Още на 13 години, Златомир Молдовански заминава за САЩ, където днес има зад гърба си роли на театралната сцена в няколко щата, както и в Канада, участие в телевизионни сериали и филми. Създател е на театралната трупа "Rose Valley Theater Group", която цели да представи модерната българска драматургия пред американската публика.

За жертвите, които изкуството изисква, за срещата с Морган Фрийман, за това как адаптираш Чудомир, така че да накараш американците да го разберат и да ги разсмееш, и за незабравимата красота на Балкана, говорим с Златомир в "Отвъд границите".

Златомир Молдовански е роден в Пловдив, но когато е на 13 години, майка му печели Зелена карта и семейството му заминава за САЩ. В куфара си през Атлантическия океан пренася и любовта си към театъра.

Още от 6-годишен се занимавам с театър. Майка ми ме записа съвсем случайно в една детска трупа, ръководена от режисьора Владимир Николов. Той ми даде любовта към театъра. Играл съм в пловдивския “Драматичен театър” и в Кукления театър.

Семейството на Златомир заживява в Атланта, Джорджия, където той посещава гимназия.

В Америка хубавото е, че всички възможни извънкласни дейности се предлагат и в самото училище - дали ще е спорт, музика, танци, театър и т.н.

След като завършва гимназия, той продължава да учи актьорско майсторство във висши учебни заведения, а след това да пътува и играе в различни театри и сериали. До днес Златомир е живял в щатите Джорджия, Охайо, Флорида, Колородо, Ню Йорк и Илиноис, както и в Канада.

Реших да кандидатствам в консерваториите в Америка, които там не са само за музика, а училища за изкуствата. Отидох да уча в Синсинати в една от най-големите консерватории в САЩ. Там завърших бакалавър “Актьорско майсторство” и след това отидох в Щатския университет във Флорида, където завърших магистратура в консерватория „Асоло", свързана с театър “Асоло” (най-големия репертоарен театър в югоизточните щати - б.р.).
Както повечето актьори, след като завърших, започнах да се местя от място на място в зависимост от работата ми. Прекарах един сезон в Колорадо, една година в Ню Йорк - там работих в два сериала и един off-broadway театър. В Чикаго се преместих през 2015 година и работих в два театъра преди да замина за Канада, където играх в Стратфордския фестивал, който се води най-големият театър извън Бродуей. Бродуей се води по-комерсиален, докато регионалните театри повече приличат на българските държавните театри.

Колко време игра в Стратфорд?

Имах честта да играя там като гост актьор година и половина. В театъра има четири големи зали. И дори Лондонският театър е базиран на него. След това пак се преместих в Чикаго.

Как продължи пътят ти?

През последните две години тук снимах един филм, няколко реклами, режисирах първата българска пиеса, направена в Чикаго миналата година - казва се “Няма ток за електрическия стол” на Сашо Секулов. Тя още се върти в Пловдивския театър.

Българската драматургия, която заслужава световна сцена

Оттогава ми хрумна идеята да направя нещо, което да остане за по-дълго време и да се превърне в един от символите за връзката между българската и американската общност тук в Чикаго. Да представим модерните драматургии на Източна Европа, най-вече България, пред англоговорящата публика.
Така сформирах театралната формация “Розова долина” (Rose Valley Theater Group), с която в момента подготвяме първия ни спектакъл, който ще бъде представен през януари месец. Дотогава основно дейността е събиране на средства и популяризиране пред публиката на това, което правим. Партньори са ми българският културен център “Магура” в Чикаго, който е един от най-големите културни центрове на българите извън страната и това е, защото в Чикаго има най-много българи от градовете в чужбина.
Останалите ми колеги са американци, които са много ентусиазирани от модерната българска драматургия. Всички пиеси, които сме прочели и дискутирали, много ги впечатляват.

А как подбирате българските текстове, с които да работите?

Опитвам се да си ходя в България почти всяка година, гледам нови пиеси и чета нови постановки. Това са текстове, които са толкова съвременни, че могат да се представят по целия свят и могат да се сравняват с някои от най-известните писатели. Българската драматургия заслужава да излезе извън България и да се покаже на останалия свят.
При моите професионални ангажименти, които ми намира моят агент, нямам право на голям избор като млад актьор. Но когато искам да правя нещо за себе си, което мен ме интересува, винаги е по някакъв начин свързано с това да показвам българската култура пред англоговорящата публика. Даже имам един моноспектакъл по Чудомирови разкази, който играя вече пет години - “Допустимо ли е?”. Това ми е голяма страст.

Чудомир на английски

Кое е най-трудно за превеждане - хуморът, идиомите?

Това е един много добър въпрос. Да, хуморът, също така някои черти от манталитета на българите. Българският народ има невероятна история. Това, разбира се, е зародило някои черти с вековни традиции - за добро или за лошо. Имаме много позитивни, но и някои негативни черти, които правят комедията ни много специфична. Нашата комедия е малко по-сериозна, малко по-черна. Ние обичаме да се смеем на себе си и нашите неволи. В нашата история сме имали много неволи, които са ни калили един вид. Също така ни е показало как по на шега трябва да приемаме трудностите. Чудомир е перфектен пример. Някой път като го преведеш буквално, американската или канадската публика започва да се плаши от нещата, на които ние се смеем. Това е най-голямото предизвикателство (смее се). Но когато един актьор подходи по внимателно, да приспособи публиката към текста, виждаш, че след 5-10 минути хората започват да свикват и също да се смеят на тези странни неща, които на нас са ни смешни.

Как успяваш да превърнеш представлението в подходящо за американска публика?

За Чудомировия спектакъл много ми помогна, че режисьорът ми е американец. Той помогна много да превърнем буквалния превод в адаптация, която да е подходяща за американските уши и очи.

Има ли разлика в техниката на актьорите - както се учи тук и какво - там?

Българските актьори и българската школа, която прилича много и на руската, ангажира цялото тяло. Движението е много важно нещо. Като гледаш пиеси в България и в Източна Европа като цяло, ти прави впечатление, че цялото тяло на добрите артисти играе и е включено в това, което прави на сцената. На Запад - в Америка, в Канада, в Англия, текстът и словото са на почит, понякога тялото не е толкова ангажирано. Словото, диалектите, начинът да използваш гласа си, това са нещата, които са на много високо ниво в САЩ.
Най-добрите учители са тези, които могат да съчетаят източния начин на движение, на страст на актьора с американската и английската лингвистика и начин на говор. Аз съм голям късметлия, че във Флорида имах такъв учител. Той е руснак, завършил е в Москва.

Шекспировите класики и модерните предизвикателства

Коя е първата ти любима роля?

Имах много голям късмет в Пловдив, защото този режисьор, който водеше детската трупа, Владимир Николов, имаше много модерни виждания и искаше ние, като деца и тинейджъри, да поставяме текстове, които не са толкова детски. Самата формация се казваше “Детският театър за възрастни”. Тя все още съществува. Мисля, че съпругата му я води.
Най-големият член на трупата беше на 15 години, а ние направихме адаптацията на Хамлет от Том Стопард. Дори най-изисканите театри се страхуват от този текст. Аз играех Хорацио тогава и ми вроди любов към Шекспир от 12-годишна възраст, която още не се е изтрила.
Иначе като професионалист играх в една пиеса в Синсинати, казваше се “Розовият триъгълник” (“Bent”). Става въпрос за начина, по който са третирали гей хората в концлагерите в Германия и Полша. Играех ролята на Хорст, което до сега е най-трудната и най-изискващата роля, която съм играл. Не съм си прекарвал тялото, съзнанието и емоциите през такива трудности, както в тази роля. Но когато се направи е много удовлетворяващо за един артист.

На какво те научи тази роля?

Първо, че един артист трябва да има доста житейски опит, за да изпълнява някои роли. Тогава бях на 20. Да направиш такава тежка пиеса с такъв труден текст и толкова емоционални сцени със сценичните партньори е голямо предизвикателство. Бих искал да я изиграя пак сега, защото тогава бях още малък и нямах нужния житейски опит за такъв тежък емоционален герой.
Научи ме, че това да се занимаваш с театър е много геройско нещо. Това, което режисьорите, артистите и сценичните работници правят за не много голямо заплащане, са героични действия, за да представят на хората както тежки емоционални житейски истории, така и големи комедии. Изисква се много сериозна отдаденост, която при малко други професии има.
След това представление си казах, че щом съм готов да се поставя в такова изпитание, значи съм достатъчно отдаден, за да се посветя на тази професия.

А в Шекспировия театър какво откриваш? Какво е уникалното в него, освен, че е родоначалник на голяма част от това, което разбираме като театрално изкуство днес?

Що се отнася до цялостна емоционална натура на един герой, мисля, че Шекспир най-добре е успял в това отношение. Разбира се, не всяка пиеса е толкова добра. Той е написал 37. Но когато говорим за “Макбет”, “Хамлет”, “Отело”, “Ромео и Жулиета”, “Ричард III”, това са толкова изваяни и перфектно описани герои, които преминават през такива емоционални предизвикателства и въртележки, които не мисля, че друг драматург до такава степен е успял да постигне.
Също, това, което изисква Шекспировият текст - не само на английски, дори когато е преведен на български. Господин Валери Петров толкова майсторски превежда Шекспир, той успява да съхрани и римата, и метъра. И на двата езика текстове изискват аналитично разсъждение и разбиране на текста. Шекспир е точно толкова артистично изискващ, колкото и академично изискващ. Да го разбереш, за да можеш да го изиграеш. Винаги си личи, когато гледаш Шекспирова пиеса и актьорът не знае какво приказва. Но когато знаеш какво приказваш, публиката те разбира. Голямо предизвикателство и много удовлетворяващо, когато го направиш добре.

Коя е мечтаната роля?

Всеки иска да изиграе Хамлет. И аз, разбира се, искам. Но една скрита мечта ми е Яго - злодеят в "Отело". Мога да се пенсионирам с тази роля, ако мога да я изиграя в някой голям театър.

Коя е постановката, която последно те впечатли?

Имаме един сънародник - Ясен Пеянков, член на трупата на “Степенулф” - най-големия театър в Чикаго. Скоро гледах една пиеса с негово участие. Казваше се “The Children” - “Децата”. Ставаше въпрос за една постапокалиптична епоха, в която ние сме разрушили Земята и изчерпали нейните богатства и имаме режим на електричеството и водата - по 1 час на ден. Самият текст беше окей, не беше драматургично толкова велик, но Ясен Пеянков може да ти изчете телефонния указател и ще го гледаш в захлас. Като актьор го гледам като един пример. Не само, че е много талантлив, но и с каква борбеност е постигнал всичко.
Иначе в Чикаго има много голям избор и това ми харесва, че има много малки театърчета - по 50-60 места някои. Можеш да видиш такива постановки, авангарди, модерни, класически, всякакви постановки. Затова обичам да творя в този град.

Участвал си в сериала “Madam Secretary” - “Госпожо Държавен секретар” (който може да бъде гледан в ефира на БНТ всеки понеделник и вторник от 22:00). Има един въпрос, който няма как да не ти задам - запозна ли се с Морган Фрийман?

Да (смее се). Той ми беше в един от кастингите. В Америка минаваш през 5-6 кастинга преди да ти дадат някаква роля. Аз получих роля накрая в сериала, но една от ролите, които не получих, беше една от най-главните за сезона. Бях на последния кръг на този кастинг и на него влиза и продуцентът. И се запознах с него.

А как играеш пред Морган Фрийман?

Ами опитваш се да забравиш, че е той (смее се). И преди ми се е случвало. Тези хора, колкото и да са известни, и те имат да вършат работа. Тяхната работа е да намерят най-правилния човек.
Така съм играл и пред Стивън Уимет, който е като кумир за класическите актьори в Северна Америка. От Стратфордския фестивал дойдоха в Чикаго. Аз влязох на кастинга, видях го в ъгъла и в първия момент си забравих името. И той се оказа много готин, пита ме: “Нещо да не се притесняваш? Дишай дълбоко.” и се сприятелихме впоследствие.
"Госпожо Държавен секретар"
"Госпожо Държавен секретар"

Кои са твоите кумири?

Да започна от България - има един артист в Пловдивския театър - Петър Тосков. Той ми беше един от преподавателите като дете. Явор Гърдев. Мариус Куркински. Сашо Морфов. Камен Донев. Ивайло Христов. Това са български величия. Разбира се, покойните Парцалев и Карамитев. В Щатите това са Гари Олдман, Мерил Стрийп. Ясен Пеянков, който вече споменах. В Чикаго има много изявени артисти, които не са много известни, но работят на сцена постоянно. В Канада пък ми харесва, че е много посветена на класическия театър. В Америка, ако имаш една зала с 2000 места, на нея основно ще се поставят мюзикъли, защото това се продава най-добре. Но в Канада, може би защото е малко по-социална и самата държава се грижи за изкуството, този Стратфордски театър съществува и в една зала пред 2000 човека представят Шекспирови пиеси. И там има много велики артисти като Стивън Уимет, Шона Макена, Марта Хенри.

“Розова долина”

Как стигна до идеята за “Rose Valley Theater Group”?

Голяма страст ми е да правя български текстове на английски, особено по-модерни. Аз и Чудомир го смятам за модерен. Мисля, че манталитетът и хуморът, които той показва, са още актуални.
На мен ми омръзна на Запад като се каже източноевропейски театър, да се говори само за Чехов и за Гогол. Добре де, къде са българските пиеси, къде са румънските, сръбските, македонските? Това са дълбоки театрални традиции, които заслужават да излязат извън България и Европа и да дойдат тук.
Първо режисирах на Сашо Секулов пиесата “Няма ток за електрическия стол” за един друг театър миналата година. След това ми дойде идеята да се свържа с български културен център “Магура”. Те имат възможността да получават дарения, които да бъдат опрощавани от данъците на дарителите, което е изключително важно за всеки театър. Почти всички театри в Америка, с изключение на Бродуей, трябва да имат такъв статус, защото само с продажба на билети, за съжаление, не става. “Магура” наистина са символ на българската общност.
Отидох при тях с трима мои американски колеги. Обясних им за идеята ми - да поставим български пиеси, печелили “Аскер” или “Икар” за драматургия, на английски език. И те веднага казаха “Това е много добра идея, нека видим какъв интерес ще има”. Българският консул тук ни свързва с много хора, които ни помагат с нашите дейности. Направихме си първата гала вечер с донори и спонсори, мина изключително добре. Бяхме организирали музика и комедийни скечове. Събрахме доста фенове, и българи, и американци, които очакват първата ни пиеса през януари. Като избирам пиеси, гледам не само да е хубав текстът, но и американската публика да може да го възприеме добре. И така се спрях на пиесата “Неделя вечер” на Захари Карабашлиев, която е написана тук в Америка, той е живял тук 17 години. Личи си, че той знае много добре как американците комуникират. Мисля, че ще допадне много на чикагската публика.

Театърът и Балкана

Какво продължава да те връща в България?

Най-вече семейството ми, разбира се. Дядо ми е там, вуйчо, вуйна, братовчеди, приятели. Много ме изпълва българската култура, някои черти на българския начин на живот много ми допадат и мисля, че даже ми помагат на мен като човек и артист да ме правят малко по-различен, по-нестандартен. Обичам да ходя не само на почивка, но да гледам български филми, телевизия, театри, да се събирам с колеги. Не по-малко е важна и великата природа на България. Моят род е от Балкана, от едно малко село Острец в град Априлци. Там като прекараш 2-3 дена и просто не искаш да си тръгнеш. Имах една американска приятелка преди няколко години, заведох я там и тя каза: “Това е моето любимо място на целия свят.” (смее се). Има неща в България, които ние, имам чувството, че не ги оценяваме достатъчно. Но когато живееш извън България и се прибираш само за 1-2 седмици, тогава започваш да ги оценяваш.

В една международна обстановка, какво ни отличава нас българите?

Знаем как да се забавляваме. Казвам го в най-позитивен смисъл. Имаме много сърцат начин на общуване. Когато сме в компания или работим върху нещо, което всички ни интересува.
След тази гала вечер, на която имаше двама участници българи, една актриса, с която правехме скечове, и една хип-хоп певица, която е израсла тук. Останалите участници бяха американци - актьори, комици, музиканти. След самото представление, казах на всички: "Хайде, ще ви заведа в българския ресторант в Чикаго!" И там беше такова забавление - пеене, танци, пиене, ядене. Американците питаха: “Ама вие така ли прекарвате всяка вечер?” (смее се) Това ни отличава. Много сърдечно се държим и сме директни хора. Понякога това ни поставяне на пачи яйца и всеки го е изпитал, защото западняците са по-резервирани. Но когато си в професионална обстановка и трябва да се действа или когато искаш да се забавляваш, българите винаги са начело. Защото знаем как да говорим директно с хората, нищо не оставяме на въображението. Повечето българи, които познавам, това, което мислят, това и казват, аз много го уважавам.

Как един човек, който е напуснал в толкова ранна възраст България говори такъв перфектен български?

Поставил съм си го за цел. Защото наистина е лесно да се забрави, особено ако основното ти обкръжение е от американци. С родителите си винаги говоря на български, поддържам връзка със семейството си в България, а и чета много български книги и пиеси. Постоянно следя какво се случва от театрална гледна точка в България и чета новите неща, които се пишат и поставят. Също така, аз съм класически актьор и съм играл много пиеси по Шекспир. Но интересното е, че преди да подходя към Шекспировия текст на английски, чета превода на Валери Петров. Той ми помага да разбера пиесата много по-добре от английската версия, това ми подсказва, че все още имам българско мислене.

На какъв език мислиш?

Различно. Сега например покрай Rose Valley работя с повече българи, отколкото преди. Запознавам се с все повече българи. Когато съм около тях започвам да мисля на български. Но веднага се прехвърлям на английски, когато съм с другите ми колеги. И най-интересното е, че понякога в сънищата ми някои американци говорят на български, българи - на английски (смее се).

Кое ти е любимото място в Америка?

Чикаго със сигурност. Изглежда като голям град, изглежда като Ню Йорк. Дори като си в центъра и се огледаш, не се различава от Ню Йорк. Но има много по-отличаващи се общности. Има българска общност, полска, сръбска, африкански общности, които все още са запазили автентичността си. Може би, защото Чикаго е сравнително по-евтин от Ню Йорк и затова тези квартали успяват да се поддържат такива, каквито са. Градът е много развит от гледна точка на музика, театър, музеи. Като актьор никога не знаеш къде ще те отвее вятъра, но ако трябва да избирам град в САЩ, в който да живея, бих избрал Чикаго. А иначе най-артистично удовлетворен съм бил в Канада, защото там имаш възможност да играеш в такава огромна зала и да поставяш класически пиеси. Това е благодарение на политиката на държавата и традициите да поддържат класическия театър. Тук в Америка трябва да сме малко по-комерсиално настроени. Което също е добро, защото това успява да поддържа модерните пиеси да се развиват.

Пред каква публика излизаш най-често, например с моноспектакъла по Чудомир?

Играл съм си моноспектакъла на Чудомир в шест различни щата, което е много яко. Докато не се запознах с колегите от “Магура”, съм играл само пред англоговорящи. Бяхме на едно турне във Флорида, там съм го играл около 20 пъти. В Канада го играх. Самият спектакъл е предназначен за англоговорящата публика. Когато играя пред българи, те го възприемат малко по-аналитично. Те почват да анализират - това наистина ли е Чудомир, одобряват ли как съм го превел и т.н.

Кое е любимото ти място за почивка?

Балкана в България. Там наистина човек може да отдъхне, да е сам с мислите. Който не е бил в Острец, част от град Априлци, много го препоръчвам. А в Америка много ми харесва западната част на Флорида - на залива на Мексико. Около Сарасота, Тампа. Там много обичам да се връщам, където съм завършил магистратура. Дори преподавам от време на време в колежа.
Сарасота, Флорида
Сарасота, Флорида

Петте процента

Коя е мечтаната дестинация?

Всеки театрален артист мечтае да играе на Бродуей. Мисля, че Ясен е единственият българин, който е успял. Да работиш като театрален актьор в Ню Йорк и да ти плащат достатъчно, за да живееш там, е едно постижение, което е по-далечно, отколкото разстоянието до Луната (смее се). Ню Йорк е много, много скъп град и повечето театри не плащат достатъчно добре, за да живееш спокойно. Но ако може да играеш в някоя пиеса, която да е толкова добра, че да я поставят на Бродуейска сцена, това е мечтата на всеки театрален актьор.

Какво е изкуството за теб?

Колкото и да звучи като клише, изкуството трябва да е начин на живот. То изисква такива жертви. В повечето случаи не ти плащат достатъчно. Толкова други лишения трябва да си готов да приемеш. Това да се местиш от място на място постоянно. Да не знаеш догодина дали ще живееш в същия град. Или ей сега не си получил роля няколко месеца, трябва да започнеш да работиш нещо друго, за да си изкарваш хляба. Това е нещо, през което минава всеки актьор. Ако не си готов да преминеш през подобни перипетии, препоръчвам други по-леки дейности (смее се). Изкуството изисква тези неща. И много по-възрастни и велики артисти са казали едно нещо, което все още вярвам - че изкуството е около 95% разочарования, но другите 5%, които са позитивни, са достатъчни, за да компенсират за останалите.

Какво е свободата?

Аз никога не съм се чувствал лишен от свобода, което ме прави голям късметлия. Мои предци не могат да кажат същото. Много е важно един артист да има свобода да твори това, което иска, и да показва това, което иска. В същото време, за тази свобода, на която ние сега, и в България, и в Америка, и в Европа, се радваме, трябва много да благодарим на тези, които са преминали през периоди без свобода, за да може ние сега да ѝ се насладим.
Театърът е нещо, което е преживяло всякакви периоди. Ако вземем малко по-старите български пиеси или пък тези на Чехов, които са писани по време на периоди, в които не е имало свобода, нито на словото, нито на начина на живот. Тези пиеси са толкова майсторски написани точно затова. Защото театрите е трябвало да заобикалят пресирането и все пак да казват и показват нещо ново. Това много ни е научило, как да можем да се справим с всякакви обстановки и ограничения. Сега е много добър период да се твори, защото хем има свобода на словото, хем има какво да се каже, защото светът преминава в момента през много интересен период - политически и обществен.