говорих малко по-горе, проработил въпреки блокираната работа на комисията в онзи момент. От друга страна, отлагането, най-вероятно за месец май, на решението за дата за Северна Македония дава нов шанс на експертните по история и образование от двете държави да намерят решения и по най-спорните въпроси от дебата. И по този начин да легитимират и политическите решения, които София ще трябва да вземе напролет.

Но като гледам и слушам празните откъм оптимизъм изказвания на председателя на българската част на комисията проф. д-р Ангел Димитров, като гледам и слушам какво пък какво отговаря неговия партньор от Скопие, проф. Драги Георгиев, ми се струва, че и този бонус от няколко месеца време ще бъде пропилян. Ако не е спорът за Гоце Делчев, ще е някакъв друг, бъдете сигурни. А експертите все още се въртят в епохата на Средновековието и Османската империя. А когато стигнат до новите времена – до националноосвободителното движение на българите от Македония, до Илинденското въстание, до българското администриране на Македония по време на Втората световна война, което оттатък недвусмислено определят като „българска фашистка окупация“ и нямат намерение да свалят този етикет. Тогава какво ще стане?

Впрочем, онзи ден чух президентът Стево Пендаровски да заявява, че е помолил Симеон Сакскобурготски да лобира за Скопие в Мадрид, където, естествено има връзки, за това парламентът на Испания да ратифицира колкото се може по-бързо Протокола за членство в НАТО на Северна Македония. Чакайте, та това е синът на цар Борис III, същият, когото свързвате с „българската фашистка окупация“ и с неспасяването на евреите от Македония и Беломорието. И понеже в последно време от Скопие много често към нас идват упреци за липса на модерност в отношението към историята, в това число и вътре в комисията, искам да попитам – кога край Вардар са „по-модерни“ – сега, когато са на зор и имат нужда от подкрепа, или когато настояват, че българите са били фашистки окупатори и нищо повече.

Впрочем, ако искате моята позиция, ето я – последните, от които бих приел препоръка да бъда по-модерен, са онези оттатък. Имам своите основания за това и в следващи текстове ще ги изложа.

Последвайте страниците ни във Facebook и Instagram:    Facebook  Instagram

Още от Костадин Филипов


Открит ли е гробът на Александър Македонски?

04.01.2020


Ударно до последния ден преди Нова година

27.12.2019


Ще се видят, но какво от това?

20.12.2019


РЕКЛАМА

Нови публикации в блогове




Ще се видят, но какво от това?

20.12.2019, Костадин Филипов


Отпадъкът - нечий друг проблем

16.12.2019, Милен Атанасов



По света и у нас, емисия – 18:00, 17 януари 2020 г. Всички емисии

РЕКЛАМА

Извънредни новини:

Този сайт използва БИСКВИТКИ (cookies).Като продължавате да използвате този сайт, вие се СЪГЛАСЯВАТЕ с използваните от нас БИСКВИТКИ.

----