Орлин Чочов живее в Люксембург. Там работи като преводач към Европейската комисия, а свободното си време посвещава на художествената литература. В романите си “Софийско крими” и “Диагнозата Хадриан” Орлин смесва интереса си към книгите с любовта към София. С него си говорим за ежедневието в Люксембург, както и за живота и работата на няколко езика.

“Един пазар - цветен и пъстър, на който всеки предлага най-доброто от себе си”, така Орлин Чочов описва Европа. В Люксембург, където работи в момента, той среща цялата палитра на тези цветове. Орлин работи заедно с представители на държавите-членки на Европейския съюз, които превеждат на всички 23 езика, официални за блока.

Как преминава един работен ден?

Европейската комисия е много солидна организация. А нашата служба се води най-голямата преводаческа служба в света с около 2000 преводачи от 23 езика. Ние сме разпръснати в няколко сгради в целия град. Самият град не е голям, транспортът е уреден, така че е лесно да се придвижваме.
Всеки си има малко офисче с бюро, компютър и саксия (смее се). И много книги, разбира се. Но това обсъждаме с колегите, че книгите вече почти не ги използваме. Повечето неща ги имаме в електронен вариант, качени в сървъри и бази данни. Ние обслужваме всички дирекции на Комисията. Всичките регламенти, директиви, съобщения минават през нас и се превеждат на какъвто език трябва. Важните документи се превеждат на всичките 23 езика на Европейския съюз. Превежда се на компютър. Цялата ни работа е автоматизирана. Използваме софтуер за превод, който помага. Английският е много двусмислен, една дума може да значи пет различни неща. Но тази база данни, този софтуер ни подсказва възможни варианти.
Много работим и с националните администрации, които въвеждат тези регламенти. Постоянно имаме връзка с експерти, водещи в нашата държава и помагат за задочния превод. Другото, което много ценя, е обстановката, в която се работи. Работим заедно с колеги от много държави и тази обстановка много ме зарежда с енергия. Даваме ми познания не само за работата ми, а изобщо. Много се работи за сплотяването на колектива.

Вие сте като един мини Европейски съюз.

Да, точно така е. Аз работя до малтийци, италианци, над мен са датчани, отсреща виждам колегите от словенския отдел, с които си махаме.

На какъв език си говорите?

Английският е преобладаващ за нациите, които наскоро са се присъединили към Европейския съюз. Ние, румънците, унгарци, поляци, чехи. С белгийци, французи си говорим на френски, аз имам и приятели словенци, с които си говорим на сръбски (смее се). Но то просто е срамота да говориш с хървати и словенци на английски. Много отдавна си мечтаех да опозная други нации, да общувам с тях и сега се озовах тук.

Класическата

Орлин е роден в Божурище - тогава село, днес град до София. Завършва в първия випуск на Националната гимназия за древни езици и култури в столицата. Оттогава открива и страстта си по чуждите езици. Първо към латинския и старогръцкия, които стоят в основата на модерните езици.

Тази основа е много важна. Ясно е, че латинският помага за всички романски езици, но също и старогръцкият. Голяма част от думите с общо значение в политиката, в науката са с гръцки корени. Така че тези езици дават една система – граматика, синтаксис. Бих препоръчал на всеки, който иска да учи повече езици, да мине един от двата езика. Ако не и двата. Латинският може би е по-достъпен. Азбуката е по-достъпна. Въпреки че нашата азбука е произлязла от старогръцката.

След казармата Орлин завършва “Класическа филология” със специалност епиграфика, която така и не успява да практикува.

Епиграфиката се занимава с надписите на камък и други материи. Случиха се промените точно като завършихме и трябваше да работя каквото ми падне. Бях учител по старогръцки в моята гимназия. Давах частни уроци по английски, по старогръцки, по латински. После с брат ми направихме малка фирма за канцеларски материали, която около 10 години ръководехме заедно. Напуснах я като се появи възможността да дойда в Люксембург. Работих и като фрийланс преводач – от дипломи до книги съм превеждал.
Веднъж ни поръчаха да преведем биография на Мадона. И аз почнах да превеждам, работеше се още на пишеща машина. В един момент ми се обажда издателят и казва: “Докъде си?”, отговарям му, че съм до половината. “Скъсай книгата на две и я дай на един човек, който ще дойде да я вземе, че много бързаме”. Ама така да я скъсам на две (смее се). После тази половинка я дал на още двама човека. Така книгата излезе с трима преводача. Които нямахме време да сверим транскрипциите на имената. В началото се говореше за Патрик Ернандес, а към края за Патрик Ернандез. И това беше най-малкото противоречие. Но такъв беше периодът (смее се).

Люксембург

С население малко над 600 хиляди души и площ около 2586 квадратни километра, Люксембург е значително по-голям от шестте европейски микродържави (Ватикана, Монако, Сан Марино, Лихтенщайн, Малта и Андора), въпреки че асоциативно хората често го причисляват към тях.

Много хора си мислят, че цялата държава е само един град. Но тя е около 2500 квадратни километра – има си села, градове. Има замъци – около 25 замъка в цялата държава. Не са типичните замъци с кули и бойници, има само 2-3 такива. А има и такива от френски тип, които се казват шато, т.е. по-скоро като голямо имение.

От колко време сте там?

От февруари 2007 година. Веднага след нашето присъединяване към Европейския съюз минах конкурс за преводачи и ме извикаха. С още около 50-тина души започнахме да работим в дирекцията за преводи на Европейската комисия.

Вие ли избрахте Люксембург или Люксембург – вас?

Честно казано аз не знаех къде отивам. Когато започнаха да провеждат тези интервюта в София, ми казаха, че ще има хора за Люксембург и хора за Брюксел. Бях идвал вече в Люксембург. Имах приятел холандец, който беше на същата работа и някъде 4-5 години преди това бях идвал на гости. Познавах малко държавата. Но разбрах къде отивам един месец преди да тръгна.

Кое най-много Ви изненада?

Не очаквах да видя толкова много различни нации тук. Навсякъде се чува различна реч. Не очаквах да е наистина толкова добре организирано всичко. Люксембург е притиснат от няколко големи държави и е успял да вземе най-доброто от всяка една от тях – от французите една известна артистичност, от немците – ред, дисциплина, организираност. Не очаквах, че е толкова разпространен техният език – люксембургският. Представях си, че владеят френски и немски, но се оказа, че в ежедневието хората си говорят люксембургски.

Какво представлява той?

Смесица между немски, френски и малко фламандски дори. Повечето специалисти го наричат диалект на немския, който е с доста по-меко изговаряне. Думите, разбира се, са претърпели някои изменения. Аз не съм успял да науча езика, защото просто не ми трябва в работата и в ежедневието. Някои люксембургчани даже ми се обиждат малко.

А повечето хора там говорят по два или три езика?

Да, в града има хора и с по 4-5 езика. Тук има много силна португалска общност например. И някое дете дори да не е португалче, ако си играе с португалчета в градинката, то научава лека-полека и езика. Друга такава силна общност е италианската. Аз много обичам Италия. Говоря езика и доста приятели намерих тук, с които мога да го упражнявам. Но законите все още са на френски и на немски. Ако някой иска да практикува като адвокат тук трябва да знае три езика – полага изпити по законите на немски и френски, но трябва да знае и люксембургски, за да общува с хората. Ако иска да е корпоративен адвокат, трябва да знае и английски, така че става сложно за тях (смее се). Но иначе да, понякога ми е правило впечатление как дори шофьорът на автобус, когато някой го запита нещо, обръща на английски, френски, немски. От малки още училището ги подготвя да са гъвкави в тази насока.

А вие колко езика говорите?

4-5 езика ползвам. Никога не казвам, че знам езика, казвам, че го ползвам. Просто има толкова много нюанси, толкова много области. А иначе превеждам от английски, френски и италиански. Ползвам няколко славянски езика.
"Този език не го говоря"
"Този език не го говоря"

Езикът и книгите

А страстта към езиците откъде идва?

От разговори с мои роднини научих, че моят прадядо Мицо от село Долни Порой, Сереско, е знаел няколко езика (смее се). Той е бил търговец, после адвокат в Горна Джумая. Иначе просто в тази гимназия, която завърших, няма как да останеш само с един език. Като се справиш с трудните – латински, старогръцки, другите езици идват лесно. Човек просто трябва да го иска. Аз исках да чета книги в оригинал, да превеждам.

Има ли книга, която наистина искате да преведете?

В момента чета една такава книга, която просто ме сърби да преведа. Тя е от Джон Чийвър, който ми е любим писател, и се оказа, че я няма на български. Казва се "Falconer", името на затвор, в който попада един интелектуалец, който е наркоман. Описва се как живее в тази среда, като има и често връщане в миналото, в което се показва как е станал наркоман, много интересна книга. Езикът вътре, макар и написан през ’70-те, е много жив и трудно разбираем сега. Дори човек да познава добре английския, трябва да се рови, за да разбера смисъла.

Орлин е автор на книги, затова нямаше как да не го попитам и за тях. Оказа се, че на тази тема е изключително скромен. Изтъкна как е искал да постигне една структура, но пък се е получило нещо различно, което се харесва на читателите. Останах с впечатлението, че за него това е голямата мечта, върху която иска още да работи и да надгражда, за да може да я реализира напълно.

Не само четенето и превеждането, но и писането на книги е Ваша страст. Разкажете ми за тях.

Имам три книги като първата е експеримент. Написах я на английски. Издадох я чрез Amazon, те имат такава програма за самофинансиране. Те я издават, пък който си я поръча я плаща на тях. Това е една любовна история за двама души, които са тотално различни, но нещо ги обединява. Не е важна книга. Не е нещо особено. Моя си е, харесвам си я и приятели са я харесали също. Но английският не е това, което трябва да е.
Първата ми книга е “Софийско крими”. Втората е “Диагнозата Хадриан”. В тези книги се опитвам да въведа герой, какъвто в нашата литература според мен поне не е имало досега. Той е частен детектив. Струва ми се, че този жанр не е въвеждан у нас. Подражавам на един френски писател, който се казва Сан Антонио. Това му е псевдонимът, а истинското му име е Фредерик Дар. Та Фредерик Дар създаде един образ, който се казва Сан Антонио. Този образ е на млад частен детектив, който ту е полицай, ту минава в частния бизнес. Има над 100 книги за този герой. Те комбинират много хумор със сериозни криминални случаи. Много леко се четат. Щеше ми се да направя нещо такова.
По-скоро не ми се получи. Исках да бъде леко цинична, да е пълна с нови думички. Но се получи нормална история, комбинирана с мои спомени за София от ’90-те години. Този период, в който имаше ново начало в нашата държава. Много хора бяха обнадеждени от промените. Почна да пъпли някакъв частен бизнес. Аз в тази среда вкарах този герой. Единственото нещо, по което може би се доближавам до Сан Антонио, е, че имам уникални имена на героите. Героите ми са с много странни имена, почти изцяло измислени от мен. Главният герой се казва Пирин Вихренски. Той става детектив от немай къде. Целево не избирам супер тежки истории с кръв и убийства. Доста други истории мога да разкажа, без да се впускам в такива трилъри. Първата е за едно изчезнало от вкъщи младо момиче. А втората за открадната римска монета от времето на Хадриан. Нямам претенции за някаква висока литература, но мисля, че се получава нещо.

Създаването на художествена литература ли е Вашата почивка?

Ами да. Аз го правя в свободното си време, което е доста, откакто децата ми пораснаха. И нямам някакъв план - ще го направя за 8 месеца и три дена. А когато - тогава. Първоначално нямам чиста идея какво ще се случи в тази книга. Знам за какво ще бъде. Но постепенно измислям какво става. Мой приятел ми каза, че говоря, че е смешна книгата, но съм се опитал да прокарам и разни морални императиви. Сигурно е така. Има един полицай например, който не е корумпиран (смее се). Нямах намерение да го включвам този полицай във втората книга. Но моите приятели казаха “Как така, как без полицая, той е толкова готин”. И си казах: "Добре, включвам го". Намерих му готино местенце в книгата. Той е млад полицай.

Все още неопорочен.

Да, няма да го опорочаваме (смее се). Той вижда какво има около него. Аз не казвам, че полицията е изцяло опорочена, разбира се, но си има трески за дялане. И той е един добър пример.

А за главния герой кой е прототипът?

Няма такъв. Абсолютно измислен. Е, владее френски и английски, и ми казват: "Опа, това си ти". Но не съм аз (смее се). Но пък един приятел ми каза “Никой не може да те обвини, че мразиш София. От тези редове човек може да се разплаче от умиление как пишеш за София – от тази улица как се минава, от онази улица. Познаваш София и си я обичаш, това е гарантирано”.

България, Европа и свободата

Как Ви изглежда България в момента?

Особено за нас, които живеем навън временно, България е променена. Все ми се струва, че е към по-добро. Това не се забелязва от хората, които живеят там. Те си имат своите грижи, своето ежедневие, проблеми. Има напредък. Виждам колко млади хора, които са били в чужбина, се връщат да работят в България. Има някаква среда, особено в София. Има желание да се опознава новото. Виждаш колко се пътува днес. Хора, които са пътували, оценяват, сравняват, привнасят. Сега ще ми кажат “Това ти е работа да казваш, че Европейският съюз е променил България”. Отговорът ми е: "И да е така, пак е вярно".

А Европа как изглежда предвид всички предизвикателства, с които се сблъсква?

Европа не е идеално място, но, както се казва, по-добро не е измислено. Европа си изглежда много добре според мен. И тя се лута и страда от своята либералност, но няма по-добро. Това е решението.

Коя е мечтаната дестинация?

Мечтая си да отида извора на Дунав в Шварцвалд. Не е далече, но още не ми се отворила такава възможност. Да видя откъде тръгва тази велика река. Разбира се, Италия, искам да отида на още много места там. В Сицилия не съм бил още.

Коя е най-далечната дестинация, която сте посетил?

Бил съм в Хонконг. И в Макао. Бях за много кратко. Не можах да видя кой знае какво. Там трябва да свикнеш с много неща. И да отидеш подготвен. Аз не бях. Заминах набързо, не бях взел нужните визи, дори имах проблеми на границата между Хонконг и Китай.

Къде е любимото място за почивка?

В България, в родната ми къща в Божурище. В Рила имам някои любими места. Има една местност "Бодрост" под Царев връх, като малък съм ходил там.

Какво Ви липсва в България?

Тези страхотни плодове, които ражда нашата земя – плодове, зеленчуци. И водата.

За какво мечтаете?

За още книжки. Моята работа не предполага някакво израстване. Човек може да върши работата си по-бързо, по-успешно, но ако става въпрос за някакъв пост, някаква титла, не го искам толкова силно. Искам да продължавам да съм в тази среда със същите хора, да се запознавам и с нови хора, още по-интересни. Много ми харесва това нещо – срещите с чужди нации и култури. Като, разбира се, аз не пропускам да се похваля колко богата е нашата култура и да правя паралели. Без някой да ми го вменява, го осъзнавам, чувствам го и го правя. Още много бариери и граници имаме да преминаваме.

Какво е за Вас свободата?

Да прекосиш Европа, да си купиш всичко от този цветен пъстър пазар и да продадеш нещо от себе си, без да те спира никой.