НОВИНИ

"Отвъд границите": Д-р Анелия Хохвартер - Пътуване към самата себе си

Анелия Хохвартер е специалист по очни болести във Виена с няколко мисии по света – в Йемен, Зимбабве и Етиопия. За пътя от село Горна Митрополия до Виена, каузите, на които е отдадена, и пътуването към самата себе си, започнало на най-неочакваното място - сред тишината на град Джима, Етиопия, в “Отвъд границите” ви представяме доктор Анелия Хохвартер.

Александър Детев
от Александър Детев Николета Атанасова
10:54, 15.02.2018
6011
Чете се за: 05:10 мин.
Отвъд границите
отвъд границите анелия хохвартер пътуване самата себе

“Животът ми е едно постоянно пътуване, новите дестинации и новите пътища изникват непланувано”.

Ана: Една успяла лекарка, родена в България и живееща във Виена, прекарва отпуските си по мисии в Африка. Отдадена на професията си като към първата любов. Лейла: Около 80-90 годишна баба, религиозна, смела и търсеща. Не прекланя глава пред традициите, които поставят жената в сянка, бореща се да има свой път и да му е вярна. Майк: Интелигентен и в своята лудост вирулог, обиколил света с много проекти, социално ангажиран и свързан с мотоциклетизма във всички мигове от живота си.”

Ана, Лейла и Майк са героите от книгата “Пътуване”. Анелия я издава през 2016 година, а средствата от нея отиват за закупуването на първия локомат в България – уред за рехабилитация на хора с увредени двигателни функции, вследствие на детска церебрална парализира, инсулти и други.

“Книгата се роди, понеже там (в Етиопия – б.а.) няма интернет, няма ток или по-скоро има от генератора на хотела колкото за една лампа или контакт, няма телевизия или ако я има, то постоянно дават повторения на някакви новини или филми и ти ги научаваш наизуст. Вечер, аз започнах да записвам и разказвам приказки и да ги изпращам на моите приятелки. Така полека лека започнах и през деня да си водя записки на всички мисли, които ми дойдат, защото самотата е голяма и в един момент започваш не само да си чуваш мислите, ами и да си говориш със себе си. Когато се върнах в Австрия това усамотяване ми липсваше и започнах и вкъщи да си пиша. И си казах – я да взема да напиша една книга и да си я подаря за моята 50-годишнина… да отпечатам стотина бройки и да ги раздам на моите приятели. Защото, тя книгата е „моето пътуване“ към мен – какво съм открила в себе си, докато съм била в една такава държава…”
;
;

“От нищо не ме е страх”

“Никога не ме е било страх. Когато се впусна в някаква задача, тя ме обсебва и аз си отдавам цялото време на нея. Направих си следния план – ако ще карам една година курсове по немски, значи в тази година аз ще забременея. Така, като родя, ще мога едновременно да си гледам детето и да си уча за изпитите. И всичко си стана по план. После на изпити си се явявах с децата, асистентките ми държаха детето отвън, аз влизам, излизам, кърмя, пак се връщам…”

Така Анелия Хохвартер описва първите си години във Виена. Тя решава да емигрира през 1990 година. А причината? Любовта.

“Никога не съм имала намерение да идвам във Виена, просто любовта ме доведе тук. Моето желание беше да бъда очна лекарка, бях водила разговори с кметството в Грудово (сега град Средец – б.а.). Знаете, че едно време имаше разпределение, а това се водеше тежък район, за който държавата даваше жилище и парични средства.”

От Медицинския университет в Плевен, тя се прехвърля в този във Виена, където за да си нострифицира дипломата, трябва да издържи 13 изпита от общо 20, задължителни в Австрия. Междувременно учи и немски.

“В Руската гимназия (в Плевен – б.а.) втори език ми беше немски. И сега като чета писмата, които сме разменяли с бъдещия ми съпруг, си умирам от смях, как съм изразявала чувствата си на един език, който знам на някакво училищно ниво. Но в началото любовта на езика е достатъчна. С времето трябва по-добро ниво на езика, за да може хората да се карат и да се сдобряват. Но и това ниво го усъвършенствахме.”

Няколко години по-късно, през 1994-а, Анелия Хохвартер вече има две деца, дипломата ѝ е нострифицирана и започва своята лекарска практика в Австрия.

“В една болница тогава ми казаха, че ще ме вземат като лекар-гост. Аз се бях дипломирала през юли и през ноември ме взеха. Едно момиче идваше да ми гледа малката дъщеря, която беше на 7 месеца, трябваше да я откърмя, за да мога да започна работа като лекар-гост. Което означава да работиш 1 година без заплата. Аз обаче имах голямото щастие, че след един месец, един от лекарите получи място в университета и се освободи позиция за мен, т.е. аз след един месец вече си започнах платена работа.”
;

“Когато на теб са ти се отваряли врати…”

“Бях в правилния момент на правилното място. Затова винаги съм казвала, че все едно съм целуната от ангели. Човек не трябва да забравя, когато му се отварят врати. Както беше при мен, това постоянно ми се е случвало. Уж ще работя една година без заплата, което е много тежко, особено като трябва да се плаща на гледачка. Но пък след месец си започнах работа. Когато на теб са ти се отваряли врати, не ти остава друго, освен да гледаш къде има затворени врати за другите и да отидеш ти да ги отвориш. И аз така започнах – помагах на студенти. Докарвах този, онзи. Наричам ги “моите деца”. И така се оказа, че вече имам девет деца. Най-различни – у дома живеят една година, помагам с таксите, обясняваме им как да се ориентират тук, да си открият банкова сметка, да си вземат карта за градския транспорт. Не съм давала много пари, но просто съм подавала ръка в първите месеци. И до днес, всички мои деца, когато им звънна, ми казват “Нели, от какво имаш нужда?”. Ей сега да им звънна, че ми трябва нещо, ще дойдат веднага. Но аз гледам да не ги притеснявам децата, те са като птичките, отлитат, имат си свой живот.”

През 2008 година Анелия Хохвартер прави близо 300 прегледа, а средствата от тях дарява за възстановяването на църквата “Света Троица” в родното ѝ село. Затова я попитах и за ролята на вярата в нейния живот.

“Смятам че религията, няма значение коя религия, ни учи да бъдем по-добри, да обичаме ближния, да обичаме и себе си. И да имаме добри помисли. Защото някои път ние правим лоши неща, но сме водени от добри помисли. Важно е човек да си осъзнава грешките и да може да се извини. Да се покае. Покаянието не е само да отидем и да се изповядаме. Аз постя от 5-6 години, защото на мен ми се отразяват и много добре. Постите са много разумни, това си е здравословно. Добре е да се замисляме, че месото например трябва да се яде два пъти седмично, ние го ядем три път дневно. След постите се чувствам добре, пречистена, чисто физически. С религията се сблъсках в Етиопия. Хората са много вярващи. Те си оставят работата заради това. Ние това не можем да си го позволим.”

;

“Пътуване”

Книгата “Пътуване” е вдъхновена от времето, което си прекарала в Етиопия. Разкажи ми за мисиите преди това – първо в Йемен.

Винаги съм искала да участвам в мисии. Започнах да карам най-различни курсове, за тропически заболявания, всичко, свързано с Африка. А в Йемен отидох случайно. Един ден, както си работех и преглеждах пациенти, дойде един колега от спешно отделение и попита дали някоя от жените офталмолози иска да замине за Йемен, защото колежката, която трябвало да тръгне, е болна. Това беше един проект на един австрийски аптекар, който покрива пътуването и хотела, а работата е доброволна. И аз му казах, че искам да замина. Започнах да отлагам всичко, защото имах дежурства, пациенти… На следващия ден, в сряда, дойде един човек да ми вземе снимката и документите, в четвъртък ми донесе визата, в петък - самолетния билет, а в понеделник заминах. Целта беше да направим прегледи на населението на остров Сокотра в Индийския океан. Намира се на 100 км от Сомалия, където върлуват морските пирати.
На острова има една болница с трима лекари. Един от тях беше хирург, аз го обучавах, говорехме на руски – мерене на очно налягане, разпознаване на глаукома, на възпаления на роговицата. За три седмици направих 396 прегледа. Аз преглеждах всички жени, децата им, даже и голяма част от мъжете, защото те трябваше да минат първо на преглед, за да проверят дали съм достатъчно добра, за да прегледам и жените им. Така че колегите ми прегледаха една трета от пациентите, аз – две трети. Там успяхме да открием нещо особено:

Всички жени,
които преглеждах, имаха отлагания върху роговицата и виждаха много лошо. И това мен ме озадачи. Все едно имат ръжда. Такива белези има при наличието на метално чуждо тяло. Започнахме да разпитваме. Оказа се, че те за гримиране използват сока от едно дърво, който е черен. Понеже дървото е много водно обаче, за да държи, стържат желязо в него. И тези стружки се отлагат по роговицата. Това го публикувахме в списанието на австрийската офталмология. Има един международен проект 2020 за борба със слепотата. Представителят на проекта за Йемен ни посети в Сокотра. Аз му разказах за моето откритие. Започна една масова кампания. Те информира посолството на Йемен във Виена и посланикът на Йемен ме номинира за наградите на списанието “Мадона” в Австрия. Имахме планове и за продължаване на работата в Йемен, но поради събитията там до ден днешен не получаваме виза, защото е много опасно.
;
"В последната вечер губернаторът на острова ни покани на гости и бяха заклали една коза. Аз обаче не обичам. Там си бях свикнала да ям риба. Не исках да ходя, защото бях болна, но ми казаха, че нямало да почне без мен и се принудих да отида. Бяха ми оставили мястото до губернатора, а всички бяха само мъже, аз бях единствената жена и то незабрадена. Аз казвам “Добър вечер”, но никой не ми обръща внимание. Губернаторът включително, той даже ми обърна гръб. И аз като седнах питах “Абе, момчета, вас губернаторът поздрави ли ви, на мен не ми обръща внимание?”. И те ми обясниха, че той не може да ме заговори, защото съм гола. А той е техният лидер, техният вожд, ако той ме заговори така, значи всеки може да ме има."
"После донесоха козата. Губернаторът извади от пояса си ятаган. Разряза козата, взе си едно парче, отряза от него половината и я сложи в моята чиния. Което пък се оказа, че бил най-големият жест. И аз казвам на колегите “Я му обяснете, понеже не говори с мен, че аз не ям коза”. И те ме погледнаха и в един глас казаха: “Яж.” (смее се) И ядох коза, ама не усещах много-много как мирише и на какво има вкус, бях толкова болна. На другия ден пък ни донесоха по една черга, която много ми напомни на България, изплетена от козя вълна. Моята е дълга два метра и половина, имам я още във Виена. Казаха ни, че са работили 20 жени, 5 години, за да я изтъкат. И беше много тежка, трябваше да си я вземем в ръчния багаж. Губернаторът ми я метна на рамото… без да ме гледа, разбира се”
;

Следващата ти дестинация е Зимбабве. Какво представляваше мисията там?

В Хараре (столицата на Зимбабве – б.а.) има център за ретинална хирургия. Той е частен и е притежание на един от ръководителите на очната клиника в града. В Зимбабве има общо 26 очни лекари за цялата страна. (населението на държавата е около 16 милиона – б.а.). Търсеха ретинален хирург, който да отиде там и да поработи. В същото време, докато бяхме там, идеята беше да изнесем лекции за заболявания и лечение на ретината на годишния конгрес на очните лекари. Взех със себе си един колега, който не е ретинален хирург, но пък говори много добър английски, защото моят тогава не беше много добър. Тогава, на този конгрес ни направиха почетни членове на офталмолозите. Дори ми подариха статуетка, която символизира окото. Беше изработена от най-популярния мрамор, който се добива само в Зимбабве и се изнася за Италия. Тази статуетка тежеше около 12 килограма и аз си мисля (започва да се смее) сега като я сложа в ръчния си багаж и никъде няма да ме пуснат по летищата… но ме пуснаха, сега тази статуетка седи у дома, на пианото и ми напомня за тогава.
Втората година отидох сама и тогава беше най-хубавото ми пътуване до Зимбабве. Тогава плащаха 145 долара на нощ за хотела ми там и аз им казах: “Абе, хора, сложете ме в някаква стая с друг лекар или сестра, защо давате тези луди пари?”. Преместеха ме в дома на лекаря на клиниката. Спях в детската стая на дъщеря му, която от време на време идваше да спи при мен, защото леглата им са големи, американски стил. Бях много щастлива, защото участвах в приготвянето на храната, учих ги да правят виенски шницели… просто живеех в семейство.


;
"Работата ми в тази частна клиника беше да оперирам само много богати хора, които искат да бъдат оперирани задължително от бял лекар и плащат за това страшно много пари. За моите две пребивавания успяхме да съберем 40 000 долара. С тях закупихме един уред за операция на пердета. Подарихме го на университета, за да могат всички лекари, които завършат очни болести да работят с него. Това щеше да им помогне да вземат диплома за катарактален хирург."

;

Казваш, че в Етиопия започва пътя към теб самата. Как стигна до там?

Да, аз всъщност като реших, че ще ходя в Африка, се възползвах от "сабатикъл". Това е възможността една година да работя на 75% от заплатата ми, а три месеца да съм в отпуска и продължават да ми се плащат тези 75%. Започнах да спестявам, за да мога да замина за повече време.
Контактувах с организацията Licht für die Welt (“Светлина за света” – б.а.) и им казах, че искам да ходя в Африка. Най-необходимо беше в Буркина Фасо, но аз не мога да говоря френски. Те имаха проект за регионален център в Джима, южна Етиопия. Това е единствената очна клиника за цяла южна Етиопия, в която има 40 милиона жители. Проблемът беше, че трябва да се обучат двама лекари там, защото не може да се сертифицира центърът. Имаше и център в Гондар, което е северната част на Етиопия, но там нямаше нищо, нямаше уреда за операция. Имаше един лекар, който е гледал операции в Америка, но от гледане лекар не се става. В Джима имаше обаче възможност да се работи. Поработих там, това беше през ноември (2014 г. – б.а.), след това заминах през февруари до април пак в Джима. Прегледите бяха в сряда преди или следобед, зависи кога имаме ток, и хората вървяха по 200-300 км пеша, пет дена, за да могат да бъдат прегледани. Ако пристигнеха по-рано, спяха на поляната пред университета и чакаха.
;;

Усмивката и уважението

В Африка, в Зимбабве и Етиопия, има много болести и голяма бедност. Какво виждаше там, изписано в очите на хората?

В Зимбабве има данни, че до 48% от населението е заразено със СПИН. Там, ако се убодеш, докато работиш, веднага започваш лечение, което държавата ти плаща. В Етиопия има много паразитни заболявания, там не се яде салата. Всичко, което не е сготвено, не се яде. Аз съм пила кафе на улицата, чашите се миеха в един леген под масата. Но никога не съм се опасявала, че мога да се заразя. Никога не съм имала страхове да пипна някого.
А иначе бих казала, че не е изписано върху очите, а върху усмивката им. Винаги, когато се връщам от Африка, след това месеци наред, аз се хиля. И всички ме питат “Ама какво се хилиш?”. Но то просто е заразно. Там хората постоянно се усмихват. В Зимбабве са по-тъмни и там така си личат тези бели зъби навсякъде. След няколко пребивавания в Африка, аз съм горда, че вече имам бръчици от усмивки.

С какво го обясняваш?

С вярата. Срещала съм го и в Индия, и на други места на изток. Вярата в прераждането, в предопределеността. Те не търсят вината в другия, те приемат ситуацията такава, каквото е. Ако днес са гладни, утре няма да са.
В Етиопия едно семейството ме прие, станах част от тях. Често ходех на гости след работа, те ми постилаха едно бяло платно, на което да легна, за да почина. През това време ми готвеха тяхната кашичка от нахут с запържен лук, който се изсипва върху хляб, който е във формата на палачинка. Аз ядях, а всички ме гледаха и ми се радваха. И само ми повтаряха “Яж, хапни още”. И аз по едно време питах младото момиче от семейството: "Тигист, защо никой не яде с мен? Това като в България ли е? Защото майка ми никога не сяда на масата, само обикаля около гостите”. И тя ми отговори “А, не, не, ние толкова имаме за деня”. И аз си казах “О, боже мой, аз отивам у това семейство и им изяждам всичко, а те ми се радват”.

Другата история, която не съм описала в книгата, е свързана с едни техни будки, които са разположени по улиците. В тях е разпънато животно на стената, а отпред е тезгяха, на който се реже месото. Отпред се затварят с едни капаци, на които има изрисувани червени кръстове. Аз питах дали това е аптека, а всъщност се оказа, че е месарница. По време на постите обаче те бяха затворени. И попитах “Ама тези хора как преживяват? А и Джима са 50% православни и 50% мюсюлмани. В северна Етиопия са почти само християни, но тук има и мюсюлмани”. И шофьорът ми обясни, че всъщност те работят, но мюсюлманите си купуват отзад, за да не се вижда. И аз се зачудих: “Добре де, мюсюлманите не се ли сърдят?”.И той ми обясни “А, не, не, те така показват респект към нашите традиции, не се сърдят”. Същият шофьор веднъж ме покани на гости и ми обясни, че неговият приятел, комшията, също ще дойде. Те са мюсюлмани, но също ще ядат постно, защото такава показват уважение към традициите им.

Тези неща много ме впечатлиха. Когато си спомням за тях, си мисля, как ние сме тръгнали да ги учим на нещо, но те ни учат на толкова много неща. Първо, да се усмихнем, второ – да приемем ситуацията, без да виним другия, и трето, да имаме уважение към себе си, защото като показваме уважение към себе си, показваме и уважение към другия. Споделям тези неща с голяма радост, защото дори някой да не ги приеме, се надявам да го накара да се замисли.
;

“Всички сме добри”

“Ние се раждаме с една много чиста душа. Всички сме добри. После се учим да бъдем малко егоисти. Това е малко и като инстинкт, рефлекс за самосъхранение, които също са си част от нас. Тук идва възпитанието. Да се научим да даваме, да споделяме. И да нямаме страхове. Ние плашим децата от малки – ще дойде Кумчо Вълчо и ще те изяде. Тия страхове се натрупват в нас и се превръщат във фобии, много често и в болестни състояния. Те определят и нашия характер. Аз съм възпитана, че моите играчки са играчките на цялата улица. Мен са ме наказвали, като са ме отделяли от брат ми, защото сме се карали нещо. Така ние искахме да сме заедно. Когато аз станах родител, се сетих за много методи на моите родители, които явно са им идвали отвътре. Човек става вълк, когато трябва да се бори за място в професията, в университета, всички сме в някакви класации. Много е важно, когато отпаднеш от някоя класация, това да не те прави страхлив и завистлив. Казвам си “Явно някой е бил по-добър от мен. Значи ще направя още няколко курса, няколко практики. Следващият път ще отида не с 10, а с 20 документа. Лошото и страхливото се пораждат, когато търсим вината в другия.”
;

България

“За мен през тези 27 години нищо не се е променило, променило се е това, че мога да помогна на моите родителите. Да им улесня живота с една печка, с един хладилник. Аз постоянно съм си там (с. Горна Митрополия – б.а.) при всяко мое ходене в България. Винаги си обличам същите плетени елечета от баба ми, чорапките от вълна.. “
;
;

Кои бяха първите ти инициативи, насочени към България?

Поканиха ме на откриването на пенсионерския клуб в моето село. И аз там си харесах една картина и я купих. Оказа се, че я е нарисувал полицаят на селото. Тази картина виси и до днес в моя хол. Заедно с други произведения. Аз картини предимно си купувам от българските изложби във “Витгенщайн” (Българския културен институт във Виена – б.а.). Аз в моя дом си имам само български автори. На пенсионерския клуб купих в началото една микровълнова печка, а те ме направиха почетен член (смее се). Едновременно с това, реших да закупя и една пералня за детската градина. Защото дотогава те перяха чаршафите на децата в едни външни мивки. Бяха 52 деца.

Анелия гостува често в Горна Митрополия и винаги е там с нова идея, която иска да реализира. Освен детската градина и пенсионерския клуб, сега тя иска и да организира хората от селото да се грижат по-добре за гробищата.

Когато баба ми почина, така се случи, че като разбрах, точно бях застъпила дежурство. Нямаше как да го сменя. Но аз я бях подготвила. Още когато си тръгнах от село преди това ѝ казах: “Бабо, аз може би няма да мога да дойда и сега ще се сбогуваме с теб, но нали знаеш, че всички се срещаме някъде някога и сме постоянно заедно”. Когато ми казаха, че билетът, ако тръгна на другия ден след дежурството, което значи да пристигна точно след погребението, е 560 евро, се обадих на брат ми, че няма да успея да отида и го помолих с тези пари, които са за билета, да отиде и да купи най-хубавата възможна пералня със сушилня за детската градина, а аз отидох да се помоля на баба ми да ми прости. Така започнах да ги подкрепям с малки неща. С дърва за Коледа, дреболии, от които имат нужда. И постоянно ходя там. Бях им събрала веднъж 10 чувала с играчките оттук. Бях казала на моите приятели, колеги тогава. Закарахме ги до училището. Сложихме ги на средата в салона, те така се радваха.”

;

“Любимото ми място за почивка е Пътят”

Кое е най-далечното място, на което си била?

За мен няма отдалечени места, защото аз се виждам като един жител на Земята и навсякъде мога да се почувствам у дома. Контактът с хората ми е бил винаги много важен. Особено на екзотични места ми е било важно да науча местните игри за забавление, танци, да науча някаква песен… От тази гледна точка нямам отдалечени места.

Кое е най-необичайното нещо, което носиш в куфара си?

Сега вече пътувам само с ръчен багаж и най-необходимото, плюс малко пари, защото няма значение нито къде ще отседнеш, нито с какво ще се нахраниш. Важно е да имаш едно легло, в което да си легнеш, без да си гладен. Това е моята максима в живота. И съм изхвърлила толкова неща от куфара си, че може би най- необичайното е празнотата в него.

Къде сядаш в самолет – до прозореца или до пътеката?

Предпочитам до пътеката и по-напред, защото искам веднага да се изстрелям, като кацнем. На мен все не ми достига времето. Аз спя много малко – 4-5 часа са ми достатъчни да се наспя. Е, на 2-3 месеца имам фази, в които няколко дни спя по 13-14 часа, но това е много рядко. И все пак времето не ми достига. Хубаво би било, ако денят ми не е 24, а 48 часа.

Кое е пътуването, което планираш?

В България. Концертът в Петрич. Бях много очарована от реакцията на общината, всички там са много щастливи, че един човек като мен има интерес да отиде в Петрич. По време на церемонията “Будител на годината” 2017 взех специалната награда на една фирма от Петрич. Наградата носи името “Човекът с голямото сърце”. И останахме с контакт, поканиха ме там, а аз предложих да направим представяне на книгата, за да съберем средства за каузата. И общината откликна също, дадоха най-голямата зала, сега ще представям книгата пред 600 човека.

Можеш ли в 30 секунди да ми опишеш един твой работен ден?

Има един пасаж в моята книга, в който описвам, как ставам 20 минути преди да напусна вкъщи. Тези 20 минути включват - душ, миене на зъби, кафе. Докато кафе машината се стопли, излизам задължително на терасата, където имам трева и независимо какви са метеорологичните условия излизам боса и поздравявам деня. Казвам си, че днес ще имам прекрасен ден и ще дам най-доброто от себе си. През това време машината е готова, правя кафето и докато то изстива, взимам душ. Обличам се, пия си кафето, ям една филийка, намазана с масло или зехтин, ако постя, и шарена сол. Отивам в колата. Ям ябълка. На всеки светофар се гримирам, преглеждам си пощата… Отивам в болницата, мия си пак зъбите, преобличам се, отивам на петминутката, ако имам операция, отивам в операция или с пациенти… Денят ми завършва вечер вкъщи, най-често, си приготвям салата или сготвям нещо. Или се срещам с приятели за вечеря. Може да отидем на театър или концерт.. Но гледам всяка седмица да имам поне едно-две излизания.

;
;

Средствата от книгата отиват за благотворителност. Анелия избира каузата за закупуване на уред за рехабилитация, защото “рехабилитацията в

България е абсолютно недоразвита. Липсата ѝ може да обезсмисли работата на хирурга. Пациентът никога може да не проходи или да си раздвижи крайника или каквото там му е оперирано без нужната рехабилитация.”

Свали приложението BNТ News
google play badge
Свали приложението BNТ News
app store badge
Топ 24
Най-четени
Кюстендил с награда за най-зелена община
Кюстендил с награда за най-зелена община
Погребват дядо Добри - светеца от Байлово
Погребват дядо Добри - "светеца от Байлово"